Archive for the ‘ Държавата ’ Category

Референдумът „за и против“ една технология

Референдуми в България са се свиквали редовно преди 1944 г., за разрешаване на въпроси от местно естество. През 1946 г. е свикан референдум за сваляне на монархията, чиято легитимност до днес се коментира. През 1971 г. е свикан референдум за приемане на т.нар. Тошовска конституция на НРБ. След промените от 1989 г. са събирани подписки за референдуми по различни въпроси, като най-ярките примери са подписката против членството на Турция в ЕС, против излъчването на новини на турски език по БНТ и за нова конституция. Всички те пропаднаха по една или друга причина.

Същевременно гражданското участие в демократичния процес е все по-ниско, като в последните няколко години, то се проявява единствено под формата на протести, предизвикани от едни или други настъпили държавни и местни решения, основно свързани с българската природа, свободата в Интернет и други кампании с реакционен, а не превантивен характер.

На 27 януари 2013 г. ни предстои да гласуваме в първия национален референдум в историята на Република България. За жалост в информационната кампания за него се наблягаше на политическата, вместо на експертната реторика, като дори експертните мнения бяха просмуквани през политическия филтър. Самият въпрос, по мое мнение, е от твърде експертен характер, така че информираното мнение е твърде трудно постижимо. България няма културата на анти-атомна кампания, каквато имат обществата във Франция, Германия, Испания или други европейски държави, в които редовни шумни кампании против ядрената енергетика са информирали постепенно обществото в продължение на десетилетия. Единствения сблъсък на средностатистическия българин с въпросите за АЕЦ са били свързани с аварията в Чернобил, евтиния ток от АЕЦ Козлодуй, условията на ЕС за затваряне на старите реактори на АЕЦ Козлодуй и последвалите световни експертни мнения за нивата на сигурност в Първа Атомна. След аварията във Фукушима през пролетта на 2011 г. нашето общество се присъедини към общественото мнение по света, което прояви явни притеснения граничещи с безумна паника, свързана с опасността от атомна радиация. В последната година до тема на обществен дебат достигнаха и слуховете за планове за строителство на АЕЦ в близост до българската граница в Република Турция.

На фона на ниската информираност в частност за атомната енергетика, в последните 15-20 години постоянни теми в обществото ни, преди и между избори, са цената на тока, газа и парното, енергийната независимост на страната ни, теми които бързо се поляризират и политизират, заради явната роля на Русия в българската енергетика.

След това въведение, ще си позволя да изложа своето неекспертно, но сравнително информирано мнение по някои въпроси, които смятам, че са в основата на вота ми на референдума в неделя.

  • Финансовите аспекти на проекта „Белене”
  • Модерният реактор и нуждата от модерни генериращи мощности
  • ВЕИ като алтернатива?
  • Хидроенергийният сектор
  • Енергийната зависимост от Русия
  • Ядрената енергетика се изоставя от големите икономики

       1. Финансовите аспекти на проекта „Белене”

След серията появили се доклади и разчети за финансовите аспекти е повече от красноречиво, че проекта е финансов кошмар. Под въпрос, обаче, е и дали след като се завърши строителството, при засега заложения бюджет, потреблението на електроенергия в България и региона ще успее да изплати вложената сума при стандартния период от 20тина години.

В проекта, обаче, са били вложени немалко пари до момента, които ще се удесеторят до завършването на проекта. Единствения положителен изход от ситуацията е проектните разходи да се съблюдават повече от внимателно, така че вложените парида влезнат единствено и само в централата. Това, обаче, е повече от сигурно, че няма как да се случи. Друга развръзка от сферата на научната фантастика е продажбата на реактора на друга държава, планираща строителство на АЕЦ с руска технология. Повтарям – научна фантастика.

Вариант е да си останем с два модерни (през 2011-2012 г.) реактора, около които да вдигнем мемориал на ядрената енергетика…

       2. Модерният реактор и нуждата от модерни генериращи мощности

Реакторът ВВЕР-1000/В446 днес е сравнително модерен, но това е междинен модел, а руските производители предстои да сертифицират следващото поколение реактори ВВЕР-1200. Експертното мнение е, че този реактор трябва да се използва възможно най-скоро, за да може да оправдае вложените средства, а не да се планува строителството на седми и осми реактор на АЕЦ „Козлодуй”. Последното ще бъде по-лошо от представяното като компромисен вариант, поради нуждата от технологично време за изготвяне на цялата документация, разрешаваща строителство на на практика нова АЕЦ. Това технологично време може да достигне до 10 години, време, за което днес модерните реактори морално ще са остарели, а в региона вероятно ще се появят поне 1 или 2 ядрени мощности в Турция. Не виждам с какво варианта „Козлодуй 7 и 8” превъзхожда предложението за АЕЦ Белене.

Въпреки че днес потреблението на електроенергия вътре в страната и износът на ток са достигнали близо гранични нива (виждащи се в свиването с около 21% на износа на електроенергия през 2012 г. предизвикано от икономическата стагнация у нас, в Гърция и другите страни в региона), голям дял от генериращите мощности у нас са в напреднал стадий на жизнения си цикъл, включително АЕЦ Козлодуй, блок 5 и 6, чиито жизнен цикъл завършва около 2050 г. Задължително е страната ни да се замисля в момента за развитие на мощностите, с които ще разполагаме след 2030 г., когато започват да отпадат немалък брой остарели ТЕЦ.

Аргументът „днес имаме достатъчно ток, даже изнасяме, не ни е нужен нов АЕЦ” е недалновиден. Не е задължително тези отпадащи мощности да бъдат заменени с АЕЦ, но в следващите въпроси ще дам аргументи защо АЕЦ е конкурентен избор.

       3. ВЕИ като алтернатива?

За жалост, в един и същи дебат „за и против АЕЦ” се намесват технологиите за възобновяема енергия, която ни е представяна като алтернатива от мнозина противници на ядрената технология, поради нейния ефект върху околната среда, а не заради енергийни или икономически критерии.

ВЕИ са енергията на ХХІ в., в това няма спор. Но все още пред технологиите за улавяне на слънчева, вятърна, геотермална и т.н. енергия има редица въпроси като сравнително ниското КПД, високите начални разходи и, може би най-сериозния проблем, съхраняването на произведената електроенергия в момента на максимално добри условия (слънчеви или ветровити дни), до момента на пиково потребление – например зимна вечер, когато домакинствата и индустрията имат повече от стандартното потребление. Вложенията в т.нар. energy storage са следствие на първоначалния бум на фотоволтаични и вятърни паркове и те първа предстои да се осъществяват подобни проекти в България, но на този етап не може да се говори, че дупката създадена от изваждането на АЕЦ от енергийния ни микс ще може да се запълни от ВЕИ. Не бива да се инсценира битка между ВЕИ и АЕЦ.

Още повече, в редица страни от „третия свят”, в които вложенията в енергетиката надминават тези на цели региони в Европа (пр. Алжир, Саудитска Арабия) развитието на възобновяемата енергия е обвързано и с развитие на атомната. Вероятно има причина за това.

       4. Хидроенергийният сектор

У нас, както и в редица други страни, ВЕЦ разбираемо се разглежда в групата на ВЕИ, но това не е напълно коректно. За разлика от повечето технологии за ВЕИ, водата съхранявана в язовири и водохранилища може да бъде регулирана, а с това и изходящата мощност на ВЕЦ, с което да се отговори на нуждите на потреблението. При вятърните турбини и фотоволтаиците все още няма утвърден метод да генерираме ток без да имаме вятър или слънце.

За жалост, хидроенергийния сектор е достигнал също своите гранични стойности на развитие. Потенциал има в изграждане на мини-ВЕЦ, но усилията за постигане на 1000 МВт мощност от мини-ВЕЦ са огромни. За справка – дълго спрягания като най-голям проект в сектора от години – ХЕК „Горна Арда”, ще произвежда само 170 МВт.

       5. Енергийната зависимост от Русия

По време на първите съвременни дискусии за АЕЦ Белене се спрягаше варианта той да работи с руски реактор и американско / друго атомно гориво. Опитът в Чехия и в Украйна, обаче, показва, че това е опасен вариант.

Остава варианта с изоставяне на проекта Белене/Козлодуй 7-8, и в някакво обозримо бъдеще постигане на договореност за изграждане на неруска АЕЦ у нас. Дали и това е научна фантастика е трудно да се каже, но ако в Неделя отговорим с „Не”, т.е. спрем развитието на ядрената енергетика чрез изграждането на нова централа, ще подпечатаме края на една нелоша технология. А да се убиват технологии не е никак ХХІ в., по-скоро средновековно.

6. Ядрената енергетика се изоставя от големите икономики

Това е само до някъде вярно. Япония, Германия, Швеция, Франция, Швейцария, Италия и т.н. са изявили планове за спиране развитието на сектора и спиране на реактори, но това не означава, че италианската ENEL не е собственик на ядрени мощности, а Италия не ползва български евтин ядрен ток, че Westinghouse не е собственост на японската Toshiba и т.н.

Другият фактор, по който не бива да се сравняваме с големите икономики, е именно факта, че те са ГОЛЕМИ и далеч по-hi tech, така че да си позволяват вложения в собствени ВЕИ технологии (Германия, Дания, Франция, Испания…), а ние сме единствено потребител на такива технологии, за което ще си плащаме, нищо че това е „безплатна“ енергия.

Референдумът за АЕЦ, мнението на един ядрен енергетик

автор: Иво – енергетик

(очаквайте и втора статия, с автор Иво – политик)

На 27 януари ни предстои да гласуваме на първия национален реферндум в най-новата история на България. Въпросът в него е “Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?” Тъй като смятам, чe всеки трябва да вземе своя информиран избор, ще представя предимствата и недостатъците на ядрената енергетика (поне такава, каквато я има сега, използвайки делене на тежки ядра).

Преди да започна, ще отбележа, че АЕЦ по същество е ТЕЦ, в който котелът е заменен с ядрен реактор. (за реакторите в Козлодуй – тук).

И така, какви са предимствата на ядрената енергетика?

Ядрената енергетика е метод за електропроизводство с почти нула емисии вредни газове. Що се отнася до въглеродния отпечатък, ядрената енергетика, заедно с вятърната и хидроенергетиката, води по минимално въздействие (инфо тук и тук).

Ядрената енергия използва изключително малко първичен енергиен ресурс, в сравнение с другите конвенционални мощности.  За едно зареждане на хиляда мегаватов блок са необходими около 50 тона гориво годишно. За работата на среден въглищен ТЕЦ с мощност 1000 МВт и среднокачествени въглища, необходимото гориво е около 7 000 тона НА ДЕН.

Ядрената енергия генерира малки по обем отпадъци, като голяма част от отработеното ядрено гориво може да се рециклира.

Ядрената енергия при нормална експлоатация не отделя вредни емисии. За сравнение въглищните ТЕЦ, освен че отделят парникови газове, имат прахови емисии и емисии на тежки метали като живак и кадмий, серни оксиди и азотни оксиди. Очистването им увеличава експлоатационните разходи и себестойността на енергията им, а в някои случаи може да понижи КПД. В пепелта е възможно също да се съдържат радиоактивни елементи, които се изпускат неконтролирано. По някои оценки един 1000 МВт ТЕЦ на въглища може да изпусне за една година около 5 тона уран и 13 тона торий в околната среда. Университетът в Охайо е изчислил, че за 1982 г всички въглищни ТЕЦ в САЩ са изпуснали неконтролирано в атмосферата 155 пъти повече радиоактивност от аварията в АЕЦ Три Майл Айлънд през 1979.

Ще отбележа, че само за 2011 г, АЕЦ Козлодуй е спестил с работата си над 21 000 000 т въглероден диоксид, 990 000 т серен диоксид, 63 000 т азотни оксиди и 42 000 тона прахови емисии.

Ядрената енергия е сред статистически най-безопасните методи за електропроизводство. На произведен тераватчас (1 млрд. киловатчаса) от АЕЦ умират 0,04 човека, а на произведен тераватчас от въглища умират 161 души. Повече информация може да се намери в книгата Sustainable Energy – without the hot air на д-р Дейвид МакКей от Университета в Кеймбридж. (PDF тук)

Стойността на ядреното гориво съставя около 5% от себестойността на електроенергията. Ако се включат и дейностите по извеждане от експлоатация и съхранение на ядреното гориво, този процент може да достигне 20-25%. Горивната компонента в себестойността на електроенергията от ТЕЦ на въглища е около 45%, а при газовите централи може да достигне 95%. Данните са на The International Energy Agency на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

Може би ще се запитате защо сравнявам АЕЦ с ТЕЦ на въглища? Ами просто защото трябва да се сравняват сравними неща, както като мощност, така и по часове на работа и по характер на производството. У нас фотоволтаичните централи работят около 1200 – 1500 часа годишно, а вятърните около 2500 и то при наличие на необходимите условия. Те не могат да се диспечират (т.е. да се управляват от системния оператор) и предизвикват допълнителни разходи за управление на мрежата. ТЕЦ и АЕЦ могат да работят над 6000 часа годишно. В годината има 8760 часа. Това естествено не значи, че АЕЦ и ВЕИ си противоречат. При добре планирано развитие на електроенергийната система тези мощности могат чудесно да се допълват.

Негативна страна на ядрената енергетика са високите инвестиционни разходи за изграждане на ядрената мощност. Но ниските оперативни и горивни разходи правят АЕЦ машина за пари след като се изплати. Ако централата се експлоатира 60 години и се изплати за около 20, то 40 години тя работи на печалба. Съществуват и отчисления за управление на отработеното ядрено гориво, но ако се допусне че те започнат да се правят от самото начало на експлоатацията и продължат през целия и срок,  техният дял е 2-4 ст/кВтч. Повече информация за икономиката на АЕЦ може да се прочете тук и тук.

Предимството на АЕЦ, че доставя т.нар базова енергия (т.е. едно и също количество енергия във всеки един час, без прекъсване), може да бъде и недостатък, ако не бъдат взети предвид характеристиките на електроенергийната система. Тъй като количеството произвеждана енергия ВИНАГИ трябва да бъде равно на потребяваната плюс загубите, различните мощности се управляват от системен оператор (т.нар диспечиране). Повечето сега работещи АЕЦ не могат да бъдат диспечирани, тъй като от съображения за ядрена безопасност не могат да се правят бързи и резки промени на мощността им. Затова, ако има излишък на енергия, трябва да се използва компенсираща мощност, която да потреби излишната енергия (обикновено ПАВЕЦ). Ако ядреният блок е с голяма единична мощност, напр. 1000 МВт, трябва да се поддържа резервна мощност в случай на отпадането му. Това води до допълнителни разходи. Въпреки това, съществуват ядрени блокове, които имат 30% диспечируем диапазон, т.е. могат да изменят безопасно мощността си в рамките на 30% от номиналната (300 МВт при 1000 МВт блок) и това трябва да се вземе предвид при изготвянето на конкретен проект.

Въпреки че статистически АЕЦ са сред най-безопасните източници на електроенергия, при единична ядрена авария щетите са големи. Поради това съществува Виенска конвенция за отговорността при ядрена авария. Това е и основната причина за голямата съпротива срещу ядрената енергетика.

И накрая, може би най-голямото предизвикателство пред ядрената енергетика – отработеното ядрено гориво. То е силно радиоактивно и трябва да се съхранява далеч от околната среда в продължение на хиляди години. Обаче само 2-3% от радиоактивните елементи в отработеното ядрено гориво са с висока токсичност. Ако те бъдат отделени, сроковете на съхранение ще се скъсят до около 200-300 години. В момента се разработват такива технологии, както и технологии, които да превърнат тези токсични елементи в нови ядрени горива. Така може да се окаже, че това ще е следващо поле за иновации и развитие на науката и инженерството. Двеста-триста години не са също кратък срок, но този материал се съхранява в херметични контейнери, които заемат малък обем и са под постоянен контрол. Никой обаче не се замисля за въглищните отпадъци и добива на въглища, както и за това, че всички енергоизточници имат плюсове и минуси, включително ВЕИ.

Аз смятам, че ядрената енергетика има своето място у нас. Вие решете за себе си.

Риба, ама Цаца! Цаца, ама Риба!

Повод за публикацията е тази новина пристигнала с морски полъх в летните горещини.

Изумява ме целия процес до достигането, производството на новината:

1. ИАРА Варна извършват къде редовна, къде кампанийна инспекция по риболова в разгара на сезона. Попадат на страхотен „улов“ от 22 килограма конфискувана риба, от тях 20 кг цаца е възкресена с връщане в морето (а кой знае дали не е поела и към нечий тиган, търси риба в морето, дето се вика, да докажеш, че наистина е върната, а не изядена).

  • Цена: 22 кг риба (средно 5 лв на кг) = 110 лв. При незаконна продажба прикритото ДДС би било 22 лв.

2. ИАРА Варна решават да направят официално прес-съобщение за резултатите на инспекцията. Самото съобщение преминава поне пред погледа на 3ма отговорни за издаването му, т.е. поне 2 часа труд на средноплатен държавен служител.

  • Цена: 2часа х 3 средни държ. заплати на час = 10 лв (800/20*8=5лв/час)

3. Съобщението преминава през Министерство на Земеделието и Храните, Пресцентър, за да се насочи към медиите.

  • Цена: ~10 лв.

4. Съобщението е публикувано в онлайн информационен сайт.

  • Цена:~10 лв.

Така след толкова подписа, преглеждания, печатане, разпращане на мейли, сортиране, ново преглеждане, ново печатане, още мейли, още сортиране, още преглеждане, преглед на новини… и поне 20 лв държавни пари по-късно съобщение за спасяването на 110 лв (22 лв прикрито ДДС) незаконен улов достига редовия читател.

Държавата излиза на ~ 2 лв предотвратени „сиви“ пари, с които може да си купи към половин порция цаца по морския бряг.

Фактът, че инспекциите проявяват първични импулси на зараждащ се контрол предизвикват празнично чувство у мен, но това да се излагаш пред цял народ с три абзаца съобщение за 22 кила риба и три конфискувани рибарски пръчки… вече си е долнопробна симулация на дейност и ясен знак за неефективност на контролните органи във всички сфери.

Цялата история ми напомня на онзи страхотен български филм от 1970 „Кит“, където след подобна серия безплодни бюрократски изцепки една уловена рибка „цаца“ се превръща в цял „кит“, а култовия диалог „-Цаца, ама риба! -Риба, ама цаца!“ остава вовеки в българската филмова култура.

П.С.: С тези три рибарски пръчки предлагам Варненската полиция да напляска в знак на порицание следващите „заловени при спецакция на МВР“ в района на Варна.

Реквием за една държава

Тази статия я мисля сигурно от две години, но все нещо не ми беше дотегнало чак толкова, че да седна и наистина да я напиша. Ако досега всичките неща, които са се натрупвали в тази насока у мен просто са ме дразнили, от няколко дни насам вече ме изгарят отвътре. Целта й не е насочена персонално към управляващите от ГЕРБ (просто те са властта и успяват да поднесат завидна доза абсурд към действителността ни), а към смисъла на настоящата ни форма на държавност (или липсващата такава). Датата на публикация съвпада и с деня на Бастилията, като заявявам, че не призовавам към физически, а към морални гилотини!

Преди година и 8 месеца, в началото на декември 2009 крадци бяха влезнали у нас, докато спях на обяд, бяха откраднали бижутата на майка ми, бяха се ровили из бельото на родителите ми, но явно бяха усетили, че има човек в къщата и бяха избягали набързо. Предната вечер бяха прекарали в съседния апартамент, в когото не живееше никой. Полицаите опитаха, но не успяха да снемат отпечатъци, но не разполагаха с материали и технология, с която да вземат проба за ДНК, например от тоалетната на съседния апартамент, в който крадците бяха прекарали цяла нощ. След няколко месеца получих писмо от софийската прокуратура, че делото е прекратено с основание от типа на „заради това, че не можем да свършим работа, решаваме да не вършим повече работа”.

Преди 2 месеца, в уикенда по Гергьовден, с приятелката ми се бяхме запътили на романтична вечер в хижа на Витоша, спряхме буквално за 15 минути на паркинга на местността „Дендрариума”, в което време организирана (вярвам) група задигна двете ни раници (с наши лични вещи, лаптоп, външно дисково устройство), оставени на задната седалка на колата, заедно с торбичка с хранителни продукти на стойност 13 лв! „Полиция на Витоша няма смисъл да чакате”, съобщиха ни от 112, за това с мъки се добрахме до VІ РУП, където оперативен служител ни показа полупразна кутийка за снемане на отпечатъци, показа ни и четката и ни показа как не може да снеме отпечатъци от колата, защото била прашна. В разговор „off the record” оперативният служител ни обясни, че в дълъг уикенд като този (в който хиляди граждани са отишли на излет в планината), полицаи на смяна, извън самото районно са двама полицаи за целия „Национален Парк Витоша”. Броя на полицаите в целия район на VІто  също беше нищожен.

На същия ден един от най-добрите ми приятели със сълзи от ярост ми разказа, как апартамента, за изплащането на кредита за когото с години той и майка му бъхтеха денонощно със страх да загубят източник на препитание, въпреки ужасните работни условия… се оказва, че може и да не е тяхна собственост. Беше получил известие от кредитна банка, която му съобщаваше, че поради фалита на строителния предприемач, той не може да изплати ипотеката (за която приятелят ми чуваше за пръв път) върху цялата сграда и банката става собственик на апартамента. След няколко дни, консултации с няколко адвоката, разговор с представители на банката, тя се съгласи да получи само 50% от стойността на апартамента, т.е. колосалната (за възможностите на този мой приятел) сума от 20,000 евро. Т.е. за да обобщим сложната ситуация – той и майка му са работили в продължение на около 5 години само за изплащането на този апартамент, някой (оказва се, че нотариуса) е извършил имотно-документна измама, като е подправил подписи и печати, но заради тромавостта, импотентността и корумпираността на съдебната ни система (считано по досегашните резултати в съдебната практика) не само, че измамникът няма да понесе отговорност, но на практика (но не и на теория) правомерният собственик, който с пот на челото си е плащал съвестно вноските до сега, ще трябва да изплаща още дълго време нов кредит, към нова банка, защото такава ни е системата.

Баща ми изплаща няколко кредита, включително за изплащането на семестриалните ми такси в частен ВУЗ, в който уча, защото преподавателите в държавния ВУЗ, в който едва преди 6 дни завърших бакалавърската си образование на инженер, ме кара да изпитвам чувства сходни на тези на заточен в Гулаг. Безработен съм от няколко месеца, защото ми писна да се страхувам да не загубя „благоволението” на всевишния шеф, който не считаше за нужно да ме осигурява изобщо. Преди няколко седмици, обаче, нашият премиер посъветва челяци като мен („ИТ специалист ми бил”), да не се оплакват, че работа няма (което за този сектор наистина не е вярно), а да хващат гегата и да тръгват да пасат овце, щото „агнешко и зеленчуци навсякъде купуват)”. Е, да, господин Премиер, опитах косвено да произвеждам зеленчуци, но то се е видяло, че родните чушка, краставица и домат са обречени при липсата на правителствена стратегия.

От началото на годината няколко сходни скандала завзеха за кратко медийното пространство – в двата случая псевдопатриоти нападнаха свободата на вероизповеданията и нападнаха „Свидетелите на Йехова” в Бургас и на няколко пъти Софийската джамия. Наказани на практика няма, а прогресията на религиозната нетърпимост расте експоненциално.

В последните седмици отново се зашумя за концесията на ски-зоната в Банско, според договора, за която, важна фирма с голям гръб плаща ежегодно на държавата 333 еднодневни лифт-карти по тарифите за сезона 2008/2009. Договора през 2001 е подготвен в съгласие с Министерството на Околната Среда и Видите с министър г-жа Евдокия Манева, а е подписан от правителството на НДСВ+ДПС. Не е предоговорена нова стойност за концесията, отговаряща най-малкото на инфлацията и поне на разрастващия са брой посетители на ски-зоната. В днешното правителство на ГЕРБ от 2009 насам същата г-жа Манева е зам. министър на МОСВ. Не посочвам с пръст, а просто вадя общи характеристики. Договора се разчу последните седмици, поради намерението на правителството да промени Закона за Концесиите, с оглед незаконно застроените 60 хектара гора в Национален парк „Пирин” да бъдат узаконени и да не се разваля този иначе толкова доходоносен регион (с кметове и на Банско, и на съседен Разлог от ГЕРБ), като се спре концесията до избор на нов концесионер (защото стария е извършил нарушения, които ще го възпрепятстват да продължи) или изготвяне на нов договор със същия концесионер, в който да се застъпят съвременните интереси на държавата, 10 години и по едно членство в НАТО и ЕС по-късно.

Миналата седмица се проведе операция „ШОК”, която удари престъпни групи източили милиони от банкови сметки (включително и на Берлускони). Бяха арестувани няколко десетки заподозрени в България, ЕС и САЩ, като разследването било „доброволно” поверено от нашето си МВР и съдебна система, на италианските им колеги. Своеобразен outsourcing на услугата „борба с организираната престъпност”. В лекциите си по „Организация на международната сигурност” доц. Николай Слатински говори и за „приватизация на сигурността”. Защо обаче нашия министър Цветанов почти с гордост заяви с две думи, че сме им отдали суверенитет и сме им позволили да разследват наши вътрешни дела (в случая засягащи милиони чуждестранни интереси), поради простата причина, че там си вършат работата (А тук не?). Защо сте избрали outsourcing, г-н Цветанов, а не franchising, при когото собственика на know-how го отдава под наем, като технологията се използва изключително за сметка на страната, непритежаваща know-how.

На същия ден медиите гръмко обявиха ефективната присъда на братя Галеви. Телевизиите обаче показаха как Пламен Галев напълно свободно напуска съда и заявява, че, разбира се, ще обжалва. Днес излезна и присъдата на Митьо Очите. Ех, раждала е, ражда и ще ражда майка Темида строги съдии и верни стражи на закона. Но у нас ги е дала в сиропиталище и незнайна съдба ги мачка. Иначе – „роди ме мамо ти с късмет, пък ме хвърли на смет”. И ми подари 1-2 жилища в центъра на София, та да не се излагам пред НАП.

И последното – в понеделник телефонно обаждане с потресаваща новина прекъсна разходката ми с приятелката ми в Борисовата градина. Евакуирахме се, защото по новините тъкмо бяха съобщили за убитото момиче, Яна, намерено в същия този парк, буквално на 100 метра от мястото, където разбрахме новината. В момента вълната на недоволство бавно се надига, като ми припомня случая Белнейски (и спорния му завършек), убийството на Стоян Балтов, убийството на Михаил Стоянов и т.н.

Днес пък за пореден път ми се наложи да съпровождам майка ми по спешност във ВМА, където ни е личния лекар. Личен, личен, колкото е личен и на 3500 други души (по негови думи). Перипетиите да получиш искрено, надеждно, качествено и професионално обслужване са описуеми само от гиганти от ранга на Омир. Замислих се дори дали е нужно да има въобще Закон за Евтаназията, при положение, че те лекарите са си измислили практически законна такава – нервират те до гуша, обиждат те и умишлено те пъдят, докато сам не се откажеш да те лекуват, защото имаш капка чест, а те за протокола са ти „предложили да те лекуват”.

Поради гореизложените факти и истории заявявам официално от трибуната но този блог, че

  • Ме е страх, да бъда собственик на недвижимо имущество, за което да стана обект на имотна измама;
  • Ме е страх да си почивам, да се разсейвам и да се отпускам, за да не бъда ограбен, убит, изнасилен.
  • Ме е страх да притежавам и каквото и било друго имущество и докато съм си вкъщи да почивам, за да не бъда в това време обект на домашен грабеж, в следствие на, който да бъда ограбен, убит, изнасилен.
  • Ме е страх да се разболея, за да не се налага да се чувствам  като египетски роб на системата за здравно осигуряване.
  • Ме е страх да пътувам с автомобил, за да не стана жертва на зверска катастрофа плод на некачествени пътища, пияни или дрогирани шофьори, водачи без правоуправление.
  • Ме е страх да бъда Българска вековна гора, защото дните ми са преброени.
  • Ме е страх да консумирам храната, която съм свикнал да ям от бебе, защото очевидно няма нищо общо откъм състав и качество.
  • Ме е страх да бъда подслушван и следен, с цел изтъкване на един от многото ми кусури в опит да бъда заглушен вокално и ментално.
  • Ме е страх, че съм роден с религия, която не е официалната в България.
  • Ме е страх от „всемогъщия” работодател, държавен чиновник или контрольор в градския транспорт.
  • Не ме е страх да правя имотни измами, да нарушавам корпоративните си задължения към държавата, обществото и природата, да лъжа за декларираните ми приходи, да спекулирам с цената на горивата, хляба, олиото, да плащам за лобиране под формата на скъпи консултации, да убивам, изнасилвам, ограбвам редови „проли”, да пребивам хора с различна от моята вяра, цвят на кожата, сексуална или политическа ориентация и т.н. престъпления и нарушения по НПК, АПК и другите К, стига да имам осигурен гръб!

В следствие на направената декларация и в духа на широко разпространения принцип „Всеки да се оправя кой как може”, пропагандиран и от премиера Борисов в изказването му за картофите в Банкя, призовавам министъра на вътрешните работи, г-н Цветан Цветанов да ми осигури медикаменти за борба с кошмарите и страха, компенсация за откраднатия лаптоп с 3 години натрупани снимки, писания и най-вече лични спомени, по подобие на старицата от Варна, която получи от министър Найденов голяма морска риба.

Доклад за Джиср Ал-Шугур, Сирия

Преди броени дни Арабската Организация за Правата на Човека (AOHR), базирана в Кайро, издаде първоначален доклад за ситуацията в градчето Джиср Ал-Шугур, северозападна Сирия, в което Сирийските власти твърдят, че въоръжени групировки са убили 120 военни и поради това използва по-твърди мерки за сигурност. В резултат на тези мерки от района бягат хиляди, за да намерят убежище отвъд турската граница.

Позволих си да преведа и тук да публикувам доклада:

Кайро, 16 Юни 2011

Свидетелство на бежанци от Джиср ал-Шугур подкрепя твърденията за безпрецедентни зверства на сирийския режим

Обобщение

Арабската организация за правата на човека изслуша с шок свидетелствата на редица сирийски граждани, бежанци от Джиср ал-Шугур в Турция. Те в момента населяват бежанския лагер в района на Йайладаги и наброяват близо 4000 сирийски граждани, като напомняме, че близо 3000 други бежанци живеят в два лагера в районите на Алтоз (бел. пр. Алтиньозю) и Хаджипаша, както и около 12000 души, намиращи убежище в пограничните райони на сирийско-турската граница. Децата сред тези бежанци са около 50%, а 60% от възрастните са жени.

Повечето свидетели посочват преживяванията си по време на операциите по потушаване на протестите, които включват ограничената употреба на палки и сълзотворен газ и по-разширена употреба на истински боеприпаси като единствен метод за противодействие срещу мирните протести.

Свидетелите посочват също и, че през първите седмици исканията не са за сваляне на режима, а призовават към свобода и придържане към мирни протести, но убийствата и злоупотребите, включително убийства по време на мъчения на няколко арестанта ускоряват увеличаването на народните искания за сваляне на режима.

Свидетелите се обединяват около отричането на официалните съобщения на правителството по повод наличието на въоръжени групи в града и района около него, като потвърждават за съществуването на убийства помежду членове на силите на военната полиция, които според очевидци, достигат 37 убити войника. Свидетелите отричат официалната версия за убийството на 120 войника.

Дезертирали войници сред свидетелите потвърждават, че сред тези войници има специални части и войници от Четвърта дивизия на армията под командването на Махер Ал-Асад, и, че голям брой от войниците са убити от офицери пред погледа на техните колеги, поради отказа им да изпълнят заповеди на командващите ги за стрелба „на месо” по невъоръжените протестиращи.

Тези войници посочват и, че те и техните колеги са били излъгани, когато от тях е изискано да се насочат към определени райони за защита на протестиращите от въоръжени групи прицелени в тях за повишаване на напрежението в Сирия. В частност заповедта към тези дезертирали войници е била да се насочат към районите на Ар-Растан и Тиблиса (бел.пр. Талбиса) и Баб Амро (бел.пр. Баба Амр) в област Хомс и Джиср Ал-Шугур в област Идлиб. Един от тях признава, че е бил въвлечен в множество убийства в Ар-Растан и Талбиса преди да дезертира страхувайки се да не последва съдбата на разстреляните си колеги.

Един от тези войници посочва, че е бил свидетел на стотици убийства на цивилни с истински боеприпаси в Ар-Растан и Талбиса по време на протестите и последвалите преследвания на разбягалите се до домовете им и убийството им там. Друг свидетел посочва съзнателно прицелване в две жени на терасата на една сграда от снайперисти, заради това, че поръсвали протестиращите с ориз и цветя. Едната е убита на място, а другата успява да се спаси от снайперистите, но войници нахлули в дома й и за нея не се знае повече от този момент нататък.

Един от войниците посочва, че задачата на полка специални части е да притисне регионите, прекъсване на комуникационни и мобилни линии, прекъсване на електричеството и издаване заповед на органите за водоснабдяването да се спре снабдяването с вода и да предотвратят влизането на доставките от храни в тези области.

Очевидец, отцепил се от службите за държавна сигурност потвърждава, че е участвал в опасните операции по потушаване на протестите, през които са убити 8 поклонници, след като 1000 бойци от силите за сигурност нападнали с палки 500 поклонници пред портите и вътре в една от джамиите. Други 14 са арестувани, след като им е оказана първа помощ в една болница, а от бившите си колеги е разбрал, че всички са починали в резултат на изтезания с цел да ги убият, но свидетеля не може да удостовери лично тези твърдения.

Всички свидетели твърдят, че знаят за убийството на някои от завърналите се бежанци, които са отзовали на призива на сирийските власти да се завърнат доброволно през последните два дена. Също те посочват, че са получили съобщения от роднини, съседи и приятели, които са се завърнали за известно време в Джиср Ал-Шугур, с твърдения за превземане на къщи и търговски обекти, кражба на имущество и умишленото унищожаване на жилища на някои търсени активисти.

Въпреки поединичното съгласие на свидетелите за множество случаи на изнасилвания и сексуално нападение над момичета от страна на въоръжените сили, те не твърдят, че са очевидци или да са били в директен контакт с жертвите, и обещаха да се свържат с четири момичета, които са били открити голи на сирийско-турската граница, след като са били изнасилени от войници. След като им е оказана първа помощ от избягали сирийски граждани, са били закарани в болница в турската провинция Хатай, както и обещаха да потърсят бащата на две млади момичета, които са били изнасилени пред него в дома си след нахлуването на дома и връзването на бащата и брат им. В момента той в един от другите два лагера. Така броят на посочените случаи е три, като се разказва за 8 момичета.

Свидетелите отхвърлят твърденията на сирийските власти относно положението в Джиср Ал Шугур и призовават чуждестранните медии, които са изпратили репортери да придружават военните части в региона да спазват точността на отразяването на събитията, като отбелязват умишленото изолиране от страна на армията на засегнатите райони пред медиите и определянето на зони, в които може да се влезне само с придружител от служителите за сигурност и армията.

Забележки

1 – Организацията е работила за уточняване на информацията за посочените доказателства, доколкото това е възможно

2 – Организацията продължава да работи за допълнителна проверка на посочената информация

3 – Организацията класифицира информацията на твърдения, които трябва да бъдат проверени и на достоверни твърдения

4 – Организацията задържа информацията за източниците си, и ще я предоставят на организациите натоварени с международно разследване

5 – Организация има цели да разпространява тази първоначална информация, с оглед на ранно предупреждение за предотвратяване на риска и очакванията ескалацията да продължи

Препоръки

1- Организацията изразява своята дълбока признателност за положителната роля на Турция в посрещане и подслоняване на бежанците и осигурените им необходими грижи, но отправя призив към турските власти да отменят решението си за забрана на достъп за групи и активисти за човешките права до другите два лагера за бежанци, за да се документират и проверят и техните свидетелства за извършените престъпления.

2 – Организацията оценява усилията на Върховния Комисариат на ООН за Правата на Човека, който сформира екип за разследване на фактите около престъпленията, извършени в Сирия. Този екип беше изпратен в Кайро, за да се срещне с активисти на организацията и някои бежанци сирийски граждани, която среща беше улеснена от организацията. След срещата организацията призовава екип на ВКБООН да засили усилията си за документиране и проверка на свидетелствата на бежанците от лагерите в Турция, които в резултат да обяви с доклад.

3 – Организация призовава Върховния комисар на ООН за бежанците (ВКБООН), да увеличи усилията си за подпомагане на турската страна в грижата за бежанците, както и за предоставяне на по-специален статут на бежанци за дезертирали военни дисиденти и други, които няма да могат да се завърнат скоро по домовете си.

Оригиналния файл на арабски можете да видите тук: Jisr Al Shoughour

RIP www.chitanka.info

В малко по-натоварения от обичайно ден, днес реших да попрочета малко Волтер, цъкнах bookmark-a към Читанката, но ми отвори piratebay!

Оказа се, че вчера, 21.06.2010 е настъпил последния час на Свободното Четене в България! Причината са „невероятния размер на загубите“, които „понасят“ издателствата, Съюза на преводачите и прочие от съществуването на една свободна виртуална библиотека в Българския уеб.

Управляващите ни неотдавна заплашиха собствениците на arenabg и zamunda за тоновете информация, която те спомагат да бъде разменяна у нас, но последствия реално няма и да има скоро. p2p протоколите са доста добре защитени от европейското и международното право, в Европарламента дори влезна т.нар. Партия на Пиратите. Ефекта върху бизнеса, който нанасят двата торент сървъра, е с милиони пъти по-сериозен от Безплатната Библиотека. Властите, обаче, решиха да ударят по-културния вариант.

В такива моменти си казвам: „Въх, българските програмисти са страхотни, бе! Глей, симулация на цяла държава са направили! Даже отвреме на време се заблуждавам, че е реалност!“

Еми няма да чета Волтер пък, ще си сваля порно!

ПП. Реших, че за случая с обезглавяването на културата в България трябва да се каже и на света, разтърсих публикации на Английски и намерих тази. „Читанка“ е наречена онлайн-книжарница, която се е занимавала с незаконна продажба на книги. Посочвам www.novinite.com като срам за Българската журналистика!

Семейна история, circa 1996

Случая с Аревик ме трогна, освен всичко останало, заради една страница от семейната ми история. През 1996г. моето семейство и аз бяхме със статут на Имигранти (всъщност не съм сигурен точно как се водехме, родителите ми бяха без каквото и да било гражданство, и имаха само сини паспорти, а аз и сестра ми рождени свидетелства от Пловдив, България). С години подавахме молби за получаване на Българско гражданство и след протичане на законовата процедура на няколко пъти гражданство ни беше отказвано. Един ден през февруари 1996 в кабинета на баща ми в тогавашното ВСИ – Пловдив (днес Аграрен Университет) дошли цивилни мъж и жена от „тайните служби”, които им съобщават, че четиримата трябва да напуснем страната до 72 часа.

Как се стига до там?

Родителите ми напуснали Ирак още през 1978 г. поради политически причини и в продължение на дълги години е било по-добре да останат в България. Официалния им претекст да дойдат тук е бил Висше образование. Неофициалната причина – срещу майка ми е била издадена смъртна присъда от режима на Саддам. Подобна съдба споделят десетки, ако не и стотици Иракчани с леви и комунистически убеждения в този период – края на 70-те години. Саддам, току що стъпил на върха на управлението в Ирак, се захваща с партийния плурализъм в страната, като първи в затворите попадат членове на леви движения и Иракската Комунистическа Партия – една от първите партии в Ирак с дълга история и широка маса от привърженици, застъпваща се за демократично, прогресивно и светско развитие на страната.

В последвалото десетилетие на 80-те съдбата на дисиденти от Ирак претърпяват свързаните с шиитското духовенство и партията „Ал-Дауа Ал-Исламия” (Партия за Ислямски Апел), които Саддам обвинява във връзки със Иран, с когото води 8-годишна война отнела живота на над един милион.

България, обаче, през всичките тези години преди 1989г. играе двулична игра – приютява левите дисиденти (не само от Ирак, ами и от всички Арабски страни, Африка, Азия и Латинска Америка), дава им образование и убежище, но същевременно пази много топли връзки с „Социалистическия” режим на Саддам. Всъщност партията на Саддам – Хизб Ал Баат/Баас (в зависимост от диалекта) Ал Араби е типична национал-социалистическа партия, която и до днес управлява в Сирия. Тя прокламира единството на всички араби, докато в това време подтиска неарабските малцинства като Кюрди, Тюркмени, Асирийци, Перси и т.н. Саддам пък балансира на двата фронта – пуши кубински пури, с американско уиски, харчейки петролни долари за оръжия от Източния Блок.

Именно заради това международно лицемерие, статута на стотици споделящи съдбата на родителите ми с години остава неясен. Някои получават Българско гражданство (къде с помощтта на ранната корупция на „Прехода”, къде законно), хиляди напускат България и се установяват в Западна Европа – Швеция, Дания, Великобритания, Германия, Франция. В България остава една свръхмалка част от това поколение иракски и арабски студенти на България, които в повечето случаи са получили безплатно образование от България, но срещнали икономическите трудности на „Прехода” решават да се възползват от възможностите предложени им назапад. Малка част от тях успяват да се реализират професионално, на по-голямата част не се признават дипломите и днес, вече с придобити гражданства, се изхранват с дребна търговия. Тези, които успяват да се реализират там преминават през образованието си отново, намясто, за да им бъде признато и да получат възможност да работят по специалността си.

Останалите в България също срещат трудностите на „Прехода”, малка част от тях успяват да се реализират професионално (в това число спадат и родителите ми) – това са буквално няколко преподавателя, сравнително по-голям брой лекари, няколко журналиста и в общи линии това са тези, които работят за каквото са учили. Огромната част от т.нар. стипендианти днес са търговци, къде дребни, къде по-сериозни.

Съдбовната 1996

След 1989 г. родителите ми правят неколкократни опити да получим гражданство, достигайки до различни нива на властта, включително Петър Стоянов, тогава Зам.Министъра на Правосъдието, който в лична среща обяснява на баща ми „той (бел.ав. баща ми) има право да си иска правото, но зам.министъра, като такъв, има право да му откаже това право”. В списъка с отказите и отрицателните становища влиза и името на Любен Корнезов. За родителите ми да получат Българско гражданство беше от изключителна важност за да имат възможност да пътуват по работа. В един дълъг период от време те не подновяват иракските си паспорти, заради неприятности с представителите на Ирак в България. В определени периоди родителите на моите родители са били принудени от властта в Ирак да се отрекат от децата си, редовна практика на репресорските режими. Така родителите ми имаха едни сини паспорти, които все пак позволяваха след верига перипетии баща ми да пътува 1-2 пъти в чужбина в началото на 90-те. Вуйчо ми, който около момента, в който родителите ми идват тук, напуска Ирак със съпругата си за да започнат докторантури в ГДР. За разлика от България след 89-та, ГДР прескача желязната завеса и се озовава в „Западната” правна система, в която най-честото условие за получаване на гражданство е да си живял определено дълго време в страната и/или да си създал поколение на местна почва. При вуйчо ми съществуваха и двете условия и не дълго след 90-та година получиха вкупом гражданство във ФРГ.

След поредния отказ, родителите ми обмисляха какво ли не, но живота във статукво ги беше успокоил. След като толкова години вече живеят без гражданство, няма да е проблем и за близко бъдеще. Преценката им се оказва неправилна и през 1996 г., в кабинета на баща ми пристигат двама цивилни полицаи от „службите” и им заповядват „до 72 часа да сте на Свиленград”. Прибраха се от работа рано, потърсили веднага съвети от ректора, и други по-висшестоящи в тогавашния институт. Казаха ни какво се е случило, аз съм бил на 8-9, сестра ми на 16. Не си спомням да съм осъзнавал точно какво означава това. Това което съм разбирал е, че искат да напуснем вкъщи, и да не живеем повече тук. Свиленград ми беше ясно, че е границата с Турция, и това значеше, че трябва да започнем да живеем някъде, откъдето не сме.

Решиха, че трябва да отидат в София и да искат срещи, с който се сетят. Майка ми настоя да ни вземат и нас. Супер, няма училище, ще ходим в София!!

Февруарска киша и топли министерски кабинети с меки мебели, това си спомням. Единия беше на тогавашната Заместник Министър на Правосъдието. Не помня името, пълна жена, мисля, че беше с къса изрусена коса. Следващия спомен от този ден е малко неясен, първо сме чакали в/пред Президентсвото, за среща с президента Желю Желев, тогава това не се случи. Прие ни обаче г-н Велко Вълканов, който тогава е заемал позиция в Комитет по Защита на Човешките Права, или нещо такова. Поиска да му разкажа какво знам за Левски и Ботев, а аз от малък съм запален по Българската история и с удоволствие му разказвах, каквото бях чел по книгите. В крайна сметка се прибрахме в Пловдив с успокоението, че няма да бъдем екстрадирани, а молбата ни за гражданство ще бъде преразгледана.

Чак след среща с граждани в Пловдив покрай последната си кампания Желю Желев обещава на баща ми, че ще се поинтересува по-сериозно и скоро ще имаме отговор. Отговора беше президентски указ, с който най-сетне съм получил гражданство в родината си. 9 години след като съм бил роден. В онази ужасна за България 1996-та.

П.П. Хах, всъщност с гордост мога да кажа, че съм роден без гражданство, може би и затова не чувствам вътре в себе си пределите на границите. J