Опити за интелектуално производство

След двата мандата на президента Путин, водеща тенденция във външната политика на Руската Федерация е търсенето на стабилност в международната среда и използване на това време на сравнително стабилна международна среда и поддържаното статукво, за да се даде възможност Русия да навакса натрупаното си изоставане във стратегическото и конвенционално въоръжение, като с това да достигне висините на световна суперсила, на които се радваше СССР в годините на Студената Война. Друг свързан ефект от стабилността в международната среда е поддържането на високите цени на петрола и природния газ, настъпили след началото на войната в Ирак през 2003 (Тогава цената на петрола скочи от 30тина долара за барел на 120-130 долара на барел, на които нива се държи и днес). Една нестабилност, особено в регионите на производство веднага ще се отрази на пазара – първоначално ще спадне производството, оттам цените ще се повишат, това би ударило световната икономика, тя да попадне в нова криза, от което да се съкрати потреблението и съответно цените да паднат неконтролируемо, вероятно под нивата, достигнати преди началото на тази нестабилност. Подобен бе случаят със Световната икономическа криза от 2008, когато рязкото свиване в потреблението удари чувствително петролните доходи на руската икономика. Чрез петролните пари Русия при Путин успя да изплати дълговете си и да натрупа валутен резерв. Тези пари са нужни и за изграждане на съвременните въоръжени сили на РФ и технологиите зад тях.

Правя това отклонение, за да дам обяснение на някои страни от позицията на Русия по въпроса с кризата в Сирия. Друга основна страна в тази позиция е породена от отношенията на Москва с Техеран. Иран и Сирия на практика са последните съюзници на Русия в региона на Близкия Изток и Северна Африка след края на Студената Война, Войната в Ирак и събитията около „Арабската Пролет”. Бащата на Башар, настоящия президент на Сирия, Хафез ал Асад е възпитаник на съветското училище за подготовка на пилоти в Кант, Киргизия, заедно с Хосни Мубарак. Воено-романтичната връзка на Москва с Дамаск продължава и до днес, като военноморската база в Тартус е единствената военноморска база на РФ извън пределите на Русия (след прекратяване договора за военноморската база във Кам Ран, Виетнам през 2002 г.) и дава на Москва достъп както до Средиземно море, така и до целия регион на Близкия Изток и Северна Африка. Връзката на Москва и Техеран е нещо повече от връзка между производител и клиент на въоръжение и военни технологии. Кремъл се опитва да отдаде „заслуженото” на ръководството в Техеран, въпреки идеологическите противоречия на някогашното съветско ръководство с религиозните лидери на революцията в Иран. Причината за тази специална връзка са геополитическите интереси на Русия в региона на Централна Азия, Каспийско-черноморския регион, Близкия Изток и дори в посока Южна Азия, в центъра, на които се оказва Иран. Русия се опитва да спечели пълноправно членство на Иран в Шанхайската Организация за Сътрудничество (ШОС), като в момента страната е със статут на наблюдател, заедно с Индия, Пакистан и Монголия. Въпреки че все още не са ясни целите на тази организация тенденцията за консолидиране на такива геополитически пространства в тясна връзка с Москва и участието на Иран в ШОС са значителен реверанс за активната анти-американска политика на Техеран. Още по-сериозен реверанс от страна на Кремъл е поведението му към международните дискусии около ядрената програма на Иран.

Двете основни членки на ШОС – Русия и Китай, заедно с Иран се оказват последните и най-яростни защитници на режима на Башар ал Асад. В последните дни, обаче, се наблюдава смекчаване на позицията на Русия, докато Иран извършва странни ходове. Вчера бе съобщено, че по повод договорено преди година съвместно военноморско учение със сирийския флот, Иран е изпратила два кораба – миноносец и по-малък снабдителен кораб, които вече са акустирали в руската военноморска база на сирийския средиземноморски бряг в Тартус, където „по стечение на обстоятелствата” в момента се намира руският самолетоносач „Кузнецов”. Дни преди това външният министър на Русия, Сергей Лавров, съобщи, че Русия би могла да изпрати и мироопазващи сили под резолюция на ООН, но след това във вота в Генералната Асамблея на ООН гласува отново в подкрепа на режима на Асад.

Иранският миненосец Alvand преминава през Суецкия канал. Снимка: http://todayszaman.com

Ясно е, че интересите на Иран и Русия покровителстват режима на Асад, който с течение на времето се оказа изключително кървав, противно на очакванията на хората наблюдаващи региона. С идването си на власт офталмолога по образование, завършено във Великобритания, даде заявка за ново поколение в управленията на Близкия Изток. Той беше привиждан като държавник от ново поколение, донякъде прозападно настроен, с интереси в развитието на информационните технологии и вероятно демократичните ценности. Стратегическото партньорство на Иран, обаче, като че ли го повлече настрани от Арабския свят. Дамаск се превърна в проводник на иранските интереси и място за срещи между ръководствата на Хамас и Хизбулла с лидерите в Техеран. В отговор на това Иран стана основен търговски партньор на Сирия, като финансовата връзка преминаваше по дъгата (полумесец може би) Газа – Бейрут – Дамаск – Техеран. Отделно на всичко това трябва да се отбележи и религиозната принадлежност на фамилията ал Асад към алевизма, разклонение на шиизма, което допълнително обвързва режима в Сирия с този в Иран. По това отношение се образува групата Хизбулла (и шиитите в Ливан), Сирия (с алевитите, представляващи около 15% от населението на страната), Ирак (с над 60% шиити) и Иран, всички, от които под политическото влияние на аятоласите Техеран.

Въпреки тази дълбока връзка, но по-скоро заради прагматичните икономически интереси на разцъфтяващата турска икономика следващият по важност партньор на Дамаск беше именно второто от трите цивилизационни ядра – Иран, Турция и Саудитска Арабия (около които Хънтингтън предполага, че ислямския свят може да се обедини). Със Саудитска Арабия отношенията на Сирия също се движеха на високо ниво, подхранени предимно от интересите от саудитски инвестиции. Така, до началото на протестите през 2011, режима на Башар ал Асад имаше стратегически партньорства (или поне предобри отношения) със трите регионални сили. В последните години отново се заговори за задкулисни преговори между Израел и Сирия, които да постигнат пробив в близкоизточния мирен процес. Тези преговори се движеха с посредничеството на Анкара, която до инцидента с флотилията за Газа през 2010 поддържаше традиционно топли отношения с Тел Авив. Като цяло, в последните години Турция се опитва да наложи свой нов образ, на регионален лидер, с когото всички, включително Израел, ЕС и останалите партньори в НАТО трябва да се съобразяват.

Кризата в Сирия се оказва суперпозиция (а понякога и съучастник) на всички регионални проблеми – нестабилността на Ирак и намесата на Иран във вътрешната политика посредством шиитските партии, политическата криза в Ливан след атентата срещу Рафик Харири през 2005 г., последвалата „Кедрова революция” и войната на Израел с Хизбулла в Южен Ливан (фракцията на управляващата в Сирия партия БААС, чиито представител е Хафез ал Асад, гледа на Ливан като неразделна част от т.нар. Велика Сирия), част от ръководството на Хамас се намира в Дамаск, а отношенията между Фатах и Хамас продължават да бъдат основен проблем в Близкоизточния мирен процес, отворен стои и въпроса с кюрдите в Турция, Иран, Ирак и Сирия.

Интересно е да се отговори защо сред защитниците на режима на Башар ал Асад се оказа и „демократизиран” Ирак? В целия период на управление на Саддам Хюсейн съществуваше вътрешен конфликт в действията на двата клона на партията БААС, управляваща в Сирия и Ирак. Конфликта освен идеологически беше и чисто личностен – между Саддам и Хафез ал Асад. Едва след смъртта на баща си, Башар успя да постопли отношенията с Багдад в няколкото години преди американската инвазия в Ирак. В годините преди това, обаче, благодарение на този антагонизъм между двете партии, Сирия даваше убежище на хиляди политически дисиденти от целия спектър на иракската опозиция – от кюрдската КДП на Талабани (настоящия президент на Ирак), през партията Да`уа (представител на която е днешния премиер Малики) до иракските комунисти и т.н. В годините след инвазията, пък, стотици хиляди иракчани, предимно свързани с предишния режим, сунити и шиити, намериха спокойствие и убежище в Сирия. Така се оказва, че целият политически спектър на днешен Ирак, при това на ръководно ниво, има най-малко сантимент към режима на Асад. В добавка на този сантимент трябва да се добави и фактът, че „няма безплатен обяд” и вероятно немалка част от днешния политически елит на Ирак има досиета в тайните служби на Асад, защото „непослушните” иракски дисиденти или са бягали назапад, или са предавани на Саддам.

Лично настоящият премиер на Ирак Нури ал Малики е пребивавал дълги години в Дамаск. Неслучайно изтече информация, че именно с негово посредничество и с това на президента Талабани в Сирия са изпратени бойци на „Армията на Махди”, шиитското паравоенно формирование на Муктада ас-Садр, с подкрепата на Иран, които да помагат на силите за сигурност да подтискат протестите. Със сигурност в Ирак се разполага с ноу-хау за етнорелигиозно насилие, подтискане на гражданската съпротива и т.н. Събитията от „Арабската пролет” в Ирак показват именно последното.

Струпването на военноморски сили на най-различни страни със най-различни собствени интереси в малък регион, със сигурност представлява опасност за регионалния мир. С последните действия на Русия и Иран, с традиционното присъствие на Шести флот на САЩ, с тенденцията за концентриране на съдове в Източното Средиземноморие от страна на Турция (в защита на Турски Кипър и петролното пристанище Джейхан, в контекста на изострените отношения с Израел) и с неизвестността свързана с военното управление на Египет, в последните дни водите в региона на Източно Средиземно Море със сигурност са нагорещени. В допълнение на изброените, Великобритания и Франция също поддържат флотилия в региона, а флотилия на ЕС поддържа коридор във водите около Аденския залив. Интересно е да се отбележе, че за да достигне до сирийските брегове иранските кораби (макар и малък брой) са преминали през пристанище Джедда в Саудитска Арабия и Суецкия Канал. Всичко това се случва на фона на сериозните вербални схватки между САЩ и Иран, свързани със мореплаването по Хормузкия пролив, противоречивите данни за иранската ядрена програма и словесните атаки между Израел и Иран (според някои твърдения взривовете във военни обекти в Иран в последните месеци са дело на сенчести атаки от страна на Израел).

Със сигурност ситуацията с Израел няма да се успокои, когато ирански бойни кораби преминават на един хвърлей от бреговете на еврейската държава. Какви са истинските цели на тази демонстрация на присъствие не се разбира нито от изказванията нито от действията на иранското ръководство. Не е изключена и оръжейна доставка за режима в Сирия, а дори и трансфериране на опасно за Израел оръжие произведено в Иран (а защо пък не и в Русия). Като цяло поведението на иранския режим се движи на ръба на логиката, в случая трябва да се надяваме да не прекрачат границата, защото последствията биха били катастрофални.

Въпреки всичко, от казаното в началото следва руските действия да се тълкуват по следния начин: Не сме там, за да се конфронтираме с НАТО при евентуална операция по подобие на тази в Либия. Такава конфронтация би била с апокалиптични последици. Там сме, за да покажем на международната общност, че трябва да се съобразява с нашите интереси, а в наш интерес е Сирия да остане непокътната. Така може да се очаква Русия да подкрепят резолюция на ООН за Сирия (едва след края на президентските избори през Март, които трябва да върнат Путин на президентския пост), която да даде мандат на мироопазващи сили, сред които основна роля да изиграе Русия, вероятно и Турция, провеждането на референдум или избори, с които да се сложи старт на нов етап в историята на Сирия, вероятно без Асад, но отговарящ на изискванията на Русия за запазване на регионалното й влияние.

Най-песимистичния изход от ситуацията е при условие Техеран наистина да е в напреднала фаза на развитие на свое ядрено оръжие. Това би довело до Студена Война, в жертва, на която ще попадне целият регион, подобно на все още неразрешения конфликт между Индия и Пакистан. Независимо от способността си да произведат ядрено оръжие, атентатите срещу израелски дипломати (зад която, по мое мнение, стоят свързани с Ал Кайда пакистански организации с подкрепата на пакистанските служби, не Иран), демонстрацията на военна мощ чрез ученията в Хормузкия пролив и сега в Средиземно Море, с подкрепата си към режима на Башар ал Асад, с назряващия отново, този път на политическо ниво етнорелигиозен конфликт в Ирак, Иран успява да дестабилизира региона достатъчно, дори и без прехвърчането на допълнителни искри. Такива биха предизвикали още по-неприятни последствия за целия регион, предвид сериозното ниво нестабилност в Ирак, Ливан, Сирия, Израел и Палестина.

Такава нестабилност по дефиниция не би се понравила на ръководството в Кремъл, нито във Вашингтон или Брюксел. Поради тази причина смятам, че международната общност таи капацитет, който да предотврати подобно развитие. Как, предвид, че санкциите срещу Техеран се оказват безплодни? Като Русия и Китай спрат подкрепата си за Иран. Дали сме на ръба на промяна в отношенията между Иран и Русия? Дали с връщането на Путин на президентския пост неговото сурово поведение не би се оказало достатъчен коректив за Техеран? Дали Кремъл няма да приеме нови приоритети? За последното – по-скоро не, за останалото – трябва да оставим времето да покаже.

Независимо от всичко, с последните си действия и Русия, и Иран, и Турция показват донякъде преждевременни апетити за включването им в общността на т.нар. sea powers, поне в региона на Близкия Изток (Русия и Китай имат по-основателни апетити и за Тихия Океан), с което да подчертаят ролята си на регионални сили, с които трябва да се съобразяват малки и големи.