Архив за март, 2010

Ливанското правителството обяви Деня на „ Благовещение” за национален празник

Източник: Арабския уебсайт на Дойче Веле

25.03.2010
Автор: Далин Слахия
Редактор: Ахмад Хиссу
Превод на Български: Д-р Еман Муса Кадум
„Благовещение” е възможност за подобряване диалога между мюсюлмани и християни.

„Благовещение” е възможност за подобряване диалога между мюсюлмани и християни.

Ливанското правителство излезе с решение за приемане на „Благовещение“, който се празнува от християните на 25 Март всяка година, за официален национален празник. Основаванието зад решението на правителството е съществуването на общи знаменатели, които правят този празник специален, както за християните така и за мюсюлманите.

Идеята идва на ифтар по време на Рамадан

Идеята за инициативата идва след приемането на „Благовещение“ за национален празник от страна на Националната комисия за мюсюлманско-християнски диалог в Ливан. Главният й секретар, емир Харис Шихаб каза в интервю за Дойче Веле, че идеята се е зародила в училище „Дева Мария Господарка на народите“(Сайедат Ал Джемхур), което има традиция всяка година в чест на свещения месец Рамадан, да кани гости на ифтар, на който присъстват заедно мюсюлмани и християни. В същото това училище всяка година на този ден (25 март), кани мюсюлмански духовници, за да празнуват този празник заедно с християните. Ето защо, Комисията за мюсюлманско-християнски диалог приема идеята, след като е установила убедителни доказателства за представянето на идеята пред ливанското правителство като проектозакон за приемането на новия празник.

Другият й главен секретар, Мохамед Ал- Самак обяснява в интервю за Дойче Веле: „Мултиетническото общество трябва да търси общозначими събития за укрепване на отношенията между различните общности.“ Той добавя, че общи събития може да се търсят в обичаите и традициите, както и в религиите.

Според Ал -Самак има една обща тема между мюсюлмани и християни: „Те всички, гледат на Богородица като на Светица, с чест и почитание.“ Ал- Самак подчертава, че „Исляма Я приема като най-добрата жена в света, че Бог Я избира и пречиства, а християните Я приемат като пълна с благодат. Открихме, че общата вяра в свещеността Й служи като мост подобряващ съжителството и приятелството между двете страни.“

Единствената свещена жена, спомената в Корана

(Библията и Корана споделят много общи виждания, бел. пр.)

(Библията и Корана споделят много общи виждания, бел. пр.)


Дева Мария има специална почит в Исляма, защото в Корана има сура (глава, бел.пр.) на нейно име (Мариям). Името Й е споменато и в други сури, като така тя е единствената свещена жена, чието име е посочено в Корана. Също така в много стихове е споменато за Благовещението, например, стих 45 от Сура Ал-Имран: “ Когато ангелите рекоха: “О, Мариам, Аллах те благовества за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах].“ В Евангелието на Лука е споменато, че архангел Гавраил идва при Мария и Й казва: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените.“ В Библията се споменава уплахата на Мария, а архангела и предава Благовещението: “ не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога“.

Важността на това събитие е това, че за първи път ливанското правителство приема решение по предложението на неправителствени организации. Не само това, ами то побърза да приеме предложението, както Мохамед Ал-Самак споделя за Дойче Веле:“За щастие, Саад Харири, ливанския министър-председател, осъзна националните измерения на тази инициатива и се съгласи, в срок от само четиридесет и осем часа за превръщане на идеите в правен указ, които гласи, че 25 Март е официален празник в Ливан.“

Празникът на Благовещение, акцент на съвместното съжителство

Ливанската инициатива идва в период, в който региона на Близкия Изток преживява радица конфликти на базата на религиозни и етнически различия, които се използват за разпалване на междуособици и войни. По мнение на Харис Шихаб, решенеието Благовещение да бъде признато за официален празник засилва идеята за съвместно съжителство и мюсюлманско-християнския диалог. В интервюто си с „Дойче веле“ Шихаб споменава, че въпреки идеологическите различия между религиите „вярващите, спазващи указанията на религията и изповядващия вярата си не е задължително да е противник на съгражданите си, които вярват в друга религия.“

Комисията по ислямско-християнски диалог в Ливан се надява на прехвърлянето на тази инициатива и в други арабски страни

Комисията по ислямско-християнски диалог в Ливан се надява на прехвърлянето на тази инициатива и в други арабски страни

Ал-Самак призова тази безпрецедентна инициатива да се приеме и от други арабски страни, където живеят християни и мюсюлмани, за да се подчертае важността на свързващото ги. Германски богослов от ливански произход Адел Теодор Хури, един от лидерите на мюсюлманско-християнски диалог на международно ниво, гледа оптимистично на инициативата на ливанското правителство и се съгласява с Мохамед Ал-Самак относно ползите в разпространението на идеята извън Ливан.

В интервю за „Дойче веле“, Хури, който е работил в продължение на много години като професор по науки на религиите в Университета в Мюнстер, казва: „Ние  се нуждаем от по-голямо доверие между двете религии. Това доверие трябва да бъде изградено на базата на общозначимите ценности. Консенсуса по отношение на Дева Мария, е стъпка, която може да бъде за пример“. И така „Благовещение,“ се превръща в официален празник в Ливан като се започне през тази година. Оптимистите се надяват, че този празник е реална възможност за допълнително укрепване на „съвместно съжителство“ между мюсюлмани и християни в Ливан.

Града, в който всички „Оцеляват”

Следващия текст има за целта да стои като предисловие на поредица от инициативи, статии, снимки, които срещам в съзнанието си, преминавайки през София. Целта на всички тях ще бъде след кратко време града ни да стане малко по-дружелюбен, по-чист, по-цветен. Цялата тази поредица (както и като цяло на блога) ще се опита да страни от черногледството и установяването на осезаемите недостатъци, неудобства и пропуски в града, в който живеем. Друга една цел на тези думи и изображения ще бъде събуждане чувството на значимост на действията на всеки един, за да може сами да ковем съдбата си, да не оставяме живота ни да бъде диктуван от действията на другите.

Ноември 2009

Утрото беше слънчево, пейзажа от Калотина до след Сливница беше приятно заснежен след първия по-сериозен сняг за края на 2009та. Със снижаването на надморското равнище белите петна се топяха в гледката към големия град. Накрая, вече в Софийското поле, бяха останали само влажни кални късове земя. Изведнъж се появи сивота – в небето, в пътя, в гледката около нас. Града беше започнал поредния работен ден, изпълнен с бързане, шумове и прескачане на локви. „В този град няма как да се отделя хормона на щастието – в него не прониква слънчева светлина!” – мислеше на глас ТЯ. „Малко крайно” си помислих в този момент. Но за жалост – оказва се истина. Слънцето огрява изключително рядко (освен през лятото) града, в който всички преминават, пребивават, оцеляват, а малко живеят и са щастливи от това. През всеки останал ден града е сив, подтискащ, кален, мръсен, пълен с ръждясали табели, накъсани предизборни плакати и хвърчащи найлонови пликчета.

Така е още от началото на 90-те. Тогава Богдана Карадочева изпя една песен, чиито текст е валиден и днес.

Богдана Карадочева – София, моя любов

От шума на скърцащи трамваи

всеки ден събужда се градът

уличните кучета си лаят

а тополите напук цъфтят

Джинсови момичета с момчета

пак прескачат локвите със смях

и квартални рошави хлапета

ритат топка в облаци от прах

Припев:

И тъмна, и прашна,

и мръсна, и страшна,

тогава защо ли без тебе не мога –

ти София моя, любов и тревога

Витоша на Витошка наднича

всеки бърза беден и богат

вестникарче край колите тича

стиснало под мишница цял свят

Ах, светът ни в тебе се оглежда

София, със хиляди съдби

и живеем със една надежда

дните ти да станат по-добри

За щастие оттогава София е малко по-малко страшна и тъмна, но си е останала прашна и мръсна, с предимно скърцащи трамваи, а кучетата буквално са зад всеки ъгъл. Хората няма как да не бързат в една столица, но все още се надяват на по-добри дни за града им, защото светът наистина гледа на страната ни през стъклото на таксито от летището до центъра.

За жалост обаче все по-рядко, в забързания си делник, човек се замисля в каква среда живее. Защо трябва вече толкова години да прескача локви и да се надява зад ъгъла да не го причакват озверели кучета. Може би затова, ако се загледаме в организациите, поставили си за цел опазване на околната среда, загрижени за благоустройството на обществото и доизграждането на „Гражданско общество”, ще намерим предимно (ако не и само) организации от национален мащаб, с национални инициативи, но не и такива поставили си за цел по-добрия живот на столичани. Може би жителите на града до толкова искат да се абстрахират от заобикалящата ги действителност, че поглеждат към девствените плажове на Иракли или бистрите води на Седемте Рилски езера. А може би, просто във времето, което биха могли да отделят на града, в който живеят, софиянци предпочитат да отидат по родните си места.

В града всичко пада на раменете на управляващите, оплакващи се вечно от недостиг в бюджета и липса на фактическа възможност за бързо и устойчиво подобрение на качеството на живот в София. Цялата ни страна страда от тези проблеми, но с всеки изминал ден положението в столицата предполага по-спешни мерки – населението на града расте, както и процента от българите избрали София за свой постоянен адрес поне от понеделник до петък. Решенията обаче стигат максимум до ниво „кръпки“.

Като една Европейска столица на едно модерно Европейско общество, столичани нямат право да се крият нито още ден. Инициативата за решение на общите проблеми, извън рамките на държава, пазар и семейство, заляга в основите на Гражданското общество. Затова и задължението на всеки един член на това общество е да търси трайни решения на ежедневните проблеми, заобикалящи го в градската среда. В болшинството си тези решения са от малък до среден мащаб  от гледна точка на бюджет и обществена значимост. Диалектичния закон (за качествените изменения породени от количествените натрупвания) е в сила, дори и 20 години след рухването на строя, който го пропагандираше. Малките действия приложени в хиляди случаи могат да променят изоснови цялата сива картинка.

Идея за по-достъпно летище, част 2

/продължение на темата за ЖП връзка от летище София до Централна Гара/

С радост установих, че не съм чак толкова „гениален“ като съм се сетил за това възможно решение на проблемите на Софийския обществен транспорт.

  • През 2004 г. Витан Порязов публикува във в.Капитал идеите си за свързване на летището с ж.п. мрежата.
  • В началото на 2006 в конкурса „Архитектурна идея“ е предложен идеен проект за разширение на комплекса около Терминал 2 на летището. Той включва ж.п. гара свързваща настоящите и заплануваните транспортни връзки на летището – въздушна, автомобилна, метро с ЖП.
  • Още преди 4 години, преди отварянето на Терминал 2 на летището, екип  от УАСГ е подготвил проект за Железопътна естакада до Летище София“ публикуван в сп. Железопътен Транспорт, бр. 10 от 2006. В рамките на тази статия се изясняват доста технически детайли, като се предлага и жп свързване „Летище – кв.Хладилника“, а в района на Терминал 2 жп гарата е повдигната на естакада на височина 7 метра.

За жалост след тези публикации не се открива някакво движение по въпроса. Написах електронно писмо до проф. Даковски с идеята да разбера дали има някакво развитие по техния проект, а ако няма, какво е нужно за да има. Запазвам си правото да ви осведомя при евентуално развитие на темата.

От какво има нужда Пловдив?

История или Бизнес, какво е Пловдив?

Както може би знаете – роден съм в Пловдив. Милея за Пловдив. Обичам Пловдив. За жалост напуснах града преди вече близо 8 години, не по мое желание. Искам да си мисля, обаче, че това не е завинаги! Всеки път, когато го посетя в последните години, макар и за няколко часа, „градът на седемте тепета”  ме посреща с топлината и гостоприемството си, със своята хилядолетна история и спомените ми свързани с различни кътчета, с чистотата и спокойствието си.

В последните години града се развива инфраструктурно. Дори ми се струва, че се развива много по-добре от столицата ни. Пловдив е определено по-чист отвсякога, главната улица предлага вече дружелюбна градска среда, а не е само улица изпълнена с бутици и кафенета. Като цяло оценката е положителна. Няколкото минуса обаче са добилите статут на неизбежност огромни бизнес/търговски центрове, донякъде наподобяващи социалистическите мастодонти от недалечното минало.

Те никнат навсякъде в страната, като това се разглежда като знак за жизнеността на града. Те предлагат една нова форма на работа / пазаруване / прекарване на свободното време, доскоро неизвестни за нашите географски ширини. Сами по рода си тези молове, бизнес сгради и прочие не представляват голямо зло. Те са нормални за времето, в което живеем и поне от архитектурна гледна точка освежават гледките в застаряващите ни градове. Проблем представлява, обаче, местоположението на тези сгради/комплекси, както и инфраструктурното им осигуряване. Те биват издигани възможно по-близо до идеалния център на градовете, които исторически представляват силнозастроени зони, с иначе затруднено придвижване. За жалост и паркингите, предназначени за служители и посетители се оказват много често напълно неадекватни. Освен всичко, в някои случаи външния вид на тези проекти контрастира с околната архитектура. (В случая думата „контраст” се използва с отрицателна тежест.)

Вчера съвсем случайно попаднах на този блогпост. От него с тревога се запознах с проекта за хотел Централ-Пловдив започнат от фирма Роза Импекс. Той представлява проект за построяването на петзвезден хотел+мол на мястото на строежа на археологическия музей в града, от южната страна на тунела, до „Понеделник пазар”. До мястото откакто се помня стои археологическия подлез под булеварда, който впечатлява туристите от България и чужбина. „Наистина ли това тук са оригинални римски камъни, които си стоят тук, не са местени отдругаде, така ли?” Това ме попитаха приятели (двама софиянци, един козлодуйчанин, една сицилианка и един немец), с които бяхме в града за уикенда в края на Ноември. В проекта се говори за включването на съществуващите руини и археологически находки от елинистичната епоха в подземен паркомузей, който ще се свърже със съществуващия археологичен подлез. Все пак музей ще има значи, което е изключително добра новина за гражданите и гостите на Пловдив. Града е един от най-старите в света, но няма адекватен археологически музей, съответстващ на предългата му история. Неприятната част в новината е, че над земята ще се издигат бизнес и търговски сгради с кафенета и какво ли още не, заедно с 55-метрова кула-хотел, свързана с висящ мост с тепето в непосредствена близост.

Както можете да прочетете и в цитирания блог, тази гледка там, тези скали и целия пейзаж са един от символите на града от десетилетия. Наистина неприятно стои тази недостроена (с неизвестно предназначение сграда), но това не значи, че трябва допълнително да се загрозява или дори направо прикрива с кули, мостове и т.н. Не трябва да забравяме и, че тепето, т.нар. Стар град е защитен архитектурно-исторически паметник на ЮНЕСКО, така че следва да бъде неприемливо, дори ЗАБРАНЕНО скриването на каква да е част или нарушаване цялостта на съществуващата стара градска зона или нейните граници. За съжаление обаче общинския съвет не е сметнал, че това е достатъчен довод и е приел (може би докато полива бустана във Farmville) стартирането на това кощунство.

Обичам и историята. На това място (както се показва в цитирания блог) се разкрива част от римския град Тримонциум, която е доста запазена. Виждат се напречни разрези на стара римска улица с канализация (един от символите на Рим и неговата цивилизация) със видими останки от тръбопроводи. Само изписвайки тези думи не успях да задържа въодушевлението си. Толкова добре запазени останки са истинско съкровище за археолозите и любителите на историята. Преди години имах честта в прогимназията да ми преподава г-н Соли Христов и на него до днес дължа любовта си към археологията и историята, въпреки че така и не се насочих към специализирано историческо образование. Той обичаше да ни разказва за времената, в които той, като студент е участвал в разкопките около построяването на тунела. Сравняваше археологическата стойност на Пловдив с тази на Месопотамия! Като донякъде наследник на последната оттогава съм се съгласил с твърдението му „Ако между Тигър и Ефрат хвърлиш лъжица в пръстта, ще изскочи останка на хиляди години. В Пловдив ще ти трябва не повече от лопата.

Обичам и да пътувам. Миналата пролет бях в Барселона и по-точно в Музея на Историята на Каталуния. Сградата, в която се помещава музея се намира в Готическия квартал – идеалния център на града. По стечение на обстоятелствата се оказва, че сградата е била късно-средновековен кралски дворец (Palau Reial Major), където едва пристигнал от най-известното си плаване Христофор Колумб съобщава за откриването на нов път към Индия. Експозицията на музея обаче не е толкова впечатляваща. Силен спомен, обаче остава експозицията от римската епоха. Тя представлява фактически разкопки под самия дворец, сред които се разхождаш и на определени места изслушваш/изчиташ информация, която да ти помогне да разбереш по-добре как е изглеждал живота на римляните, докато се разхождаш сред камъните надживели времето си! За да не се разрушат крехките останки е пожертвана свободата буквално да се разхождаш по тях, ами върху старите улици са поставени мостоподобни пътеки, върху които се разхождат туристите. Ето и няколко снимки:

Напречен разрез на площада пред музея.

На тази снимка ясно се вижда как са разположени пътеките, с цел да се запазят руините.

Тук се вижда и широчината на пространството, което макар и под земята ти дава възможност да усетиш тръпката да се разхождаш из Древен Рим.

Подобна е и идеята, по която е построен и Canterbury Roman Museum.

Защо ви разказах за Барселонския музей? Ами иска ми се това пространство от 8 декара да не бъде скрито под основите на този гигантски проект. Иска ми се в Пловдив, минавайки по най-главния булевард на града да виждаш тунела с амфитеатъра, тепето над него със сиенитните скали в основата му и ниската МОДЕРНА постройка на археологическия музей на града – новата придобивка, с която да се гордеем като Българи.

Разбирам желанието на Роза Импекс, закупила площтта да изпълни върху него свръхмодерен проект, с когото да вреди Пловдив сред модерните европейски градове. Просто не е това там мястото за този проект! Разбирам и емоцията, с която архитектите и инженерите са сложили там тази кула и висящия мост, наистина е впечатляващо и със сигурност изпълнението на един такъв проект ще изпълни живота на който и да е роден строител с гордост от участието в него. НО НЕ И ТОЧНО ТАМ.

Какво предлагам тогава? Както може би сте се уверили в предишните ми постове – не съм привърженик на критиката, целяща единствено да се противопоставя на съществуващите факти. Затова и обичам, когато казвам, че нещо не е редно, да предлагам как според мен е. Гледката към тепето в никакъв случай не бива да се скрива, всъщност строителство над нивото на настоящия „покрив” на центъра не бива де се допуска. За самото място предлагам да се построи ниска постройка под която да бъде съхранено разположението на археологическите находки, като се осигури описаната възможност за действителна разходка в света на Древен Пловдив. Ако е дотолкова необходимо – да се построят и максимум 2 етажа, които да съберат археологическите находки на града. Повече от 2 етажа там не мисля, че ще бъдат уместни. Ако пък това не е необходимо, експозицията може да се покрие почти на нивото на булеварда, като самия покрив може да се изпълни по два варианта:

–          Прозрачен стъклен покрив, по който туристите да могат да се разхождат и без да влизат в музея. (по подобие на този проект)

–          Покрив, върху когото да се разположи малко паркче – затревена повърхност (по подобие на този проект)

А защо не и двата варианта едновременно! Стига да се запази условието за достъпна и дружелюбна градска среда.

В никакъв случай тук не бива да се строят гигапроекти!

ПП. Ако сте архитект, строителен инженер, археолог и сте готови да се присъедините към инициативата, в качеството ви на специалист, моля свържете се с мен. При по-нататъшно разработване на идеята ще я предложим на обществено достояние, ще се изпратят писма на кмета на Пловдив, общината, областната управа, Министерство на Културата, Роза Импекс, UNESCO.

Мусака и зрелища

Чувствам се учуден, отвратен и донякъде доволен от това, че не намерих из българския блогрол нещо написано по темата, та на мен са се паднали честта и бремето да запозная читателите с нея. Става дума за поредното явление в родното общество, предизвикващо да светне една червена лампичка в бордовия компютър на всеки трезвомислещ и донякъде интелигентен човек в България, съпроводена с тревожно и настоятелно надписче „WARNING! System Failure! WARNING! System…”.

Това което се опитвам да опиша е нещо просто, много Просто! От може би година на българския книжен пазар се е появило следното издание: „Фолк мусака. 25 рецепти за пътя към успеха.”

Ясно, значи „културната ни революция” е минала от Шопската салата, направо на основното ястие – Мусаката! Все пак донякъде сме наследници на Римската цивилизация и по този начин тълкуваме по Български от 21 век сентенцията „Хляб и зрелища“.

В описанието на книгата в една от онлайн книжарниците четем: „Мусаката е сред любимите ястия на ястия на повечето българи, както и попфолкът. Вкусно приготвена, тя е удоволствие за езика и наслада за душата, така като и закачливо-любовните ритми на нашенската музика за маса и забавления. В тази книга се опитахме да забъркаме рецептата за мусака. Смесихме килограм класни фолкпевици, 500 г. мъже за пикантерия, няколко продуценти, 1 ч. ч. амбиция, 1 с. л. сълзи, 1 щипка сол. Резултатът е очевиден, ароматът възбужда и гали небцето. Четете, тоест похапвайте, слушайте и си облизвайте пръстите!

Принципно отдавна не съм привърженик на анатемосването на коя да е музикална субкултура, умишленото й почерняне и категоричното отричане на правото й да съществува. Струва ми се детинско и неправилно да казваш – „Не, ти слушаш това и това, ерго – не струваш!” Това, което този път ме стресна не са музикалните вкусове на хората предпочитащи кръшните балкано-ориенталски танци, които свързвам с тази музика. Стряска ме подчертаването на предложената философия на живот като „успешна”, при това „успешната!”.

Тук вече преминаваме от музикалната субкултура на чалгата, към начина на живот на тези 25 „поп-фолк звезди”. Изданието е изключително добър аналог на самата чалга, като български национален феномен – лъскавото издание с твърди корици и гланцирана хартия, с апетитна руса кака на корицата, придружена от бонбонени цветове и люта чушка (т.нар. от Бай Ганьо Балкански Bulgarische bonbonе). Цялата тази „тръпка” ни излиза дори евтино – едва 14,99 лв. Евтина е и цялата чалга култура, чиито успех промотира това ръководство. Разгръщайки я можете да разгледате кратки биографични данни, „пикантни” истории и предизвикателни снимки на тези 25 „икони”. Те от своя страна са подредени по азбучен ред, започвайки от не кого да е, ами неподражаемия, но често имитирания „АЗИС”. Обществена тайна е откъде е започнал „пътя към успеха” на Азисчо – Сливенския затвор.

Пластмасовата, гланцирана култура на молове и Q7-ци е неразривно свързана с това съществително. Затвора е мястото, където не трябва да допуснеш да попадаш по пътя си към успеха, вършейки дела достойни да ти извоюват изключителна репутация вътре в него. Или просто да си имплантирате две цистерни силикон в циците, устните, задника и къде ли още не.

Защото „успеха“ е там! На върха на 100-етажното сдание с неонови лъскави марки по витрините, където се предлага пластмасовата бърза закуска за батковците с бързите коли, гонещи леките жени. Успеха в културата на „и 99 ст.” по марковите парцалки го посрещат, но уви не го изпращат по ума. Засега е “here to stay”, докато или ние или той не “Go away!”

А ако в изданието на изд. „Труд” не сте открили подходящия пътеводител към „успеха, може да изпробвате и „111 правила във facebook” спуснати ни от висините на консуматорския рай посредством неговия вестител Максим Бехар.

Музиката през очите на един 90-тар

Преди вече доста години бях на някакво домашно събиране, където домакина ни пускаше клиповете, вдъхновили го да стане режисьор. Ясен спомен имам за Massive Attack – Karmacoma и за един клип, в който някакъв умопобъркан мъж ходеше по платното в някакъв тунел и постоянно го блъскаха коли. Днес се сетих за този клип и по някакъв друг спомен реших, че е бил на Radiohead. Спомних си също, че тогава този мой приятел каза, че режисьора е същия като на Karmacoma, Wikipedia помогна. Клипа се оказа UNKLE – Rabbit in your headlights, в която вокалиста на Radiohead Том Йорк (Thom Yorke) помага на трип-хоп дуото. Името на режисьора –Джонатан Глейзър ( Jonathan Glazer), в чиято видеография влизат и други много известни клипове. Всъщност това са все клипове със особена режисура, доста, от които всички сме гледали и помним от средата-края на 90-те.

Ще се опитам да ги представя с по няколко думи.

Първият клип на Глейзър е именно Massive Attack – Karmacoma от 1995.

Клипа е изпълнен със малки детайли, които лесно биха убягнали на простото око. Сюжета се разиграва в някакъв хотел с дълъг коридор, наподобяващ хотела от Сиянието (1980, Ст.Кубрик). Във всяка от стаите се случва различно нещо, на пръв поглед взаимнонесвързано с останалите стаи. В коридора се придвижва уплашен до параноя, запотен мъж с пистолет в ръка, който (най-вероятно) халюцинира образа на 2 момиченца-близначки (образ отново напомнящ филма с Джак Никълсън). В една от стаите се намират и момчетата от Massive Attack – 3D, Daddy G, Mushroom заедно с Tricky, облечени в работни униформи с надпис TexMex, а Mushroom седи прострелян в стомаха. В стаята с тях е и чернокоса дама. Във всички останали стаи се случват странни неща. Спокойно можете да си кажете „хотела е пълен с побърканяци”. Но всички те допринасят за атмосферата на клипа. Може да ви направи впечатление мъжа, който стои пред пишеща машина и, натискайки бутона „К” на листа се изписва „armacoma”. В края на клипа, обаче близначките показват явно липсващото парче от пишещата машина с което се изписва буквата „К”.

Сигурен съм, че заглеждайки в детайл, можете и сами да откриете други много интересни сцени, с които режисьора се заиграва със зрителя още в един от първите си опити като режисьор.

Следващият клип е отново от  1995, но този път за бритпоп иконите Blur, а именно The Universal.

Обложката на сингъла е препратка към друг шедьовър на Кубрик – 2001: Космическа одисея (1968 г.), докато клипа е препратка към трети – Портокал с часовников механизъм (1971). Членовете на бандата отново са и с роли в този кратък филм – облечени са по подобие на Алекс и останалите членове на садистичната банда. Сцената се развива в бар наподобяващ „млечния бар”  от филма на Кубрик. В този клип също се засягат теми като хомосексуалност, секса като цяло, английската консервативност на прошарените старци от 70те, наркотиците и секса в Англиканската църква. В клипа се предлагат и кадри с консервативно изглеждащи възрастни мъже и жени на фона на жилищни сгради от 70те, отново препращащи към „Портокала”, пред които е поставен високоговорител с формата на топка за голф. В един от кадрите групата възрастни хора гледат безизразно голф-колоната, докато сред тях вика без глас мим с боядисано в бяла маска лице. Тук също могат да се открият десетки други детайли, заложени в краткия филм.

Следващата творба на Глейзър е може би най-известния клип на Radiohead – Street Spirit (Fade Out) от 1996.

На фона на меланхоличната мелодия и текст, клипа е черно-бял , с редуващи се забавени и кадри с нормална скорост. Ключовите думи, които могат да го опишат са – балетообразни подскоци, каравани, падания, промяна на положението на светлинния източник. Отново сцените не са свързани помежду си а изграждат цялостната концепция на клипа, който отново се движи по ос, различна от текста на песента. Не мога да кажа повече за този клип, може би, защото е един от любимите ми клипове въобще, а думите само биха опропастили визуалността, която той предлага.

Може би най-известният клип на Глейзър е за песента на Jamiroquai – Virtual Insanity също от 1996.

Осветена стая с бели стени, сив, безелементен под, в пространството на, които се появяват статични или подвижни фотьойли и дивани. Семпъл декор, но с уникален ефект. Наглед много сложната изработка на клипа се оказва всъщност доста прост трик. В кратък филм за създаването на този революционен клип Глейзър обяснява, че всъщност четирите стени се движат върху неподвижния под, а в различните кадри различните мебели са закачени или откачени за стените, като карат зрителя да си помисли, че Джей Кей се движи в стаята по особен начин. А той (Джей Кей), както винаги е с различна шапка. Всичко това прави клипа уникален. През 2006та зрителите на MTV го поставят на 9то място в класация на клиповете, които са „разбили правилата”.

Следващият проект на вече известния с различното си виждане за нещата режисьор е отново за Jamiroquai – Cosmic Girl. Тук той участва само в редакция на една от 4те версии на клипа.

През 1997 Глейзър се завръща с черно-бял меланхолизъм подобен на този от Street Spirit (Fade Out) от предната година. Този път клипа е за Nick Cave – Into My Arms.

Редуват се лица изразяващи тъга, някои от тях дори плачат. Мъже, жени, деца. Тъгата няма възраст нито раса. В интервю за филма „The Work of Director Jonathan Glazer, Ник Кейв споделя, че за него клипа е добре изработен, но надминава с депресиращите си картини меланхоличния оптимизъм, който е целял с песента.

Глейзър вече има неоспоримо име и със всеки следващ проект предлага нова доза от своя гений. Дали затова, или заради друго, но през 1997 той ни предлага втория си проект с Radiohead – Karma Police.

Тъмнината и меланхолията от музиката на британската алтернативна рок банда явно е по вкуса му и от тази съвместимост се ражда ново произведение на визуалните изкуства. Клипа започва със червения кадифен/кожен интериор на просторен американски автомобил от 70-те, камерата се обръща да гледа през предното стъкло, в колата се качва невидим шофьор, пали двигателя и фаровете и потегля бавно осветявайки самотния път в нощта. След секунди фаровете осветяват бялата риза на мъж, който тича по пътя пред автомобила, обръщайки се отвреме навреме, за да погледне през рамо следващата го „Карма полиция”. Камерата се връща към задната седалка, където вече седи Том Йорк и едва движейки се изговаря припева: „This is what you get when you mess with us”. Отегчените му мимиките казват „Решението е взето!” и камерата се връща към пътя. Очевидно мъчещия се възрастен едър мъж продължава да тича пред автомобила, обръщайки се от страх. Камерата се връща към вокала, който е прегърнал предната седалка и като отегчено дете вече само отваря устни отново с припева. Камерата се връща към преследването и след секунди пред очите ни се показва уплашеното, едва издържащо лице на мъжа, на фона на осветяващите го фарове, които неотменно го преследват бавно, бавно. Кадри по-късно отново гледаме от автомобила и виждаме как мъжа капнал от умора пада коленичейки напред пред колата, опитвайки да долази на четири крака. Колата отзад спира, мъжа се изправя на крака обърнат към колата, която тръгва бързо назад и спира отново, явно подготвяйки се да го отнесе. Следващия кадър показва автомобила от гледната точка на гонения. На пътя ясно се очертава пътечка от автомобилно масло водеща до автомобила. Уплашения до смърт вече мъж мисли бързо, камерата ни показва от близо маслото на пътя, подчертавайки този факт явно следейки мисълта на отчаяния мъж, който бърка в джоба си и изважда кибрит, който опитва да запали зад гърба си. След още няколко кадъра, които вече гледаме обратно от автомобила виждаме пламък, който запалва маслото и тръгва към колата, която бързо тръгва назад, но бива догонена от горящата пътечка. Колата се запалва, а камерата поглежда наляво-надясно в безизходица, за да се обърне накрая към задната седалка и да види, че на нея отново няма никой. Клипът е страхотно допълнение към текста на песента, като пламъка може да се разгледа като кармата, която неизбежно ще догони всеки – дори и този, който си отмъщава.

Явно вече сработили добър механизъм между себе си, през 1998 Глейзър и Йорк отново работят заедно. Този път клипът е за UNKLE – Rabbit in your headlights, където Том Йорк е гост-вокал на английското трип-хоп дуо.

Сцената е подобна на предишния клип – мъж в анорак върви през автомобилен тунел, в който колите прелитат около него, свирят с клаксони. Мъжът говори неясни неща, някои от които вика, предизвиквайки ехото от тунела. Ще ни се стори, че е луд, ако го срещнем наживо, но в този клип ни става интересно какво ще се случи с него в тази враждебна обстановка. Една от колите го блъска в крака, той пада свит на земята и камерата ни показва изражението му – спокойствие и увереност. След секунди явно се връща в съзнание и става отново, вече накуцвайки продължава да върви по лявото платно. Задминаващите го гледат с изумление, една кола го блъска челно, поваляйки го отново на земята, а шофьора й го гледа с презрение. Лежащ на земята продължава да бръщолеви, докато автомобилите правят остри маневри да го заобиколят. Той става отново и продължава. Кола с трима младежи (двамата пасажери са двамата от UNKLE) намалява до него, опитвайки се със загриженост да разберат какво се случва с него. Мъжа не им обръща внимание и продължава да си говори сам. На шофьора му писва и отминава. Още един автомобил го блъска челно, но той става почти мигновено и продължава да ходи напред в лудостта си. Блъскат го отново, този път отзад. Той става и продължава, но го блъскат пак отзад, докато е още на земята кола минава през крака му и очевидно го наранява силно, защото той се изправя трудно клатушкайки се вече, но уверено напред. Сваля качулката, сваля и анорака с вече яростни движения, разкривайки се гол до кръста, като по тялото му се виждат белези. Продължава да върви напред и да говори несвързано, но с ярост. До този момент мелодията и пеенето са се изграждали драматично и все по-живо. Изведнъж мъжът спира, заедно с мелодията, която се връща към пианото свирещо в началото. Мъжът гледа с усмивка, разперва ръцете си в кръст, а летящата отзад кола се блъска в него, разбивайки се в твърдостта на стойката му. Той е намерил „силата” и е вече неуязвим, потъвайки в пушека на разбилата се в него кола. Асоциациите, които буди в мен тази картина са за силата на архангел. Интерпретациите са много, защото няма нещо в клипа, което еднозначно да представя само една. Надявам се сте открили вашата собствена, наслаждавайки му се.

След кратка пауза и с вече малко по-различен стил (музика, режисура) през 2000 г. Глейзър ни поднася A Song For The Lovers, клип за Richard Ashcroft.

Гол до кръста, очевидно тъкмо излезнал от банята Ричърд Ашкрофт очаква някого или нещо в хотелска стая. Излиза в коридора оглеждайки се за липсващото. През това време песента свири от уредбата в стаята. Той влиза обратно и отива в банята, където песента заглушава звука от чукане по вратата. Чукането се засилва, но продължава да се заглушава от силната музика. Ашкрофт се връща в стаята и вижда оставена количка от рум сървис. Хапва донесената му храна като през цялото време си припява. Зад него светва луминисцентната лампа в банята и след малко той спира песента за да се ослуша. Не чува нищо и я пуска отново. След малко това се повтаря, като този път поглежда към банята, където свети. Става къде уплашено, къде стреснато и отива до банята, натрупвайки някакъв съспенс, в тишината се чува само как се изпикава с угрижена физиономия, прочиства си гърлото и песента продължава, като това отпуска натрупаното напрежение. Камерата се отдръпва, лампите в стаите изгасват оставяйки само отдалечаващата се светеща баня с профила на Ашкрофт. Отново принципа на семплостта е спазен и се е получил приятен клип към неангажираща радио-песничка.

След шестгодишна пауза в която се занимава предимно с кино и реклами Джонатан Глейзър се завръща през 2006 очевидно предизвикан от нова творба на стари приятели – Massive Attack – Live With Me.

Клипа показва млада жена, която си купува голямо количество алкохол – бира, водка, шампанско, Baileys. Като че ли се подготвя за веселба. Прибира се в дома си и още неразопаковала покупките отваря бира от кенче и изпива няколко глътки. Непреоблякла се, донася бутилка водка в хола си, сяда в креслото отваря бутилката, хвърля настрани капачката, сваля шала си и отпива направо от бутилката няколко глътки. Става бавно, явно вече под ефекта на алкохола и отпива още, почти докрай. След малко тя лежи в леглото си отпивайки от голяма чаша Baileys с вече сънливи очи. В следващата сцена тя отново пие водка, седейки на тоалетната, поклащайки се през коридора се връща в хола, където е прилегнала на земята. Телефона до нея звъни, но тя протяга ръка отново към бутилката водка. До телефона се вижда част от капачката на шампанското. Тя вече залита, по бельо и риза влиза в кухнята, където на масата са останали празни бутилки водка и кутии бира. Очевидно търси още алкохол. След малко се гледа в огледалото и с тъга в усмивката си оглежда медалиона от огърлицата си с притворени очи и поклащайки се. Следват още няколко глътки водка в кухнята. Опитва се да стане и да отиде някъде, но свършва седнала на отдалечилия се от масата стол, едва облягайки се на масата с наведена до нея глава. Вече е станала успешно и хвърля бутилка в мивката, ядосана на нещо. Поклащайки се излиза отново облечена. Минувачи я заговарят, но тя ги подминава гледайки в краката си, с дамската чанта в ръка – не през рамо. Следващите кадри показват нощта по английските тротоари. Жената с мъка успява да уцели и седне на пейка на улицата, на която след малко поляга, с дамската си чанта оставена на земята. Следва кадър на преминаваща лисица оглеждаща се уплашено в камерата, явно сън. След малко пред нас е отново жената, този път в анфас на фона на пейката, а на лицето и е очертан алкохолния делириум. Следват около 20 секунди, в които тя очевидно сънува, че пада по виещи се стълби. Събужда се на пейката и се заглежда в небето, обсипано със звезди. Песента и клипа подсказват любовна раздяла, преживявана доста тежко от героинята на клипа и песента.

Последния видео клип режисиран от Джонатан Глейзър е от 2009 – The Dead Weather – Treat Me Like Your Mother. Стила в музиката и в визията на клипа отново е различен, но все още може да се отгатнат характерни детайли от по-ранните му творби.

Темата отново е любовните рани, като този път ни показва една кавга между мъж и жена. Изгарящият фитил върти в кръг черна бомбичка в първите секунди на клипа, следва експлозия взривяваща много, по-малки бомбички, а следващите кадри ни показват Джак Уайт (известен ни и от The White Stripes, The Racounteers) в гръб с черно кожено яке и автомат в ръка да върви през запустяло поле на фона на типично американско предградие. След малко ни го показват и в лице за кратко, след което картината ни прехвърля в лицето на VV (известна ни и от The Kills), която също носи автомат, черно кожено яке и слънчеви очила. Противно на очакваното, двамата всъщност се отдалечават един от друг, но VV се обръща, Джак Уайт също, като плюе в земята, стреля във въздуха и продължава напред, към VV, която е насочила оръжието си към него и също се приближава. Започват да разменят откоси. Куршумите ги срещат, но не ги нараняват. Презареждат и продължават. В следващите кадри вече се виждат следи от стрелбата по дрехите им, показват ни VV в гръб, който е направо на решето, но престрелката продължава. След малко се виждат и следи от кръв по двамата. Спират. VV пали цигара с разкървавени ръце. Следва обща картина на двамата стреляйщи се от вече много близко разстояние. Двамата нямат милост един към друг, но раните изглежда не ги засягат. Стрелбата продължава докато и двамата не свършват амунициите си, съответно свършва и песента. Джак Уайт хвърля оръжието вече уморен, обръща се и се затичва в обратната посока като за моменти през раните му се вижда небето от фона със лъчи светлина сочещи през дупки в гърба му към залеза над къщите пред него. Клипа е и №1 за 2009 от класацията на NME TV в Обединеното Кралство.