С поглед към бъдещето, през прозореца на миналото

Българина е горд с факта, че е запазил народността си, своите език, традиции и религия през петте века Османско потисничество. Преди Освобождението през 1878 г. Българина живее предимно на село, а основните градове – Пловдив, Търново и София са с относително малко население. В градовете се развиват търговията, манифактурите и образованието, докато всичко останало, което обединява Българите през Възраждането – обичаите, народните песни и фолклор, земеделието – всичко това се корени в Българското село.

Само след седмица е Коледа и целия сезон зимни празници, които в продължение на пет столетия са били основополагащи в съхранението на цяла една народност. Около християнския празник в Българската традиция на празнуването на Рождество Христово са се запазили много народни обичаи, произхождащи понякога от езическото минало на Българския народ. Вечерята за Бъдни вечер с всичките тънкости около броя и вида на ястията, Коледарите, прасето, коледните краваи, всички те са пренесени чрез селския живот през тези години. Години в които на това да си селянин и да се грижиш за земята и добитъка си, се е гледало с уважение. Разбира се и тогава е съществувал стремежа към келепира, чорбаджийството и градската кокетност. Този стремеж се пренася и след Освобождението, а урбанизирането не е характерно само за нашите земи, ами за цялото човечество през ХХ в.

Така днес, в края на 2009 г. по официални данни на 81% от територията на България живее 42% от населението в т.нар. селски райони. За ЕС цифрите са 56% на 91% от територията. Най-плашещата особеност на това явление е застаряването на това население. Все по-малко млади хора живеят в традиционните селски райони. Традиция и старо са взаимосвързани, но вече в отрицателен аспект. Да живееш на село означава да нямаш бъдеще и препитание, а „модерността” предполага да бъдеш урбанизиран, на всяка цена!

Процесите довели до това глобално явление, обаче са същите процеси довели до най-дълбоката позната на човечеството криза на ресурси, изхранване на населението, изчерпване на изкопаемите горива, недостиг на питейна вода и катастрофални климатични промени. Светът, такъв какъвто сме го развили за изключително краткото време след Втората Световна Война изчерпва възможностите си да продължи да съществува под тази си форма. Планетата просто не издържа на бурното ни развитие.

Какво може да следва, в такъв случай?

Многобройни са сценариите за апокалиптичен край на нашата епоха, за внезапно връщане в праисторическото минало. Преди 50 години светът е бил настроен по подобен начин – във всеки един момент може да настъпи ядрен апокалипсис и да се върнем в Каменната епоха. Това обаче не се случва до днес. Разбира се, все още съществува опасността от това, просто света не се страхува по същия този начин. Днес той се страхува от числото 2012, от непредсказуемите промени, които според древния майски календар ще променят света ни по катастрофален начин. Притеснителното е обаче, че човечеството все по-средновековно вярва, че това е неизбежната ни съдба, че няма време да променим ежедневието си достататъчно бързо и ефективно. Приемаме фактите отслабени като пред идеята за чума хвърлена ни от Бог. Въпреки научния и технологичен възход на ХХ и ХХІ в, не успяваме да прозрем, че трябва да намерим причините за тези бързо настъпващи отрицателни промени не в древните Маи, ами в съвремието си и в собствените си ежедневни дейности. Съдбата е това, което всеки един от нас избира във всеки един момент и няма как да се случи нещо различно. За всяко събитие съществува точно определима причина и разумно обяснение. Разбира се вярванията и суеверията са били с човека откакто е слезнал от дървото, но не тях трябва да променяме.

В дните около конференцията в Копенхаген и всичкия този шум, популизъм и престорени действия човек няма как да не се замисли. Всъщност по-хубаво би било да се замисля некампанийно, но това, поне в България, не е адекватно предложение.

Още в наши дни поколението ни ще се сблъска с един различен свят, което не можем да избегнем при сегашното развитие на нещата. Тук не е мястото, в което бих желал да дискутирам националните порции въглеродни емисии, национални политики за възобновяема енергия и прочие. Желанието ми е в този блог по-често да се говори за индивидуалното действие. За нещата, които всеки от нас може да направи, без нуждата от много подготовка, финанси и държавна помощ.

В този нов свят, независимо дали петролните залежи пресъхнат или не, няма да си купуваме земеделска продукция прекосила половината Земя, за да достигне до нас. Може би ви се струва, че България е традиционна земеделска държава с ограничен пазар, в който търсенето и предлагането са сравнително плавно развиващи се процеси и чиито земеделски ресурс е достатъчен, ако не за износ, то поне за задоволяване на вътрешния пазар. Това е така, но и в България се внася месо, традиционни зеленчуци като лук и т.н. от страни отдалечени на повече от 1000 км от границите ни. Да не говорим за екзотични плодове и зеленчуци, които просто няма как да бъдат произведени на нашите ширини.

В този нов свят разстоянията отново ще станат големи – евтините самолетни билети няма как да оцелеят в свят със почти изчерпани изкопаеми горива. Понятието „Гражданин на света” отново ще бъде ограничена привилегия, а хората, които живеят на хиляди километри от роднините си, защото са намерили по-изгодна професия там, ще трябва да се срещат с най-близките си хора все по-рядко. Решение на това може да бъдат например влаковете придвижващи се върху магнитно поле движещи се със свръхвисока скорост. Но това пак не е основната тема, върху която искам да наблегна.

Начина ни на живот трябва да се промени. Съвремието ни е направило зависими от тези климатични, социални и природни промени, за които в по-висока или по-ниска степен, сме отговорни пряко и няма как да променим нещата генерално само чрез личната си инициатива. Това което може да постигнем сами е да променим зависимостите си като ги превърнем в предимство за нас.

Ще попитате „Как?”

Няма да се опитвам да рекламирам точно определено решение, защото истината за всеки е различна, но ще се опитам да ви накарам да се замислите и да ви представя някои факти, така както ги виждам аз.

Можем да потърсим решението в традициите, в миналото. Всъщност съветите на древните се оказват извън ограниченията на времето. Познавайки миналото си, можем да не допускаме отново същите грешки. Начина, по който са живели предците ни с векове може да се окаже предпоставка за намиране на трайно решение за нас и нашите деца.

Модерността представлява съвкупност от изисквания и постижения, които са направили живота ни такъв, какъвто е днес. Въпреки това, голяма част от тях са доста гъвкави и трансформируеми. Да караш автомобил не значи задължително да изразходваш огромно количество нефт, например. Да живееш добре и да имаш съвременна професия не е обвързано с живота ти в града и задължителна градска професия. Всъщност за една голяма част от света живота в рамките на града, по начина, по който го познаваме в България, е нещо изключително остаряло. През 2000 г. половината население на САЩ живее в предградия. Но там примера е изключително сложен и изпълнението меко казано „куца”. То е продукт на „капитализма” на ХХ в, ако така мога да се изразя, докато в България познаваме друго едно решение, предложено ни от „социализма” – жилищните квартали с жилищни блокове. В Американския Английски ги наричат “projects”, а понятието е приело силно негативен смисъл. За щастие в България все още не е чак толкова краен. Но да се върнем върху професиите…

Съвременните технологии доведоха до насищане на пазара на труда със съвременни професии. По лични впечатления един огромен процент от поколението ми се занимават с тези съвременни професии – уеб дизайнери, системни администратори, програмисти, служители по дистанционното обслужване на клиентите. Тези професии до голяма степен предполагат работа във виртуалното пространство, дълги часове пред мониторите, заседнал начин на живот, доста често вреден за здравето. Липсата на реален контакт с хора и природа води до израждане и мутация на това общество. Можем, обаче, да се опитаме да превърнем недостатъците на всичко в някаква полза. Ползата при тези „съвремени професии” е, че много малка част от тях задължават присъствието на служителя на точно определено място и статично работно време. При тях е важна производителността, а не колко време реално губиш в социални мрежи и чат с приятели, с които просто не можете да се видите, докато сте на работа. От друга страна мисловната дейност, над която се набляга в тези професии предполага липса на физическо натоварване, а здравия дух живее само в здраво тяло. Съвременния човек е открил спортните занимания в свободното време, начин за извършване на физически и социални упражнения. Но да прекарваш малкото си свободно време във залите за фитнес отново не носи нужното удовлетворение, поради неестествеността си на възникване.

Живота в града предполага и други недостатъци – престъпност, задръствания, замърсен въздух, загуба на идентичност в рамките на огромната metropolitan маса, ограничено лично пространство, загуба на усещането за връзка с природата. Разбира се съществуват опити за премахването на тези недостатъци например с теорията за Интелигентен Урбанизъм и Нов Урбанизъм, за които ще опитам да поговоря в други постове. В крайна сметка и двете изискват организация от поне местно ниво, която да се занимава с планирането и подреждането на нещата в правилен ред. Както казах по-горе, тук целта е да намерим решения за себе си, които да постигнем без чужда помощ.

България е сравнително малка държава – прекосена по диагонал – от Кулата до Силистра е около 700 км. С добра инфраструктура би било възможно да живееш например в Габрово, да дойдеш за концерт в София и да се прибереш достатъчно рано за да бъдеш на следващия ден на работа. Огромна част от Българите имат „активна” връзка със селото – притежават имот на село, имат роднини, които живеят там и получават редовно земеделска продукция произведена от тях. В свят, в който храната, която ядем не е особено здравословна, приимуществото част от нея да бъде произведена от твои близки или от теб самия не е за изпускане. Разбира се и нашите роднини не са имунизирани от употребата на вредни за здравето и природата материали, вещества и методи при производството на тази продукция. Тук е мястото, на което всеки един от нас може да се намеси. Да се опитваме да убедим по-възрастните си роднини, например, че да се палят стърнища е изключително вредно и за въздуха и за почвата, че има техники на подхранване, които не използват опасни вещества и т.н., може да се окаже непосилна задача.

Аз лично се замислям дали присъствието ми в града е това, от което имам нужда и има ли начин, да се препитавам, докато не живея в града. Отговора на тези въпроси предстоят да бъдат намерени след практически опит! Очаквайте продължение 🙂

Advertisements
  1. Харесва ми, Дафо. Истини говориш, но малко хаотично. Това го казвам единствено с идеята за градивна критика. А иначе аз лично точно за това си мисля последните месеци – за живот в провинцията, в къща с двор и много планина в близост. Дано успея някога да го постигна без да се лишавам от възможностите на големия град. От друга страна, като живях в Ланкастър, видях що е то скуката на малкия град. Но наистина там нямах проблем с ходенето по концерти в близките градове. 😉

  2. Че те баш хаотичните истини са най-култови ве, Любе. 🙂

  3. Люба този пенсионерски живот не е за теб !

    Дафо много конспиративно го раздаваш недей така.

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: