Archive for the ‘ Обществото ’ Category

Размисли след атентата в Бостън

Бостън бе поразен от атентат. Изфабрикуван или не, вътрешен или международен тероризъм – резултатът е постигнат – повишено ниво на сигурността и постигнат страх в обществото, и то не само в САЩ. Това е целта на тероризма по учебник.

Лично аз предполагам извършителите да са вътрешна организирана група или самостоятелен извършител (в стила на Оклахома, олимпийските игри в Атланта) или малка група, вдъхновена от ислямистки групировки като Ал Кайда. Не смятам за съвпадение наскоро публикувания десети брой на списание Inspire, издавано от „Ал Кайда на Арабския Полуостров“. В публикация на STRATFOR от 21 март 2013, Скот Стюарт не подценява потенциалния ефект от инструкциите и вдъхновението, което съдържа нелегалното списание. В него се съдържат инструкции за създаване на взривни устройства, както и вдъхновение малки групи да действат самостоятелно, като дори и малкия „успех“ на атаките е високо ценен. В международната преса изтече информация, че бомбата представлява тенджера под налягане напълнена с осколки. Инструкции за такова устройство са цитирани в предишен брой на списанието.

Дали има резон в тези ми размишления, ще се разбере с напредъка на разследването. Опитвам се да не размишлявам твърде конспиративно и се съмнявам в изкуствения характер на атентата. Най-малкото не виждам ясна цел, поради която да бъде създадено изкуствено подобно престъпление, но все пак такава би била и идеята му – да не бъде разкрита лесно на момента от страничните наблюдатели, а по-скоро в действията на правителството на САЩ в следващите месеци можем да търсим някаква връзка с евентуална конспирация.  Както и да е. Самият факт, че отново се говори за нагласен от властите атентат, ме накара да разсъждавам по следния начин: Атаките от 11 септември 2001 г., както и последвалите атаки в Лондон и Мадрид поставиха „висока летва“ по отношение на организираност, поразени цели и постигнат моментален ефект. Това не значи, че когато атентатът е с много по-малки мащаби по всяко едно отношение, то той е изфабрикуван . Не бива да забравяме, все пак, че освен постигнатите резултати по отношение на наложен обществен страх, споменатите атентати, организирани от Ал Кайда, доведоха до нов начин на мислене в международните служби за сигурност. Приети бяха нови политики, бяха въведени нови техники и методи за предотвратяване на терористични актове, благодарение на които извършването на мащабни атаки, вече е практически невъзможна. Покрай атентата на летище Сарафово много се заговори за Soft Targets. Именно такива ще бъдат целите на международния тероризъм и занапред. Изключение (и потвърждение) в последните години направи атентатът пред американското посолство в Анкара на 1 февруари 2013 г.

С големите си мащаби, Ал Кайда и религиозно мотивирания тероризъм, търсещ обосновка в Близко-Източния конфликт, присъствието на американски и западни войски в Ислямския свят, окупацията на Ирак и т.н., доведе до нова ера в международния тероризъм – поразяване на големи цели, отнемащ огромен брой животи без дискриминация по отношение на произход, с огромен международен отзвук и влияние върху почти всяка страна на обществения живот. До преди 2001 г. с десетилетия тероризмът свързан с палестинската, кюрдската, баската, ирландската кауза и т.н., поразяваше прецизно набелязани цели (посолства, самолети, сили за сигурност и т.н.), като с това броят на жертвите и мащабите на самите атаки бяха много по-малки. След атаките в Ню Йорк, стилът на атентатите свързани с Чеченската война също се промени – атаките в московския театър, училището в Бесланмосковското метро и летище Домодедово изнесоха събитията по-близо до руската общественост, като с липсата на дискриминация на целите и бруталността на извършителите-самоубийци, те ясно следваха know-how на атаките, извършени от Ал Кайда – „Ще поразяваме цели близко до всеки един от вас, така че никой  не бива да се чувства сигурен“.

Ако атентатът в Бостън наистина се окаже свързан или вдъхновен от пропагандата на Ал Кайда, това ще бъде фактическа, а не само словесна промяна на тактиката на международния тероризъм – „Каузите, целите и подтисниците са ясни, нека всеки един борец за справедливост организира каквото е по собствените му сили“ (изрично не казвам вярващ, добър мюсюлманин и т.н., защото вярвам, че такава реторика може да бъде използвана и за целите на немюсюлмански извършители).  „Бостънското пиене на чай“ дава началото на Войната за Независимост на САЩ. Дано не се окаже наистина превратна точка и в историята на международния тероризъм.

По много неподходящ начин, освен твърденията за изфабрикуваното естество на атентата, се прокраднаха и сравнения с атентати в Багдад и Кабул в същия ден. Да, цената на човешкия живот трябва да се цени по еднакъв начин от медиите. Да, Афганистан и Ирак вече не са „привлекателни“ теми за международните новинарски канали, независимо от циничността на ситуацията. Но нека не бъдем толкова цинични и да отдадем почит на всички ранени и загинали. Целта на тази публикация не е да отдаде по-сериозно внимание на жертвите в САЩ, от тези в Ирак или Афганистан, а по-скоро да направи точно обратното. Ако съм прав в предположенията си, то терористичната дейност ще става все по-малко дискриминативна.

Багдад почита Бостън, а Бостън изпраща любов на Багдад

Багдад почита Бостън, а Бостън изпраща любов на Багдад

За жалост, все още не съм бил в САЩ, а Бостън ми е задължителна дестинация при пътуване отвъд океана. Използвам скромната си трибуна, за да поднеса най-искрените си съболезнования, към близките и семействата на загиналите и ранените. Нека духа на града не спира да вдъхновява, включително любима моя банда от Куинси, Масачузетс и тази песен:

Референдумът „за и против“ една технология

Референдуми в България са се свиквали редовно преди 1944 г., за разрешаване на въпроси от местно естество. През 1946 г. е свикан референдум за сваляне на монархията, чиято легитимност до днес се коментира. През 1971 г. е свикан референдум за приемане на т.нар. Тошовска конституция на НРБ. След промените от 1989 г. са събирани подписки за референдуми по различни въпроси, като най-ярките примери са подписката против членството на Турция в ЕС, против излъчването на новини на турски език по БНТ и за нова конституция. Всички те пропаднаха по една или друга причина.

Същевременно гражданското участие в демократичния процес е все по-ниско, като в последните няколко години, то се проявява единствено под формата на протести, предизвикани от едни или други настъпили държавни и местни решения, основно свързани с българската природа, свободата в Интернет и други кампании с реакционен, а не превантивен характер.

На 27 януари 2013 г. ни предстои да гласуваме в първия национален референдум в историята на Република България. За жалост в информационната кампания за него се наблягаше на политическата, вместо на експертната реторика, като дори експертните мнения бяха просмуквани през политическия филтър. Самият въпрос, по мое мнение, е от твърде експертен характер, така че информираното мнение е твърде трудно постижимо. България няма културата на анти-атомна кампания, каквато имат обществата във Франция, Германия, Испания или други европейски държави, в които редовни шумни кампании против ядрената енергетика са информирали постепенно обществото в продължение на десетилетия. Единствения сблъсък на средностатистическия българин с въпросите за АЕЦ са били свързани с аварията в Чернобил, евтиния ток от АЕЦ Козлодуй, условията на ЕС за затваряне на старите реактори на АЕЦ Козлодуй и последвалите световни експертни мнения за нивата на сигурност в Първа Атомна. След аварията във Фукушима през пролетта на 2011 г. нашето общество се присъедини към общественото мнение по света, което прояви явни притеснения граничещи с безумна паника, свързана с опасността от атомна радиация. В последната година до тема на обществен дебат достигнаха и слуховете за планове за строителство на АЕЦ в близост до българската граница в Република Турция.

На фона на ниската информираност в частност за атомната енергетика, в последните 15-20 години постоянни теми в обществото ни, преди и между избори, са цената на тока, газа и парното, енергийната независимост на страната ни, теми които бързо се поляризират и политизират, заради явната роля на Русия в българската енергетика.

След това въведение, ще си позволя да изложа своето неекспертно, но сравнително информирано мнение по някои въпроси, които смятам, че са в основата на вота ми на референдума в неделя.

  • Финансовите аспекти на проекта „Белене”
  • Модерният реактор и нуждата от модерни генериращи мощности
  • ВЕИ като алтернатива?
  • Хидроенергийният сектор
  • Енергийната зависимост от Русия
  • Ядрената енергетика се изоставя от големите икономики

       1. Финансовите аспекти на проекта „Белене”

След серията появили се доклади и разчети за финансовите аспекти е повече от красноречиво, че проекта е финансов кошмар. Под въпрос, обаче, е и дали след като се завърши строителството, при засега заложения бюджет, потреблението на електроенергия в България и региона ще успее да изплати вложената сума при стандартния период от 20тина години.

В проекта, обаче, са били вложени немалко пари до момента, които ще се удесеторят до завършването на проекта. Единствения положителен изход от ситуацията е проектните разходи да се съблюдават повече от внимателно, така че вложените парида влезнат единствено и само в централата. Това, обаче, е повече от сигурно, че няма как да се случи. Друга развръзка от сферата на научната фантастика е продажбата на реактора на друга държава, планираща строителство на АЕЦ с руска технология. Повтарям – научна фантастика.

Вариант е да си останем с два модерни (през 2011-2012 г.) реактора, около които да вдигнем мемориал на ядрената енергетика…

       2. Модерният реактор и нуждата от модерни генериращи мощности

Реакторът ВВЕР-1000/В446 днес е сравнително модерен, но това е междинен модел, а руските производители предстои да сертифицират следващото поколение реактори ВВЕР-1200. Експертното мнение е, че този реактор трябва да се използва възможно най-скоро, за да може да оправдае вложените средства, а не да се планува строителството на седми и осми реактор на АЕЦ „Козлодуй”. Последното ще бъде по-лошо от представяното като компромисен вариант, поради нуждата от технологично време за изготвяне на цялата документация, разрешаваща строителство на на практика нова АЕЦ. Това технологично време може да достигне до 10 години, време, за което днес модерните реактори морално ще са остарели, а в региона вероятно ще се появят поне 1 или 2 ядрени мощности в Турция. Не виждам с какво варианта „Козлодуй 7 и 8” превъзхожда предложението за АЕЦ Белене.

Въпреки че днес потреблението на електроенергия вътре в страната и износът на ток са достигнали близо гранични нива (виждащи се в свиването с около 21% на износа на електроенергия през 2012 г. предизвикано от икономическата стагнация у нас, в Гърция и другите страни в региона), голям дял от генериращите мощности у нас са в напреднал стадий на жизнения си цикъл, включително АЕЦ Козлодуй, блок 5 и 6, чиито жизнен цикъл завършва около 2050 г. Задължително е страната ни да се замисля в момента за развитие на мощностите, с които ще разполагаме след 2030 г., когато започват да отпадат немалък брой остарели ТЕЦ.

Аргументът „днес имаме достатъчно ток, даже изнасяме, не ни е нужен нов АЕЦ” е недалновиден. Не е задължително тези отпадащи мощности да бъдат заменени с АЕЦ, но в следващите въпроси ще дам аргументи защо АЕЦ е конкурентен избор.

       3. ВЕИ като алтернатива?

За жалост, в един и същи дебат „за и против АЕЦ” се намесват технологиите за възобновяема енергия, която ни е представяна като алтернатива от мнозина противници на ядрената технология, поради нейния ефект върху околната среда, а не заради енергийни или икономически критерии.

ВЕИ са енергията на ХХІ в., в това няма спор. Но все още пред технологиите за улавяне на слънчева, вятърна, геотермална и т.н. енергия има редица въпроси като сравнително ниското КПД, високите начални разходи и, може би най-сериозния проблем, съхраняването на произведената електроенергия в момента на максимално добри условия (слънчеви или ветровити дни), до момента на пиково потребление – например зимна вечер, когато домакинствата и индустрията имат повече от стандартното потребление. Вложенията в т.нар. energy storage са следствие на първоначалния бум на фотоволтаични и вятърни паркове и те първа предстои да се осъществяват подобни проекти в България, но на този етап не може да се говори, че дупката създадена от изваждането на АЕЦ от енергийния ни микс ще може да се запълни от ВЕИ. Не бива да се инсценира битка между ВЕИ и АЕЦ.

Още повече, в редица страни от „третия свят”, в които вложенията в енергетиката надминават тези на цели региони в Европа (пр. Алжир, Саудитска Арабия) развитието на възобновяемата енергия е обвързано и с развитие на атомната. Вероятно има причина за това.

       4. Хидроенергийният сектор

У нас, както и в редица други страни, ВЕЦ разбираемо се разглежда в групата на ВЕИ, но това не е напълно коректно. За разлика от повечето технологии за ВЕИ, водата съхранявана в язовири и водохранилища може да бъде регулирана, а с това и изходящата мощност на ВЕЦ, с което да се отговори на нуждите на потреблението. При вятърните турбини и фотоволтаиците все още няма утвърден метод да генерираме ток без да имаме вятър или слънце.

За жалост, хидроенергийния сектор е достигнал също своите гранични стойности на развитие. Потенциал има в изграждане на мини-ВЕЦ, но усилията за постигане на 1000 МВт мощност от мини-ВЕЦ са огромни. За справка – дълго спрягания като най-голям проект в сектора от години – ХЕК „Горна Арда”, ще произвежда само 170 МВт.

       5. Енергийната зависимост от Русия

По време на първите съвременни дискусии за АЕЦ Белене се спрягаше варианта той да работи с руски реактор и американско / друго атомно гориво. Опитът в Чехия и в Украйна, обаче, показва, че това е опасен вариант.

Остава варианта с изоставяне на проекта Белене/Козлодуй 7-8, и в някакво обозримо бъдеще постигане на договореност за изграждане на неруска АЕЦ у нас. Дали и това е научна фантастика е трудно да се каже, но ако в Неделя отговорим с „Не”, т.е. спрем развитието на ядрената енергетика чрез изграждането на нова централа, ще подпечатаме края на една нелоша технология. А да се убиват технологии не е никак ХХІ в., по-скоро средновековно.

6. Ядрената енергетика се изоставя от големите икономики

Това е само до някъде вярно. Япония, Германия, Швеция, Франция, Швейцария, Италия и т.н. са изявили планове за спиране развитието на сектора и спиране на реактори, но това не означава, че италианската ENEL не е собственик на ядрени мощности, а Италия не ползва български евтин ядрен ток, че Westinghouse не е собственост на японската Toshiba и т.н.

Другият фактор, по който не бива да се сравняваме с големите икономики, е именно факта, че те са ГОЛЕМИ и далеч по-hi tech, така че да си позволяват вложения в собствени ВЕИ технологии (Германия, Дания, Франция, Испания…), а ние сме единствено потребител на такива технологии, за което ще си плащаме, нищо че това е „безплатна“ енергия.

Българския (анти)национализъм в 2 снимки

София, 14-5 Юни 2010

Кофа в Борисовата градина

Залепено на мотриса на трамвай №22

Коментара оставям на вас.

Биопродуктите са полезни и незадължително по-скъпи!

Напоследък все по-често попадам на публикации, тв репортажи и събития, в които се говори за биоземеделие, биопродукти. Признавам си, че се зарибих по темата и възнамерявам да се занимавам под една или друга форма с някаква част от този сектор. Оставам обаче доста смутен в незапознатостта на хората около мен, които смятам, че са точно аудиторията за такива теми. Реплики от рода на „Абе, откъде да го знаеш колко е био?” и „Е, то като е Био нищо не значи.” ме карат да дам отговори на няколко въпроса.

Какво е биоземеделие?

Съществуват тонове определения за био и органично земеделие, при интерес можете да потърсите в Google и ще намерите достатъчно, за да изградите и собствено мнение. Моето определение обаче е: система за производство на земеделски продукти, при която се използват методи и средства, с минимална вреда върху природата и доста близки до начина, по който са се произвеждали те преди индустриалната революция.

Какво е биопродукт?

Биопродукти, в зависимост от законодателството, са продукти, които съдържат от 75 до 100% биосертифицирани съставки, на опаковката на които, задължително трябва да е обозначен сертифициращия орган с код и системата за сертифициране с емблема (за тях по-долу). За производството им е ограничена употребата на химически торове, пестициди и хербициди, антибиотици за животните (в случаи, в които е застрашен живота на животното е позволен определен брой лечения с антибиотици). Напълно е забранена употребата на ГМО. В преработката на съставките е ограничена употребата на химически консерванти, овкусители, оцветители и т.н. Биопродукти могат да бъдат и нехранителни продукти, например дрехи от биопамук, биокозметика и биоконтрацептиви.

Къде да намерим биопродукти?

В специализираните биомагазини – БиоМаг, Слънце и Луна, За Здравословен Живот, Био Бутик I Feel Good и други. В щандовете за здравословни продукти в големите вериги магазини – Billa, Metro, Hit, Piccadilly, Eлемаг, Фантастико, 345, Фродо.

Защо е нужно да има биоземеделие?

Петънцата обработваема земя, чиста от намесата на вредни вещества представляват своего рода гаранция и инвестиция в бъдещето, което на места дори е настъпило. Земята не може да издържи на темповете, с които изчерпваме ресурсите й, а за възстановяването им са нужни години, дори десетилетия. Баща ми тези дни ми сподели личния си опит с някакво парче земя около Петрич, в което след 30 години липса на третиране на почвата все още има съдържание на фосфор далеч над нормите. Петрич, Българийо, не Калифорния.

С какво биопродуктите ни спомагат за по-добър живот?

Биопродуктите не вредят на природата (за производството им се използват традиционни, невредни методи), на здравето ни (не съдържат консерванти, оцветители и т.н. химии). В случаите, в които имаме и обозначение за Fair Trade, продукта, който закупуваме подпомага общностите, в които е произведен.

Как да сме сигурни, че един продукт наистина е Био?

Следете дали на продукти с твърденията, че са „био”, „еко”, „органичен”, „натурален” (и на латиница) е отбелязан сертификат – сертификационен код от типа BGBIO02, емблемата на системата според която е сертифициран продукта – Българската, Европейската, Немската, Американската и т.н. – емблемите, на които можете да видите тук.

В нашите магазини фалшивите био храни все още са повече от истинските. При проверка на фондацията за биоземеделие „Биоселена“ в супермаркет в София е установено, че има само една марка био кисело мляко и четири марки с фалшиви означения от типа на “екологично чист продукт”, “продукт от екологично чист район”, “ЕКО”. Според Закона за храните производителите на фалшификати се глобяват с 5 000 до 10 000 лева.

Цялата верига на производство и преработка на биологичните храни подлежи на контрол и сертификация от независими контролни органи. Ако вземем за пример био хляб – фермата, в която е отгледана пшеницата е била проверена и сертифицирана, мелницата, в която е смляно зърното също е била сертифицирана, фурната, която е замесила и изпекла хляба – също. Различните етапи може да са били сертифицирани от различни сертифициращи органи. Затова на етикета задължително трябва да бъде изписано името на сертифициращия орган на последната преработка. Всеки потребител може да поиска информация за един продукт от сертифициращия орган, означен на етикета.

Какво да правим, ако установим нередност?

Можем да се обърнем към ДВСК (Държавен Ветеринарно-Санитарен Контрол), РИОКОЗ (Районна Инспекция за Опазване и Контрол на Общественото Здраве), сертифициращ орган, КЗП (Комисия за Защита на Потребителите), КЗК (Комисия за Защита на Конкуренцията). Също няма да навреди да съобщите за установената нередност на самия търговец, така те (може би) ще спрат да поръчват от нередовния продукт.

Защо биопродуктите (обикновено) са по-скъпи от конвенционалните?

Тук ще се опитам да излезна със собствено обяснение, различно от обичайните, срещани по специализираните сайтове. Първо трябва да разгледаме двата случая на биопродукти у нас – вносни и произведени в България.

Българския пазар за биопродукти все още е страшно малък, но се разраства. Затова, когато става въпрос за внос на дадени биопродукти, произведени в чужбина, внесеното количество е изключително малко, което само по себе си предполага с една идея по-висока цена от дистрибутора. Дистрибутор е другата ключова дума. За да стигне например до БиоМаг, един продукт произведен в Англия или Франция преминава през 1. Дистрибутор за Централна и Източна Европа, 2. Дистрибутор например в Гърция, 3. Дистрибутор в България и чак тогава стига до родните щандове. Ако всеки дистрибутор взима 5% комисионна крайната цена преди да се продава в магазина би била около 16% по-висока от тази на производителя, без да се начисляват транспорта и по-високата цена за малки поръчки.

Във втория сценарий става дума за биопродукти, произведени у нас. Родното биоземеделие е твърде младо, то тепърва се е сертифицирало след минимум тригодишен сертификационен срок, през който производителите търпят предимно загуби, произвеждайки продуктите си по методите на биоземеделието, но без правото да ги продават като такива, ами на цените на конвенционално произведените продукти (с по-голям добив заради химия и високи технологии). Това е единия основен момент. Поради малкия си опит, биоземеделците у нас търпят и чисто технологични загуби, поради грешки в производството. Трети доста важен момент е мащаба на производство – у нас био-фирмите са обикновено представители на малкия бизнес, т.е. нямат капитал, достатъчен да използват апаратура, осигуряваща им по-големи добиви и обеми на производството. В тези фирми няма диверсификация на производството с конвенционални продукти, които със сравнително постоянната си цена да компенсират първоначалните затруднения на био-линиите в производството. Последен, но не с най-малко значение фактор, е и подкрепата на държавата към биоземеделието – у нас такава почти липсва. За щастие, с развитието и отработването на биоземеделието у нас, предлаганите от него продукти ще стават все по-достъпни за потребителите.

Защо „(обикновено)” по-скъпи. Ами, защото не винаги е така! Например био-студения чай на Pfanner се продава в Billa на 3.99лв кутията от 2л. Сертифициран си е и всичко. За сравнение, 1 л. студен чай от други марки излиза около 1.43 лв на литър при цена на едро (2.86 лв за 2 л). В по-малките магазини излиза дори по-скъп от био-чая в Billa. Разликата при цени на едро прави био-чая с 30-40% по-скъп от конвенционалния. Най-популярния – Nestea струва около 3.50-3.80 лв. за 1.5 л (2.33-2.56 за литър), което го прави дори по-скъп от био-чая на Pfanner. Не целя да рекламирам един продукт, спрямо друг, а давам пример, в който биопродукта е по-достъпен от своя конвенционален братовчед.

Докато пишех статията в главата ми изникват няколко идеи, с които биопродуктите могат да станат по-достъпни до българския потребител.

  1. Задължително преференцирано субсидиране на биопроизводството!
  2. Освобождаване от ДДС на крайните биопродукти.
  3. Освобождаване от мита и ставки на биопродукти произведени извън ЕС (тук може и да има някакъв европейски регламент, към който да се присъединим)
  4. Разширяване на биопазара, което е икономически процес, основан на закона за търсенето и предлагането в чист вид, без намеса на държавни регулационни органи.
  5. Изграждането на държавен контрол, специализиран в биопродуктите – изброените по-горе институции са и без това заети с конвенционалните продукти. В този контрол може да участват и неправителствени организации с нестопанска цел.

Турските сериали и съседското клюкарене

Почти всяка вечер вечерям с родителите си. От есента държат това да се случва в хола, пред телевизора, около 8 вечерта. В петте месеца престой в Испания от Март до Август съм пропуснал началото на вълната турски сериали, заляла българските ефирни телевизии. В началото се противях твърдо да ги гледам и опитвах да свърша с яденето възможно най-бързо, за да не си промивам мозъка с разказите за любовите на „Мехмед и Инджи” от „Перла”. Според мен високо интелигентните ми родители, на възраст от по над 50 години, университетски преподавател и държавен служител, търсят в красивите истории и драми от синия екран своето забравено минало, в което сърцата им са тръпнели в емоции. Гледат живота, който вече им е отнет от годинките, от порасналите им деца, от радостта да имаш внук, от осемчасовия работен ден, от непрестанните опити да запазят материалното положение на фамилията. Така си мислех в началото. До вчера.

Напоследък все по-често се заглеждам и заслушвам в действието в сериала „Листопад”, дори мога да поразкажа голяма част от сюжета, но все още не мога да кажа, че ме кефи, че съм фен или, че ако имах друга възможност бих, все пак, гледал точно това. Дори мнението ми е, че сюжета и режисурата са адски посредствени. Всеки ден около два часа от живота на родителите ми се пълни с баласт – действието в този сериал се развива изключително бавно, набляга се на ненужни детайли от свръхнормалното ежедневие на едно турско семейство. Сестра заграбва любимия от сестра си, съседското момиче се влюбва в съседското момче, което обаче се жени за друга, типичен „gold digger”. В сериала има и зла свекърва, ок-свекърва, лоша снаха, добра снаха, поостарели влюбени… . Ревност, несподелена любов, омраза, разрушаване на семейства, конфликт на поколенията, трудностите на преживяването в съвременния живот, хазарт, кражби. Сина присвоява пари от банката, в която работи, попада в затвора. Всъщност двама от това голямо семейство са в затвора. Кредити, заплаха от загуба на старата къща… Какво ли не се случи в този сериал.

Всичко, обаче, се върти около ежедневието, около неща, които се случват във всяка къща, почти навсякъде по света. Е, вярно не всичко вкупом се случва на всеки, но нещата не бягат от ежедневния си характер. Ако трябваше да определя жанра на сериала, бих го определил като „риалити”. Наистина, голяма част от събитията са представени, така че да оставят в зрителя някаква поука. Не трябва така, не трябва онака. Но са твърде далеч от това да ни предлагат „житейска философия”.

Всичко това, обаче, все още не ми дава обяснение какво толкова намират и родителите ми и със сигурност хиляди други семейства, които всеки ден прекарват немалка част от деня пред екрана с любимите си турски сериали. Вчера намерих едно обяснение – в дома, в който се развиват всички тези събития, те виждат дома на съседа. Във характерите на всеки един от героите, те намират познати лица – роднини, съседи, познати. Гледат телевизора, а все едно гледат през прозореца в съседската къща.

Българина все още е ориенталец, донякъде. Все още не е избягал от малкото затворено общество на селския живот, от живота на малкото населено място, където всеки познава всеки, и знае всичко за всички. За по-малко от 40 години, обаче, българина заживя в града, в огромни блокове, в които на площ от няколкостотин квадратни метра живеят стотици. За последните 15-20 години, с връщането на възможността да закупува и притежава жилища, българина се е преместил поне веднъж. Изградените в предния период съседски контакти са отмити от новите разстояния. Така днес българина излиза от дома си и не познава 90% от съседите си. Тези, които познава по име се броят на пръсти, а за по-близки контакти въобще не може да става дума. На българина вече му липсва този ежедневен човешки контакт. Да седнеш да изпиеш едно кафе след работа, защо не една ракия или бира… В условията на криза – и финансова и човешка – шансовете за това стават все по-малки.

Лечение на тази болест българина намира пред екрана. Дали ще си пусне гаврата с основната социална единица – Big Brother Family и ще цъка с език, или ще избере цивилизованата версия на съседското клюкарене – турския сериал, причината е една и съща – на българина му липсва интеракцията с живота на съседа.

Start Up Bio, 1 месец по-късно

(статията е започната на 26.04.2010 и довършена почти месец по-късно)

В сряда вечерта попаднах на този пост в блогрола на wordpress. Привлече ми вниманието предвид предстоящия ден на Земята and all, разгледах темите и лекторите и видях, че сред тях е Красимир Кунчев, бивш студент на баща ми, когото познавам като име от визитките му при многократното им преподреждане. Веднага писах на баща ми, който вече си беше легнал и сутринта най-вероятно нямаше да успея да му кажа. В петък по обяд вече сме били записани в участващите. С тежко ставане стигнахме до Интерпред около 9 сутринта в събота. Честно казано бях предубеден към мероприятието – мислех си, че това ще е поредното събитие, където ще ми обясняват как да успея в живота като повярвам в „силата” или ще ме навиват да прегръщаме дърветата заедно, уау!

Семинара започна с кратко представяне на организацията StartUp и това клипче. След това изслушах с интерес лекцията на Любо Ноков от bio bulgaria за опита му с био киселото мляко harmonica.

Мисля, че 1 път преди това го бях ял вкъщи, но не бях забелязал нещо по-особено. Вкъщи предимно консумирам, не пазарувам често, а когато купувам кисело мляко се насочвам към средния ценови диапазон и напипвам самата кофичка. Ако е прекалено мека и лека – не я взимам, някак си с допир преценявам дали ще ми хареса или не. Когато съм ял от биомлякото, може дори да не съм видял опаковката, а да съм си казал „хмм тва мляко е яко”, и да съм продължил с живота си. Интересната лекция наблегна на една от положителните страни на това да правиш био продукция, днес, в България – почти нулевата конкуренция. Техните продукти са единствената подобна марка у нас – предлагат изключително качествени млечни продукти, създадени по традиционни български рецепти, съобразявайки се максимално с разбиранията за устойчив и природосъобразен бизнес. Въпреки тези плюсове, една кофичка от тяхното кисело мляко, 3.6% масленост стига до клиентите на биомагазините и големите вериги супермаркети (без Кауфланд) на цена 1.65 лв (в Пикадили 1.75лв), което се равнява на около 7 цигари, по новите цени! Интересно може би ще ви се стори, че капачката на кофичката е хартиена, което намалява употребата на пластмаса. От лятото се надяват да минат и на хартиена кофичка. В общи линии се опитват да бъдат максимално честни към клиентите, към природата и към фермерите – водят прозрачно счетоводство, като ни показаха годишния си оборот от 2009, колко вода са консумирали, колко ток, колко гориво и т.н. В обедната пауза след това имах възможността да опитам от млякото, този път като запознат потребител и още с отварянето на капачката ми направи впечатление специфичната мека жълтеникава „коричка” от нещо като каймак, която се образуваше и в киселото мляко, което някога си правехме и вкъщи. На вкус е истинско, гъсто, вкусно. Опитайте и вие, препоръчвам! Ето и статийка за тяхното прясно мляко.

(в последствие в Билла забелязах и следните продукти – био овче и био козе сирене със същия дистрибутор)

Следващата лекция беше на Красимир Кунчев от Балкан Биосерт, за когото споменах по-горе. Той обясни как стоят въпросите по сертифицирането на производителите на биопродукти според нашата и европейската правна система, по кои стандарти се работи, как да разпознаем истинските сертифицирани продукти – а именно чрез логата за биопродукти съответно на България и ЕС (старо и ново – задължително от Юни 2010):

Европейски символ за биосертифициран продукт (до Юни 2010)

Български символ за биосертифициран продукт

Европейски символ за биосертифициран продукт (от Юни 2010)

Ако един продукт твърди, че е „еко”, „био”, „органичен”, „organic”, “bio”, “eco” изписано на опаковката, задължително трябва да показва или БГ или ЕС символа, както и код на сертифициращата фирма (пример за Балкан Биосерт е BGBIO02). Кодовете, на фирмите с разрешително в България са изброени тук. За съжаление няма работеща система за контрол за нарушения в търговската мрежа, специализирана в контрола на биопродуктите. При установяване на некоректност, потребителя може да подаде сигнал в ДВСК, РИОКОЗ (ако става въпрос за фалшива биохрана) или Комисията за защита на потребителите.

След сериозното интро и кратка почивка за кафенце/цигарка/в скайпче (и ръцете са на зайче J), семинара продължи с презентация на магазини БиоМаг от Камен Кръстанов. Оказва се, че 95% от произведената в България биосертифицирана продукция заминава за износ, докато на родния биопазар 70% от предлаганите стоки са внос, преминал през верига от дистрибутори, която допълнително оскъпява вече по-скъпите биопродукти. Накратко, ако нарасне потреблението на био у нас, ще му падне и цената – закон за търсене и предлагане в чиста форма. Още поне един фактор би намалил цената на био, но за него, по-надолу. Любопитен факт е, че от БиоМаг пазаруват почти всички фолкпевици, явно не си хапват мусака 😉

След Камен, да разкаже историята си излезна Калоян Стоев от Alteya Organics, който произвежда био-розово масло и базирани на него биокозметични продукти, предимно за износ в САЩ. Очевидно, освен че продава уникални продукти и то отвъд океана, Калоян прави страхотна реклама на България, като показва едно съкровище без паралел – Розовата долина и нейните дарове. Важен за него е не само производствения процес и особеностите, ами отношението към всички хора, които работят за него, по веригата. По време на розобера той дава работа на 500 берачи, които твърди, че познава по име. По време на дискусията възникна въпроса „Защо работиш с роми и турци, а не с младите българи, които напускат страната ни, за да работят по бригади в чужбина?”. Красноречивия отговор на Калоян беше: „Защото тези хора не искат да работят тази работа. Да береш рози не е като да береш ягоди, а и заплатите които дават навън са непосилни за нас тук.”

В последвалата обедна пауза си говорих с Димитър от Варна, който се чуди, дали една груба калкулация на това колко припечелват нашенци по фермите в чужбина, при това в условия на мизерия, непрестанен труд и липса на какъвто и да е живот освен земеделска работа, сравнено с това, което биха припечелили те, ако се захванат да работят толкова усърдно изоставените земи в България, при това с гарантираното „да излезеш на кафе, уикенда да си починеш”, но с разликата, че тук ще работят цяла година, а не сезонно. Според него, разликата ще бъде от типа на 2-3 хиляди евро. Разбира се, ще кажете „Лесно е да правиш сметки отстрани, те хората са били принудени и затова са оставили дом и роднини и отиват на гурбет!”, но не е точно така, познавам хора, които отидоха в Англия „на работа”, родителите им вкъщи притежават собствен бизнес, който се развиваше добре в продължение на няколко години, на основата на усърдната им работа всички заедно. За тях, обаче това не беше достатъчно, а търсеха бързата печалба, единия даже мечтаеше да стане манекен! Не говореха бъкел английски, но заминаха набързо, толкова набързо се и върнаха с подвита опашка…

Деня беше преполовен, разговорите приятни, да срещнеш толкова много хора, които мислят горе долу като теб е много приятно, особено в момент, в който си стигнал до извода, че си някаква черна овца в стадо от вълци. Оказа се, че болшинството от аудиторията сме млади (трябва все пак да се каже), без професионален опит в биоземеделието, с интересни идеи, от най-различни учебни специалности. В залата през почивките звучаха Боб Дилън, Бийтълс и Доорс, което допълнително ме накара да се чувствам в свои води.

След почивката презентациите продължиха с Иво Кръстев от Agro Service Consult, който ни разказа за Европейските фондове, програми и т.н., категориите, по които може да кандидатстват хората, които искат да се занимават с някаква форма на биоземеделие. Честно казано обясняваше като юрист/икономист, който си говори с хора, които цял живот проекти пишат и с европари боравят. Обясненията му ми приличаха на нещата, които пише по сайтовете на държавните фондове, агенции, министерства, където обикновен човек (в случая аз) не може да направи връзката между формулярите и своите идеи. Разказа и за личния си опит като биофермер с фермата си за малини във Вършец (град на здравето, хаха J) и това, че въпреки многото грешки, които е допускал през годините, които са довели до много излишни разходи, той е доволен от това, което прави и смята, че това е печеливш бизнес.

(изписването на статията продължава на 21.05.2010 рано сутринта)

След него думата взе Стоилко Апостолов от Биоселена. Той ни разказа подробно за началото на Биоземеделието у нас и отношението на властите тогава и днес. Ще си позволя да цитирам разказа по едномесечна памет:

Отиваме през 1996-та в Министерство на Земеделието с уговорена среща с министъра, водя му бивш президент на Швейцария, една от най-важните личности в страната, ще си говорим за възможностите за развитие на Биоземеделие в България. Отиваме и се оказва, че министъра го няма, а ни посреща една леля Пенка, която компетентно ни пита: „За какво го търсите министъра? За Биоземеделие ли? Ба, измишльотини! Човека е зает да храни народа, вие с глупости ще му губите времето!” За съжаление, каквото е било отношението тогава, такова е и днес. Биопроизводителите не са си получили дължимите от държавата субсидии вече 5 месеца. (бел.ав. на 4 Май излезнаха и на протест пред МЗХ)

Лекцията му продължи с представяне на една много интересна система за производство на биоземеделски продукти известна по различни начини в различните страни, в които съществува. Става въпрос за Community-supported agriculture, чрез която определен брой домакинства подписват договор със земеделски производител, който се задължава да им предоставя цялата си продукция през цялата година, а те му заплащат предварително за нея. Така всяка седмица, в предварително уговорен ден и място, той идва със своя бус, а представителите на всяко домакинство си разделят продукцията – пр. по 1 кг картофи, 12 яйца, 3 л мляко, 2 кг краставици, 1 кг лук и т.н. Производителя се задължава да не ползва химикали – пестициди и хербициди в производството си, като гарантира био-качеството на продукцията си, а домакинствата му заплащат определена сума в началото на годината – например 240 евро за цяла година биозеленчуци. Изготвя се календар, в който се описва през кой сезон колко и какви зеленчуци ще се произвеждат и т.н. Има възможност да се „абонираш” за половин, цяла кошница или по-голямо количество, според размера на домакинството ти.

Чрез тази система, зародена в Япония през 60-те години на ХХ в., производителя се спасява от задълженията да търси пазари и средства за следващия сезон, да сортира и опакова ежедневно продукцията си (например да разфасоваш 1 тон картофи на по еднокилограмови торбички може да отнеме цял ден без скъпата техника, недостижима за дребните стопани), да извозва продукцията си до далечни райони и дистрибуторски центрове и т.н. От друга страна потребителите имат гарантирано количество прясно произведена близо от дома им биоземеделска продукция, отгледана специално за тях, през цялата година срещу приемлива сума, която заплащат веднъж (или на 2 вноски) и едва ли не изваждат това перо от сметките си за останалата част от годината. През 2009 година в България е проведен сравнително неуспешен опит за такава система, след която на производителя се е наложило да продава на безценица останалата си продукция на борсата в Дружба, заедно с конвенционалните домати и краставици. След семинара и породения интерес у доста участници се зароди идеята за Фейсбук група, в която да става координирането на потребители и производители за създаване на такава „култура” и у нас. Лично на мен ми е интересно какво ще се случи, а един ден, когато сам отговарям за домакинството си да имам възможността да се включа в такава една система.

След тази лекция в цялата почивка Стоилко не можа да си вземе дъх от въпроси и разговори с участниците в семинара. Ентусиазма в залата нарастваше и посрещна може би най-обнаждаващата последна част от семинара. Предстояха само две лекции, първата от които беше представяне на Био хотел „Моравско село”, в близост до Банско. За него ни разказа създателката на хотела – Здравка Смиленова. Ще се спра на най-ярките моменти от разказа й, понеже смятам, че за останалото просто можете да посетите хотела (както смятам да направя и аз скоро със родителите ми и малкия ми племенник) и да си поговорите със Здравка, която е толкова скромен и down-to-earth човек, че не може и да предположите какво е създала. Хотела е класиран на 6-то място в The World’s 10 best ski hostels в онлайн изданието на в.Times. Въпреки вече изградената си световна репутация, цените остават достъпни – започват от 20 лв на легло в тройна стая и свършват с 52 лв на човек за луксозен апартамент. Био-то в хотела са предлаганите храни в ресторанта му, голяма част, от които се произвеждат на място във фермата на хотела. С нетърпение очаквам да видя всичко това с очите си, за да мога да ви разкажа и от първа ръка.

Последната лекция за деня беше на едно семейство – Ирина и Северин Събеви, които разбиват със историята си всякакви стереотипи – за невъзможността за адаптация на идеите за био и устойчиво развитие в малките населени места у нас, за вегетарианството в едно затворено общество, за развивитието на успешен, при това био бизнес в условията на криза, за приспособяването на инженер и психолог в едно малко градче, а именно в Девин. Тяхната история започва от запознанството на един българин, инженер, живял по-голямата част от живота си в Германия, завърнал се преди няколко години в отечеството си и срещнал голямата си любов. По служебни задължения младото семейство заживява в Девин, където срещат невероятни трудности да упражняват вегетарианския си начин на живот и да се снабдяват с биопродукти. Всяка седмица им се налагало да пътуват до Пловдив и София, за да си купуват храна, различна от ограничените продукти в Девин. Един ден решили да създадат биомагазин в малкия родопски град, чрез който опитват до днес да помогнат на тази малка общност да приеме един по-здравословен начин на живот. За тяхна изненада бизнеса потръгнал, излезнало, че не са единствените „странни” в района, срещнали се както с предубеждения, така и с разбиране. Пречките по пътя не ги спират и днес бизнеса им е разширен с втори биомагазин – този път в друг край на България – гр.Козлодуй, отново малко градче. Освен още успехи им пожелавам и повече разбиране в неблагодарната им дейност. За мен това да предлагаш такива идеи и да разчиташ на тях за поминък в толкова малки и обикновено консервативни малки общности си е истински подвиг, в случая дори успешен!

Така, с много ентусиазъм и позитивизъм, за пръв път от доста време прекарах цял един ден в постоянно надграждащи се положителни емоции. При това положителните примери за постигнат успех са били именно чрез философията за „големия ефект на малките действия”, в която се опитвам да вярвам и да прилагам в собствения си житейски път. В повечето случаи помощ от страна на държавата и властите е била, ако не отрицателна, то поне незначителна, което доказва твърдението, че успех се постига и без съдействието на напълно уредена държава, от която, според мен, България през май 2010 е доста далеч.

Продължение по случая „Аревик“

След публикацията за случая „Аревик” госпожа Сузи Петрова от женската организация на ВМРО се е свързала с шефа на Агенцията за бежанците. Той й е обяснил как стоят нещата от правна гледна точка, реално неща, които са известни – Давид е нелегален, Аревик вече също е нелегална, след като е била предупредена, че с оставането й тук ще наруши законите на страната, всичко, което властите са направили досега е според стандартната процедура. За утре е насрочена лична среща с шефа на агенцията.

В телефонен разговор от преди малко се опитах да убедя г-жа Петрова във важността тук да се излезе от релсите на бюрократщината и за този случай да се прояви повече хуманност. Ясно е, че ако продължат да се спазват процедурите тя ще бъде екстрадирана от България, може би все още бременна. Вероятно и той ще сподели нейната съдба, а ако попадне в Армения доста вероятно ще подлежи на ударите на закона в родината си като избягал от военна служба, съдба, която на нас в България ни е ясно какво означава, предвид недалечното ни минало. Сигурен съм, че може да се намери решение без да се нарушават нито законите на страната, нито дипломатическите ни отношения с Армения.

Може би решение ще бъде процедурата по екстрадирането й да бъде административно протакана докато не роди детето си, а през това време да я пуснат да живее при родителите на Давид в Монтана. Очакваме още след срещата утре.