Архив за май, 2010

Биопродуктите са полезни и незадължително по-скъпи!

Напоследък все по-често попадам на публикации, тв репортажи и събития, в които се говори за биоземеделие, биопродукти. Признавам си, че се зарибих по темата и възнамерявам да се занимавам под една или друга форма с някаква част от този сектор. Оставам обаче доста смутен в незапознатостта на хората около мен, които смятам, че са точно аудиторията за такива теми. Реплики от рода на „Абе, откъде да го знаеш колко е био?” и „Е, то като е Био нищо не значи.” ме карат да дам отговори на няколко въпроса.

Какво е биоземеделие?

Съществуват тонове определения за био и органично земеделие, при интерес можете да потърсите в Google и ще намерите достатъчно, за да изградите и собствено мнение. Моето определение обаче е: система за производство на земеделски продукти, при която се използват методи и средства, с минимална вреда върху природата и доста близки до начина, по който са се произвеждали те преди индустриалната революция.

Какво е биопродукт?

Биопродукти, в зависимост от законодателството, са продукти, които съдържат от 75 до 100% биосертифицирани съставки, на опаковката на които, задължително трябва да е обозначен сертифициращия орган с код и системата за сертифициране с емблема (за тях по-долу). За производството им е ограничена употребата на химически торове, пестициди и хербициди, антибиотици за животните (в случаи, в които е застрашен живота на животното е позволен определен брой лечения с антибиотици). Напълно е забранена употребата на ГМО. В преработката на съставките е ограничена употребата на химически консерванти, овкусители, оцветители и т.н. Биопродукти могат да бъдат и нехранителни продукти, например дрехи от биопамук, биокозметика и биоконтрацептиви.

Къде да намерим биопродукти?

В специализираните биомагазини – БиоМаг, Слънце и Луна, За Здравословен Живот, Био Бутик I Feel Good и други. В щандовете за здравословни продукти в големите вериги магазини – Billa, Metro, Hit, Piccadilly, Eлемаг, Фантастико, 345, Фродо.

Защо е нужно да има биоземеделие?

Петънцата обработваема земя, чиста от намесата на вредни вещества представляват своего рода гаранция и инвестиция в бъдещето, което на места дори е настъпило. Земята не може да издържи на темповете, с които изчерпваме ресурсите й, а за възстановяването им са нужни години, дори десетилетия. Баща ми тези дни ми сподели личния си опит с някакво парче земя около Петрич, в което след 30 години липса на третиране на почвата все още има съдържание на фосфор далеч над нормите. Петрич, Българийо, не Калифорния.

С какво биопродуктите ни спомагат за по-добър живот?

Биопродуктите не вредят на природата (за производството им се използват традиционни, невредни методи), на здравето ни (не съдържат консерванти, оцветители и т.н. химии). В случаите, в които имаме и обозначение за Fair Trade, продукта, който закупуваме подпомага общностите, в които е произведен.

Как да сме сигурни, че един продукт наистина е Био?

Следете дали на продукти с твърденията, че са „био”, „еко”, „органичен”, „натурален” (и на латиница) е отбелязан сертификат – сертификационен код от типа BGBIO02, емблемата на системата според която е сертифициран продукта – Българската, Европейската, Немската, Американската и т.н. – емблемите, на които можете да видите тук.

В нашите магазини фалшивите био храни все още са повече от истинските. При проверка на фондацията за биоземеделие „Биоселена“ в супермаркет в София е установено, че има само една марка био кисело мляко и четири марки с фалшиви означения от типа на “екологично чист продукт”, “продукт от екологично чист район”, “ЕКО”. Според Закона за храните производителите на фалшификати се глобяват с 5 000 до 10 000 лева.

Цялата верига на производство и преработка на биологичните храни подлежи на контрол и сертификация от независими контролни органи. Ако вземем за пример био хляб – фермата, в която е отгледана пшеницата е била проверена и сертифицирана, мелницата, в която е смляно зърното също е била сертифицирана, фурната, която е замесила и изпекла хляба – също. Различните етапи може да са били сертифицирани от различни сертифициращи органи. Затова на етикета задължително трябва да бъде изписано името на сертифициращия орган на последната преработка. Всеки потребител може да поиска информация за един продукт от сертифициращия орган, означен на етикета.

Какво да правим, ако установим нередност?

Можем да се обърнем към ДВСК (Държавен Ветеринарно-Санитарен Контрол), РИОКОЗ (Районна Инспекция за Опазване и Контрол на Общественото Здраве), сертифициращ орган, КЗП (Комисия за Защита на Потребителите), КЗК (Комисия за Защита на Конкуренцията). Също няма да навреди да съобщите за установената нередност на самия търговец, така те (може би) ще спрат да поръчват от нередовния продукт.

Защо биопродуктите (обикновено) са по-скъпи от конвенционалните?

Тук ще се опитам да излезна със собствено обяснение, различно от обичайните, срещани по специализираните сайтове. Първо трябва да разгледаме двата случая на биопродукти у нас – вносни и произведени в България.

Българския пазар за биопродукти все още е страшно малък, но се разраства. Затова, когато става въпрос за внос на дадени биопродукти, произведени в чужбина, внесеното количество е изключително малко, което само по себе си предполага с една идея по-висока цена от дистрибутора. Дистрибутор е другата ключова дума. За да стигне например до БиоМаг, един продукт произведен в Англия или Франция преминава през 1. Дистрибутор за Централна и Източна Европа, 2. Дистрибутор например в Гърция, 3. Дистрибутор в България и чак тогава стига до родните щандове. Ако всеки дистрибутор взима 5% комисионна крайната цена преди да се продава в магазина би била около 16% по-висока от тази на производителя, без да се начисляват транспорта и по-високата цена за малки поръчки.

Във втория сценарий става дума за биопродукти, произведени у нас. Родното биоземеделие е твърде младо, то тепърва се е сертифицирало след минимум тригодишен сертификационен срок, през който производителите търпят предимно загуби, произвеждайки продуктите си по методите на биоземеделието, но без правото да ги продават като такива, ами на цените на конвенционално произведените продукти (с по-голям добив заради химия и високи технологии). Това е единия основен момент. Поради малкия си опит, биоземеделците у нас търпят и чисто технологични загуби, поради грешки в производството. Трети доста важен момент е мащаба на производство – у нас био-фирмите са обикновено представители на малкия бизнес, т.е. нямат капитал, достатъчен да използват апаратура, осигуряваща им по-големи добиви и обеми на производството. В тези фирми няма диверсификация на производството с конвенционални продукти, които със сравнително постоянната си цена да компенсират първоначалните затруднения на био-линиите в производството. Последен, но не с най-малко значение фактор, е и подкрепата на държавата към биоземеделието – у нас такава почти липсва. За щастие, с развитието и отработването на биоземеделието у нас, предлаганите от него продукти ще стават все по-достъпни за потребителите.

Защо „(обикновено)” по-скъпи. Ами, защото не винаги е така! Например био-студения чай на Pfanner се продава в Billa на 3.99лв кутията от 2л. Сертифициран си е и всичко. За сравнение, 1 л. студен чай от други марки излиза около 1.43 лв на литър при цена на едро (2.86 лв за 2 л). В по-малките магазини излиза дори по-скъп от био-чая в Billa. Разликата при цени на едро прави био-чая с 30-40% по-скъп от конвенционалния. Най-популярния – Nestea струва около 3.50-3.80 лв. за 1.5 л (2.33-2.56 за литър), което го прави дори по-скъп от био-чая на Pfanner. Не целя да рекламирам един продукт, спрямо друг, а давам пример, в който биопродукта е по-достъпен от своя конвенционален братовчед.

Докато пишех статията в главата ми изникват няколко идеи, с които биопродуктите могат да станат по-достъпни до българския потребител.

  1. Задължително преференцирано субсидиране на биопроизводството!
  2. Освобождаване от ДДС на крайните биопродукти.
  3. Освобождаване от мита и ставки на биопродукти произведени извън ЕС (тук може и да има някакъв европейски регламент, към който да се присъединим)
  4. Разширяване на биопазара, което е икономически процес, основан на закона за търсенето и предлагането в чист вид, без намеса на държавни регулационни органи.
  5. Изграждането на държавен контрол, специализиран в биопродуктите – изброените по-горе институции са и без това заети с конвенционалните продукти. В този контрол може да участват и неправителствени организации с нестопанска цел.
Advertisements

Турските сериали и съседското клюкарене

Почти всяка вечер вечерям с родителите си. От есента държат това да се случва в хола, пред телевизора, около 8 вечерта. В петте месеца престой в Испания от Март до Август съм пропуснал началото на вълната турски сериали, заляла българските ефирни телевизии. В началото се противях твърдо да ги гледам и опитвах да свърша с яденето възможно най-бързо, за да не си промивам мозъка с разказите за любовите на „Мехмед и Инджи” от „Перла”. Според мен високо интелигентните ми родители, на възраст от по над 50 години, университетски преподавател и държавен служител, търсят в красивите истории и драми от синия екран своето забравено минало, в което сърцата им са тръпнели в емоции. Гледат живота, който вече им е отнет от годинките, от порасналите им деца, от радостта да имаш внук, от осемчасовия работен ден, от непрестанните опити да запазят материалното положение на фамилията. Така си мислех в началото. До вчера.

Напоследък все по-често се заглеждам и заслушвам в действието в сериала „Листопад”, дори мога да поразкажа голяма част от сюжета, но все още не мога да кажа, че ме кефи, че съм фен или, че ако имах друга възможност бих, все пак, гледал точно това. Дори мнението ми е, че сюжета и режисурата са адски посредствени. Всеки ден около два часа от живота на родителите ми се пълни с баласт – действието в този сериал се развива изключително бавно, набляга се на ненужни детайли от свръхнормалното ежедневие на едно турско семейство. Сестра заграбва любимия от сестра си, съседското момиче се влюбва в съседското момче, което обаче се жени за друга, типичен „gold digger”. В сериала има и зла свекърва, ок-свекърва, лоша снаха, добра снаха, поостарели влюбени… . Ревност, несподелена любов, омраза, разрушаване на семейства, конфликт на поколенията, трудностите на преживяването в съвременния живот, хазарт, кражби. Сина присвоява пари от банката, в която работи, попада в затвора. Всъщност двама от това голямо семейство са в затвора. Кредити, заплаха от загуба на старата къща… Какво ли не се случи в този сериал.

Всичко, обаче, се върти около ежедневието, около неща, които се случват във всяка къща, почти навсякъде по света. Е, вярно не всичко вкупом се случва на всеки, но нещата не бягат от ежедневния си характер. Ако трябваше да определя жанра на сериала, бих го определил като „риалити”. Наистина, голяма част от събитията са представени, така че да оставят в зрителя някаква поука. Не трябва така, не трябва онака. Но са твърде далеч от това да ни предлагат „житейска философия”.

Всичко това, обаче, все още не ми дава обяснение какво толкова намират и родителите ми и със сигурност хиляди други семейства, които всеки ден прекарват немалка част от деня пред екрана с любимите си турски сериали. Вчера намерих едно обяснение – в дома, в който се развиват всички тези събития, те виждат дома на съседа. Във характерите на всеки един от героите, те намират познати лица – роднини, съседи, познати. Гледат телевизора, а все едно гледат през прозореца в съседската къща.

Българина все още е ориенталец, донякъде. Все още не е избягал от малкото затворено общество на селския живот, от живота на малкото населено място, където всеки познава всеки, и знае всичко за всички. За по-малко от 40 години, обаче, българина заживя в града, в огромни блокове, в които на площ от няколкостотин квадратни метра живеят стотици. За последните 15-20 години, с връщането на възможността да закупува и притежава жилища, българина се е преместил поне веднъж. Изградените в предния период съседски контакти са отмити от новите разстояния. Така днес българина излиза от дома си и не познава 90% от съседите си. Тези, които познава по име се броят на пръсти, а за по-близки контакти въобще не може да става дума. На българина вече му липсва този ежедневен човешки контакт. Да седнеш да изпиеш едно кафе след работа, защо не една ракия или бира… В условията на криза – и финансова и човешка – шансовете за това стават все по-малки.

Лечение на тази болест българина намира пред екрана. Дали ще си пусне гаврата с основната социална единица – Big Brother Family и ще цъка с език, или ще избере цивилизованата версия на съседското клюкарене – турския сериал, причината е една и съща – на българина му липсва интеракцията с живота на съседа.

Start Up Bio, 1 месец по-късно

(статията е започната на 26.04.2010 и довършена почти месец по-късно)

В сряда вечерта попаднах на този пост в блогрола на wordpress. Привлече ми вниманието предвид предстоящия ден на Земята and all, разгледах темите и лекторите и видях, че сред тях е Красимир Кунчев, бивш студент на баща ми, когото познавам като име от визитките му при многократното им преподреждане. Веднага писах на баща ми, който вече си беше легнал и сутринта най-вероятно нямаше да успея да му кажа. В петък по обяд вече сме били записани в участващите. С тежко ставане стигнахме до Интерпред около 9 сутринта в събота. Честно казано бях предубеден към мероприятието – мислех си, че това ще е поредното събитие, където ще ми обясняват как да успея в живота като повярвам в „силата” или ще ме навиват да прегръщаме дърветата заедно, уау!

Семинара започна с кратко представяне на организацията StartUp и това клипче. След това изслушах с интерес лекцията на Любо Ноков от bio bulgaria за опита му с био киселото мляко harmonica.

Мисля, че 1 път преди това го бях ял вкъщи, но не бях забелязал нещо по-особено. Вкъщи предимно консумирам, не пазарувам често, а когато купувам кисело мляко се насочвам към средния ценови диапазон и напипвам самата кофичка. Ако е прекалено мека и лека – не я взимам, някак си с допир преценявам дали ще ми хареса или не. Когато съм ял от биомлякото, може дори да не съм видял опаковката, а да съм си казал „хмм тва мляко е яко”, и да съм продължил с живота си. Интересната лекция наблегна на една от положителните страни на това да правиш био продукция, днес, в България – почти нулевата конкуренция. Техните продукти са единствената подобна марка у нас – предлагат изключително качествени млечни продукти, създадени по традиционни български рецепти, съобразявайки се максимално с разбиранията за устойчив и природосъобразен бизнес. Въпреки тези плюсове, една кофичка от тяхното кисело мляко, 3.6% масленост стига до клиентите на биомагазините и големите вериги супермаркети (без Кауфланд) на цена 1.65 лв (в Пикадили 1.75лв), което се равнява на около 7 цигари, по новите цени! Интересно може би ще ви се стори, че капачката на кофичката е хартиена, което намалява употребата на пластмаса. От лятото се надяват да минат и на хартиена кофичка. В общи линии се опитват да бъдат максимално честни към клиентите, към природата и към фермерите – водят прозрачно счетоводство, като ни показаха годишния си оборот от 2009, колко вода са консумирали, колко ток, колко гориво и т.н. В обедната пауза след това имах възможността да опитам от млякото, този път като запознат потребител и още с отварянето на капачката ми направи впечатление специфичната мека жълтеникава „коричка” от нещо като каймак, която се образуваше и в киселото мляко, което някога си правехме и вкъщи. На вкус е истинско, гъсто, вкусно. Опитайте и вие, препоръчвам! Ето и статийка за тяхното прясно мляко.

(в последствие в Билла забелязах и следните продукти – био овче и био козе сирене със същия дистрибутор)

Следващата лекция беше на Красимир Кунчев от Балкан Биосерт, за когото споменах по-горе. Той обясни как стоят въпросите по сертифицирането на производителите на биопродукти според нашата и европейската правна система, по кои стандарти се работи, как да разпознаем истинските сертифицирани продукти – а именно чрез логата за биопродукти съответно на България и ЕС (старо и ново – задължително от Юни 2010):

Европейски символ за биосертифициран продукт (до Юни 2010)

Български символ за биосертифициран продукт

Европейски символ за биосертифициран продукт (от Юни 2010)

Ако един продукт твърди, че е „еко”, „био”, „органичен”, „organic”, “bio”, “eco” изписано на опаковката, задължително трябва да показва или БГ или ЕС символа, както и код на сертифициращата фирма (пример за Балкан Биосерт е BGBIO02). Кодовете, на фирмите с разрешително в България са изброени тук. За съжаление няма работеща система за контрол за нарушения в търговската мрежа, специализирана в контрола на биопродуктите. При установяване на некоректност, потребителя може да подаде сигнал в ДВСК, РИОКОЗ (ако става въпрос за фалшива биохрана) или Комисията за защита на потребителите.

След сериозното интро и кратка почивка за кафенце/цигарка/в скайпче (и ръцете са на зайче J), семинара продължи с презентация на магазини БиоМаг от Камен Кръстанов. Оказва се, че 95% от произведената в България биосертифицирана продукция заминава за износ, докато на родния биопазар 70% от предлаганите стоки са внос, преминал през верига от дистрибутори, която допълнително оскъпява вече по-скъпите биопродукти. Накратко, ако нарасне потреблението на био у нас, ще му падне и цената – закон за търсене и предлагане в чиста форма. Още поне един фактор би намалил цената на био, но за него, по-надолу. Любопитен факт е, че от БиоМаг пазаруват почти всички фолкпевици, явно не си хапват мусака 😉

След Камен, да разкаже историята си излезна Калоян Стоев от Alteya Organics, който произвежда био-розово масло и базирани на него биокозметични продукти, предимно за износ в САЩ. Очевидно, освен че продава уникални продукти и то отвъд океана, Калоян прави страхотна реклама на България, като показва едно съкровище без паралел – Розовата долина и нейните дарове. Важен за него е не само производствения процес и особеностите, ами отношението към всички хора, които работят за него, по веригата. По време на розобера той дава работа на 500 берачи, които твърди, че познава по име. По време на дискусията възникна въпроса „Защо работиш с роми и турци, а не с младите българи, които напускат страната ни, за да работят по бригади в чужбина?”. Красноречивия отговор на Калоян беше: „Защото тези хора не искат да работят тази работа. Да береш рози не е като да береш ягоди, а и заплатите които дават навън са непосилни за нас тук.”

В последвалата обедна пауза си говорих с Димитър от Варна, който се чуди, дали една груба калкулация на това колко припечелват нашенци по фермите в чужбина, при това в условия на мизерия, непрестанен труд и липса на какъвто и да е живот освен земеделска работа, сравнено с това, което биха припечелили те, ако се захванат да работят толкова усърдно изоставените земи в България, при това с гарантираното „да излезеш на кафе, уикенда да си починеш”, но с разликата, че тук ще работят цяла година, а не сезонно. Според него, разликата ще бъде от типа на 2-3 хиляди евро. Разбира се, ще кажете „Лесно е да правиш сметки отстрани, те хората са били принудени и затова са оставили дом и роднини и отиват на гурбет!”, но не е точно така, познавам хора, които отидоха в Англия „на работа”, родителите им вкъщи притежават собствен бизнес, който се развиваше добре в продължение на няколко години, на основата на усърдната им работа всички заедно. За тях, обаче това не беше достатъчно, а търсеха бързата печалба, единия даже мечтаеше да стане манекен! Не говореха бъкел английски, но заминаха набързо, толкова набързо се и върнаха с подвита опашка…

Деня беше преполовен, разговорите приятни, да срещнеш толкова много хора, които мислят горе долу като теб е много приятно, особено в момент, в който си стигнал до извода, че си някаква черна овца в стадо от вълци. Оказа се, че болшинството от аудиторията сме млади (трябва все пак да се каже), без професионален опит в биоземеделието, с интересни идеи, от най-различни учебни специалности. В залата през почивките звучаха Боб Дилън, Бийтълс и Доорс, което допълнително ме накара да се чувствам в свои води.

След почивката презентациите продължиха с Иво Кръстев от Agro Service Consult, който ни разказа за Европейските фондове, програми и т.н., категориите, по които може да кандидатстват хората, които искат да се занимават с някаква форма на биоземеделие. Честно казано обясняваше като юрист/икономист, който си говори с хора, които цял живот проекти пишат и с европари боравят. Обясненията му ми приличаха на нещата, които пише по сайтовете на държавните фондове, агенции, министерства, където обикновен човек (в случая аз) не може да направи връзката между формулярите и своите идеи. Разказа и за личния си опит като биофермер с фермата си за малини във Вършец (град на здравето, хаха J) и това, че въпреки многото грешки, които е допускал през годините, които са довели до много излишни разходи, той е доволен от това, което прави и смята, че това е печеливш бизнес.

(изписването на статията продължава на 21.05.2010 рано сутринта)

След него думата взе Стоилко Апостолов от Биоселена. Той ни разказа подробно за началото на Биоземеделието у нас и отношението на властите тогава и днес. Ще си позволя да цитирам разказа по едномесечна памет:

Отиваме през 1996-та в Министерство на Земеделието с уговорена среща с министъра, водя му бивш президент на Швейцария, една от най-важните личности в страната, ще си говорим за възможностите за развитие на Биоземеделие в България. Отиваме и се оказва, че министъра го няма, а ни посреща една леля Пенка, която компетентно ни пита: „За какво го търсите министъра? За Биоземеделие ли? Ба, измишльотини! Човека е зает да храни народа, вие с глупости ще му губите времето!” За съжаление, каквото е било отношението тогава, такова е и днес. Биопроизводителите не са си получили дължимите от държавата субсидии вече 5 месеца. (бел.ав. на 4 Май излезнаха и на протест пред МЗХ)

Лекцията му продължи с представяне на една много интересна система за производство на биоземеделски продукти известна по различни начини в различните страни, в които съществува. Става въпрос за Community-supported agriculture, чрез която определен брой домакинства подписват договор със земеделски производител, който се задължава да им предоставя цялата си продукция през цялата година, а те му заплащат предварително за нея. Така всяка седмица, в предварително уговорен ден и място, той идва със своя бус, а представителите на всяко домакинство си разделят продукцията – пр. по 1 кг картофи, 12 яйца, 3 л мляко, 2 кг краставици, 1 кг лук и т.н. Производителя се задължава да не ползва химикали – пестициди и хербициди в производството си, като гарантира био-качеството на продукцията си, а домакинствата му заплащат определена сума в началото на годината – например 240 евро за цяла година биозеленчуци. Изготвя се календар, в който се описва през кой сезон колко и какви зеленчуци ще се произвеждат и т.н. Има възможност да се „абонираш” за половин, цяла кошница или по-голямо количество, според размера на домакинството ти.

Чрез тази система, зародена в Япония през 60-те години на ХХ в., производителя се спасява от задълженията да търси пазари и средства за следващия сезон, да сортира и опакова ежедневно продукцията си (например да разфасоваш 1 тон картофи на по еднокилограмови торбички може да отнеме цял ден без скъпата техника, недостижима за дребните стопани), да извозва продукцията си до далечни райони и дистрибуторски центрове и т.н. От друга страна потребителите имат гарантирано количество прясно произведена близо от дома им биоземеделска продукция, отгледана специално за тях, през цялата година срещу приемлива сума, която заплащат веднъж (или на 2 вноски) и едва ли не изваждат това перо от сметките си за останалата част от годината. През 2009 година в България е проведен сравнително неуспешен опит за такава система, след която на производителя се е наложило да продава на безценица останалата си продукция на борсата в Дружба, заедно с конвенционалните домати и краставици. След семинара и породения интерес у доста участници се зароди идеята за Фейсбук група, в която да става координирането на потребители и производители за създаване на такава „култура” и у нас. Лично на мен ми е интересно какво ще се случи, а един ден, когато сам отговарям за домакинството си да имам възможността да се включа в такава една система.

След тази лекция в цялата почивка Стоилко не можа да си вземе дъх от въпроси и разговори с участниците в семинара. Ентусиазма в залата нарастваше и посрещна може би най-обнаждаващата последна част от семинара. Предстояха само две лекции, първата от които беше представяне на Био хотел „Моравско село”, в близост до Банско. За него ни разказа създателката на хотела – Здравка Смиленова. Ще се спра на най-ярките моменти от разказа й, понеже смятам, че за останалото просто можете да посетите хотела (както смятам да направя и аз скоро със родителите ми и малкия ми племенник) и да си поговорите със Здравка, която е толкова скромен и down-to-earth човек, че не може и да предположите какво е създала. Хотела е класиран на 6-то място в The World’s 10 best ski hostels в онлайн изданието на в.Times. Въпреки вече изградената си световна репутация, цените остават достъпни – започват от 20 лв на легло в тройна стая и свършват с 52 лв на човек за луксозен апартамент. Био-то в хотела са предлаганите храни в ресторанта му, голяма част, от които се произвеждат на място във фермата на хотела. С нетърпение очаквам да видя всичко това с очите си, за да мога да ви разкажа и от първа ръка.

Последната лекция за деня беше на едно семейство – Ирина и Северин Събеви, които разбиват със историята си всякакви стереотипи – за невъзможността за адаптация на идеите за био и устойчиво развитие в малките населени места у нас, за вегетарианството в едно затворено общество, за развивитието на успешен, при това био бизнес в условията на криза, за приспособяването на инженер и психолог в едно малко градче, а именно в Девин. Тяхната история започва от запознанството на един българин, инженер, живял по-голямата част от живота си в Германия, завърнал се преди няколко години в отечеството си и срещнал голямата си любов. По служебни задължения младото семейство заживява в Девин, където срещат невероятни трудности да упражняват вегетарианския си начин на живот и да се снабдяват с биопродукти. Всяка седмица им се налагало да пътуват до Пловдив и София, за да си купуват храна, различна от ограничените продукти в Девин. Един ден решили да създадат биомагазин в малкия родопски град, чрез който опитват до днес да помогнат на тази малка общност да приеме един по-здравословен начин на живот. За тяхна изненада бизнеса потръгнал, излезнало, че не са единствените „странни” в района, срещнали се както с предубеждения, така и с разбиране. Пречките по пътя не ги спират и днес бизнеса им е разширен с втори биомагазин – този път в друг край на България – гр.Козлодуй, отново малко градче. Освен още успехи им пожелавам и повече разбиране в неблагодарната им дейност. За мен това да предлагаш такива идеи и да разчиташ на тях за поминък в толкова малки и обикновено консервативни малки общности си е истински подвиг, в случая дори успешен!

Така, с много ентусиазъм и позитивизъм, за пръв път от доста време прекарах цял един ден в постоянно надграждащи се положителни емоции. При това положителните примери за постигнат успех са били именно чрез философията за „големия ефект на малките действия”, в която се опитвам да вярвам и да прилагам в собствения си житейски път. В повечето случаи помощ от страна на държавата и властите е била, ако не отрицателна, то поне незначителна, което доказва твърдението, че успех се постига и без съдействието на напълно уредена държава, от която, според мен, България през май 2010 е доста далеч.

Отговора на община Пловдив

В отговор на подаденото на 28.04.2010 Заявление за достъп до обществена информация, от община Пловдив получихме следния отговор:

По мое мнение това е един вид протакване и прехвърляне на топката от администрацията на кмета към главния архитект. В заявлението, освен архитектурни особености на проекта сме поискали и информация за процедурата по която терена е сменил собствеността си – въпрос, на който и самия кмет, господин Славчо Атанасов, трябва да може да отговори!

Следващите ни стъпки са да обсъдим с юристи този отговор и евентуално да подадем иск в съда. Междувременно очакваме и отговор от главния архитект на Пловдив – арх. Румен Русев, както и от останалите институции, към които сме се обърнали за информация.

Южен Парк или Южен Двор

От Декември-Януари тази година маршрута на автобус 102 (в посока Овча Купел) преминава всеки ден покрай една разчистена площадка след спирката за Южния парк, която продължава почти до пазара „Иван Вазов”. Преди да се разчисти, там имаше една ръждива ограда, зад която надничаха храсталаци, дървета, а през клоните им се виждаха няколко изоставени бараки. Още след като забелязах, че са разчистили местото, се разтърсих да разбера какво ще се строи там.

картата на района преди проекта

Става въпрос за това място – ъгъла между ул. Бяла Черква, бул. П.Ю. Тодоров и кв. Иван Вазов. Според bgmaps там се е намирала „Общинска служба за социално подпомагане – Триадица”

В разни форуми и неофициални статии разбрах следното:

По одобрения устройствен план улица Бяла Черква ще продължава насевер от кръстовището с ул. Ярослав Вешин, до бул. П.Ю Тодоров. Пространството наюг от новата улица ще бъде застроено с жилищни сгради и обреден дом за района, граничейки с Южния Парк.

картата на района след проекта

На среща в НБУ днес кмета на София, г-жа Фандъкова спомена, че в рамките на този проект ще се изгради канализационен колектор, предназначен за кварталите Малинова Долина и Манастирски Ливади. След това ще започне изграждане и на самите канализации на кварталите, а след това и асфалтиране на улиците.

За жалост не остана време, за да я попитам лично какви ще са гаранциите, този нов комплекс да не застраши в бъдеще цялостта и чистотата на Южния Парк. За сметка на това пък й писах на електронната поща и очаквам отговор.

По мое мнение най-добра защита на парка точно там ще бъде да се построи малка уличка или нещо друго, което да отдели физически бъдещия южен двор на комплекса от Южния Парк. В противен случай опасностите са безброй много – от постепенно разширение на комплекса посредством пристройки, до прелитането на торбички с боклук от последните етажи на жилищните сгради право върху тревата на парка.

Ще следя развитието на проблема.

Подкрепа от страна на БНК на ICOMOS

В Понеделник подадох копие от писмото със „Заявление за достъп до обществена информация“ заедно с разпечатка от онлайн-подписката в Министерството на Културата, Националния Институт за Недвижимото Културно Наследство и в БНК на ICOMOS. В личен разговор с председателя, доц. Белишки, получих обещание те, като неправителствена организация с нестопанска цел, занимаващи се с проблеми по съхранението на културното наследство на България, да подкрепят възбуждането на обществена дискусия около проекта за „Централ-Пловдив“.

Ето и писмото в отговор на подписката.

Още веднъж им благодаря от мое име и от името на подписалите се граждани за бързата им реакция!

Семейна история, circa 1996

Случая с Аревик ме трогна, освен всичко останало, заради една страница от семейната ми история. През 1996г. моето семейство и аз бяхме със статут на Имигранти (всъщност не съм сигурен точно как се водехме, родителите ми бяха без каквото и да било гражданство, и имаха само сини паспорти, а аз и сестра ми рождени свидетелства от Пловдив, България). С години подавахме молби за получаване на Българско гражданство и след протичане на законовата процедура на няколко пъти гражданство ни беше отказвано. Един ден през февруари 1996 в кабинета на баща ми в тогавашното ВСИ – Пловдив (днес Аграрен Университет) дошли цивилни мъж и жена от „тайните служби”, които им съобщават, че четиримата трябва да напуснем страната до 72 часа.

Как се стига до там?

Родителите ми напуснали Ирак още през 1978 г. поради политически причини и в продължение на дълги години е било по-добре да останат в България. Официалния им претекст да дойдат тук е бил Висше образование. Неофициалната причина – срещу майка ми е била издадена смъртна присъда от режима на Саддам. Подобна съдба споделят десетки, ако не и стотици Иракчани с леви и комунистически убеждения в този период – края на 70-те години. Саддам, току що стъпил на върха на управлението в Ирак, се захваща с партийния плурализъм в страната, като първи в затворите попадат членове на леви движения и Иракската Комунистическа Партия – една от първите партии в Ирак с дълга история и широка маса от привърженици, застъпваща се за демократично, прогресивно и светско развитие на страната.

В последвалото десетилетие на 80-те съдбата на дисиденти от Ирак претърпяват свързаните с шиитското духовенство и партията „Ал-Дауа Ал-Исламия” (Партия за Ислямски Апел), които Саддам обвинява във връзки със Иран, с когото води 8-годишна война отнела живота на над един милион.

България, обаче, през всичките тези години преди 1989г. играе двулична игра – приютява левите дисиденти (не само от Ирак, ами и от всички Арабски страни, Африка, Азия и Латинска Америка), дава им образование и убежище, но същевременно пази много топли връзки с „Социалистическия” режим на Саддам. Всъщност партията на Саддам – Хизб Ал Баат/Баас (в зависимост от диалекта) Ал Араби е типична национал-социалистическа партия, която и до днес управлява в Сирия. Тя прокламира единството на всички араби, докато в това време подтиска неарабските малцинства като Кюрди, Тюркмени, Асирийци, Перси и т.н. Саддам пък балансира на двата фронта – пуши кубински пури, с американско уиски, харчейки петролни долари за оръжия от Източния Блок.

Именно заради това международно лицемерие, статута на стотици споделящи съдбата на родителите ми с години остава неясен. Някои получават Българско гражданство (къде с помощтта на ранната корупция на „Прехода”, къде законно), хиляди напускат България и се установяват в Западна Европа – Швеция, Дания, Великобритания, Германия, Франция. В България остава една свръхмалка част от това поколение иракски и арабски студенти на България, които в повечето случаи са получили безплатно образование от България, но срещнали икономическите трудности на „Прехода” решават да се възползват от възможностите предложени им назапад. Малка част от тях успяват да се реализират професионално, на по-голямата част не се признават дипломите и днес, вече с придобити гражданства, се изхранват с дребна търговия. Тези, които успяват да се реализират там преминават през образованието си отново, намясто, за да им бъде признато и да получат възможност да работят по специалността си.

Останалите в България също срещат трудностите на „Прехода”, малка част от тях успяват да се реализират професионално (в това число спадат и родителите ми) – това са буквално няколко преподавателя, сравнително по-голям брой лекари, няколко журналиста и в общи линии това са тези, които работят за каквото са учили. Огромната част от т.нар. стипендианти днес са търговци, къде дребни, къде по-сериозни.

Съдбовната 1996

След 1989 г. родителите ми правят неколкократни опити да получим гражданство, достигайки до различни нива на властта, включително Петър Стоянов, тогава Зам.Министъра на Правосъдието, който в лична среща обяснява на баща ми „той (бел.ав. баща ми) има право да си иска правото, но зам.министъра, като такъв, има право да му откаже това право”. В списъка с отказите и отрицателните становища влиза и името на Любен Корнезов. За родителите ми да получат Българско гражданство беше от изключителна важност за да имат възможност да пътуват по работа. В един дълъг период от време те не подновяват иракските си паспорти, заради неприятности с представителите на Ирак в България. В определени периоди родителите на моите родители са били принудени от властта в Ирак да се отрекат от децата си, редовна практика на репресорските режими. Така родителите ми имаха едни сини паспорти, които все пак позволяваха след верига перипетии баща ми да пътува 1-2 пъти в чужбина в началото на 90-те. Вуйчо ми, който около момента, в който родителите ми идват тук, напуска Ирак със съпругата си за да започнат докторантури в ГДР. За разлика от България след 89-та, ГДР прескача желязната завеса и се озовава в „Западната” правна система, в която най-честото условие за получаване на гражданство е да си живял определено дълго време в страната и/или да си създал поколение на местна почва. При вуйчо ми съществуваха и двете условия и не дълго след 90-та година получиха вкупом гражданство във ФРГ.

След поредния отказ, родителите ми обмисляха какво ли не, но живота във статукво ги беше успокоил. След като толкова години вече живеят без гражданство, няма да е проблем и за близко бъдеще. Преценката им се оказва неправилна и през 1996 г., в кабинета на баща ми пристигат двама цивилни полицаи от „службите” и им заповядват „до 72 часа да сте на Свиленград”. Прибраха се от работа рано, потърсили веднага съвети от ректора, и други по-висшестоящи в тогавашния институт. Казаха ни какво се е случило, аз съм бил на 8-9, сестра ми на 16. Не си спомням да съм осъзнавал точно какво означава това. Това което съм разбирал е, че искат да напуснем вкъщи, и да не живеем повече тук. Свиленград ми беше ясно, че е границата с Турция, и това значеше, че трябва да започнем да живеем някъде, откъдето не сме.

Решиха, че трябва да отидат в София и да искат срещи, с който се сетят. Майка ми настоя да ни вземат и нас. Супер, няма училище, ще ходим в София!!

Февруарска киша и топли министерски кабинети с меки мебели, това си спомням. Единия беше на тогавашната Заместник Министър на Правосъдието. Не помня името, пълна жена, мисля, че беше с къса изрусена коса. Следващия спомен от този ден е малко неясен, първо сме чакали в/пред Президентсвото, за среща с президента Желю Желев, тогава това не се случи. Прие ни обаче г-н Велко Вълканов, който тогава е заемал позиция в Комитет по Защита на Човешките Права, или нещо такова. Поиска да му разкажа какво знам за Левски и Ботев, а аз от малък съм запален по Българската история и с удоволствие му разказвах, каквото бях чел по книгите. В крайна сметка се прибрахме в Пловдив с успокоението, че няма да бъдем екстрадирани, а молбата ни за гражданство ще бъде преразгледана.

Чак след среща с граждани в Пловдив покрай последната си кампания Желю Желев обещава на баща ми, че ще се поинтересува по-сериозно и скоро ще имаме отговор. Отговора беше президентски указ, с който най-сетне съм получил гражданство в родината си. 9 години след като съм бил роден. В онази ужасна за България 1996-та.

П.П. Хах, всъщност с гордост мога да кажа, че съм роден без гражданство, може би и затова не чувствам вътре в себе си пределите на границите. J