Archive for the ‘ Природата ’ Category

Референдумът „за и против“ една технология

Референдуми в България са се свиквали редовно преди 1944 г., за разрешаване на въпроси от местно естество. През 1946 г. е свикан референдум за сваляне на монархията, чиято легитимност до днес се коментира. През 1971 г. е свикан референдум за приемане на т.нар. Тошовска конституция на НРБ. След промените от 1989 г. са събирани подписки за референдуми по различни въпроси, като най-ярките примери са подписката против членството на Турция в ЕС, против излъчването на новини на турски език по БНТ и за нова конституция. Всички те пропаднаха по една или друга причина.

Същевременно гражданското участие в демократичния процес е все по-ниско, като в последните няколко години, то се проявява единствено под формата на протести, предизвикани от едни или други настъпили държавни и местни решения, основно свързани с българската природа, свободата в Интернет и други кампании с реакционен, а не превантивен характер.

На 27 януари 2013 г. ни предстои да гласуваме в първия национален референдум в историята на Република България. За жалост в информационната кампания за него се наблягаше на политическата, вместо на експертната реторика, като дори експертните мнения бяха просмуквани през политическия филтър. Самият въпрос, по мое мнение, е от твърде експертен характер, така че информираното мнение е твърде трудно постижимо. България няма културата на анти-атомна кампания, каквато имат обществата във Франция, Германия, Испания или други европейски държави, в които редовни шумни кампании против ядрената енергетика са информирали постепенно обществото в продължение на десетилетия. Единствения сблъсък на средностатистическия българин с въпросите за АЕЦ са били свързани с аварията в Чернобил, евтиния ток от АЕЦ Козлодуй, условията на ЕС за затваряне на старите реактори на АЕЦ Козлодуй и последвалите световни експертни мнения за нивата на сигурност в Първа Атомна. След аварията във Фукушима през пролетта на 2011 г. нашето общество се присъедини към общественото мнение по света, което прояви явни притеснения граничещи с безумна паника, свързана с опасността от атомна радиация. В последната година до тема на обществен дебат достигнаха и слуховете за планове за строителство на АЕЦ в близост до българската граница в Република Турция.

На фона на ниската информираност в частност за атомната енергетика, в последните 15-20 години постоянни теми в обществото ни, преди и между избори, са цената на тока, газа и парното, енергийната независимост на страната ни, теми които бързо се поляризират и политизират, заради явната роля на Русия в българската енергетика.

След това въведение, ще си позволя да изложа своето неекспертно, но сравнително информирано мнение по някои въпроси, които смятам, че са в основата на вота ми на референдума в неделя.

  • Финансовите аспекти на проекта „Белене”
  • Модерният реактор и нуждата от модерни генериращи мощности
  • ВЕИ като алтернатива?
  • Хидроенергийният сектор
  • Енергийната зависимост от Русия
  • Ядрената енергетика се изоставя от големите икономики

       1. Финансовите аспекти на проекта „Белене”

След серията появили се доклади и разчети за финансовите аспекти е повече от красноречиво, че проекта е финансов кошмар. Под въпрос, обаче, е и дали след като се завърши строителството, при засега заложения бюджет, потреблението на електроенергия в България и региона ще успее да изплати вложената сума при стандартния период от 20тина години.

В проекта, обаче, са били вложени немалко пари до момента, които ще се удесеторят до завършването на проекта. Единствения положителен изход от ситуацията е проектните разходи да се съблюдават повече от внимателно, така че вложените парида влезнат единствено и само в централата. Това, обаче, е повече от сигурно, че няма как да се случи. Друга развръзка от сферата на научната фантастика е продажбата на реактора на друга държава, планираща строителство на АЕЦ с руска технология. Повтарям – научна фантастика.

Вариант е да си останем с два модерни (през 2011-2012 г.) реактора, около които да вдигнем мемориал на ядрената енергетика…

       2. Модерният реактор и нуждата от модерни генериращи мощности

Реакторът ВВЕР-1000/В446 днес е сравнително модерен, но това е междинен модел, а руските производители предстои да сертифицират следващото поколение реактори ВВЕР-1200. Експертното мнение е, че този реактор трябва да се използва възможно най-скоро, за да може да оправдае вложените средства, а не да се планува строителството на седми и осми реактор на АЕЦ „Козлодуй”. Последното ще бъде по-лошо от представяното като компромисен вариант, поради нуждата от технологично време за изготвяне на цялата документация, разрешаваща строителство на на практика нова АЕЦ. Това технологично време може да достигне до 10 години, време, за което днес модерните реактори морално ще са остарели, а в региона вероятно ще се появят поне 1 или 2 ядрени мощности в Турция. Не виждам с какво варианта „Козлодуй 7 и 8” превъзхожда предложението за АЕЦ Белене.

Въпреки че днес потреблението на електроенергия вътре в страната и износът на ток са достигнали близо гранични нива (виждащи се в свиването с около 21% на износа на електроенергия през 2012 г. предизвикано от икономическата стагнация у нас, в Гърция и другите страни в региона), голям дял от генериращите мощности у нас са в напреднал стадий на жизнения си цикъл, включително АЕЦ Козлодуй, блок 5 и 6, чиито жизнен цикъл завършва около 2050 г. Задължително е страната ни да се замисля в момента за развитие на мощностите, с които ще разполагаме след 2030 г., когато започват да отпадат немалък брой остарели ТЕЦ.

Аргументът „днес имаме достатъчно ток, даже изнасяме, не ни е нужен нов АЕЦ” е недалновиден. Не е задължително тези отпадащи мощности да бъдат заменени с АЕЦ, но в следващите въпроси ще дам аргументи защо АЕЦ е конкурентен избор.

       3. ВЕИ като алтернатива?

За жалост, в един и същи дебат „за и против АЕЦ” се намесват технологиите за възобновяема енергия, която ни е представяна като алтернатива от мнозина противници на ядрената технология, поради нейния ефект върху околната среда, а не заради енергийни или икономически критерии.

ВЕИ са енергията на ХХІ в., в това няма спор. Но все още пред технологиите за улавяне на слънчева, вятърна, геотермална и т.н. енергия има редица въпроси като сравнително ниското КПД, високите начални разходи и, може би най-сериозния проблем, съхраняването на произведената електроенергия в момента на максимално добри условия (слънчеви или ветровити дни), до момента на пиково потребление – например зимна вечер, когато домакинствата и индустрията имат повече от стандартното потребление. Вложенията в т.нар. energy storage са следствие на първоначалния бум на фотоволтаични и вятърни паркове и те първа предстои да се осъществяват подобни проекти в България, но на този етап не може да се говори, че дупката създадена от изваждането на АЕЦ от енергийния ни микс ще може да се запълни от ВЕИ. Не бива да се инсценира битка между ВЕИ и АЕЦ.

Още повече, в редица страни от „третия свят”, в които вложенията в енергетиката надминават тези на цели региони в Европа (пр. Алжир, Саудитска Арабия) развитието на възобновяемата енергия е обвързано и с развитие на атомната. Вероятно има причина за това.

       4. Хидроенергийният сектор

У нас, както и в редица други страни, ВЕЦ разбираемо се разглежда в групата на ВЕИ, но това не е напълно коректно. За разлика от повечето технологии за ВЕИ, водата съхранявана в язовири и водохранилища може да бъде регулирана, а с това и изходящата мощност на ВЕЦ, с което да се отговори на нуждите на потреблението. При вятърните турбини и фотоволтаиците все още няма утвърден метод да генерираме ток без да имаме вятър или слънце.

За жалост, хидроенергийния сектор е достигнал също своите гранични стойности на развитие. Потенциал има в изграждане на мини-ВЕЦ, но усилията за постигане на 1000 МВт мощност от мини-ВЕЦ са огромни. За справка – дълго спрягания като най-голям проект в сектора от години – ХЕК „Горна Арда”, ще произвежда само 170 МВт.

       5. Енергийната зависимост от Русия

По време на първите съвременни дискусии за АЕЦ Белене се спрягаше варианта той да работи с руски реактор и американско / друго атомно гориво. Опитът в Чехия и в Украйна, обаче, показва, че това е опасен вариант.

Остава варианта с изоставяне на проекта Белене/Козлодуй 7-8, и в някакво обозримо бъдеще постигане на договореност за изграждане на неруска АЕЦ у нас. Дали и това е научна фантастика е трудно да се каже, но ако в Неделя отговорим с „Не”, т.е. спрем развитието на ядрената енергетика чрез изграждането на нова централа, ще подпечатаме края на една нелоша технология. А да се убиват технологии не е никак ХХІ в., по-скоро средновековно.

6. Ядрената енергетика се изоставя от големите икономики

Това е само до някъде вярно. Япония, Германия, Швеция, Франция, Швейцария, Италия и т.н. са изявили планове за спиране развитието на сектора и спиране на реактори, но това не означава, че италианската ENEL не е собственик на ядрени мощности, а Италия не ползва български евтин ядрен ток, че Westinghouse не е собственост на японската Toshiba и т.н.

Другият фактор, по който не бива да се сравняваме с големите икономики, е именно факта, че те са ГОЛЕМИ и далеч по-hi tech, така че да си позволяват вложения в собствени ВЕИ технологии (Германия, Дания, Франция, Испания…), а ние сме единствено потребител на такива технологии, за което ще си плащаме, нищо че това е „безплатна“ енергия.

Advertisements

Референдумът за АЕЦ, мнението на един ядрен енергетик

автор: Иво – енергетик

(очаквайте и втора статия, с автор Иво – политик)

На 27 януари ни предстои да гласуваме на първия национален реферндум в най-новата история на България. Въпросът в него е “Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?” Тъй като смятам, чe всеки трябва да вземе своя информиран избор, ще представя предимствата и недостатъците на ядрената енергетика (поне такава, каквато я има сега, използвайки делене на тежки ядра).

Преди да започна, ще отбележа, че АЕЦ по същество е ТЕЦ, в който котелът е заменен с ядрен реактор. (за реакторите в Козлодуй – тук).

И така, какви са предимствата на ядрената енергетика?

Ядрената енергетика е метод за електропроизводство с почти нула емисии вредни газове. Що се отнася до въглеродния отпечатък, ядрената енергетика, заедно с вятърната и хидроенергетиката, води по минимално въздействие (инфо тук и тук).

Ядрената енергия използва изключително малко първичен енергиен ресурс, в сравнение с другите конвенционални мощности.  За едно зареждане на хиляда мегаватов блок са необходими около 50 тона гориво годишно. За работата на среден въглищен ТЕЦ с мощност 1000 МВт и среднокачествени въглища, необходимото гориво е около 7 000 тона НА ДЕН.

Ядрената енергия генерира малки по обем отпадъци, като голяма част от отработеното ядрено гориво може да се рециклира.

Ядрената енергия при нормална експлоатация не отделя вредни емисии. За сравнение въглищните ТЕЦ, освен че отделят парникови газове, имат прахови емисии и емисии на тежки метали като живак и кадмий, серни оксиди и азотни оксиди. Очистването им увеличава експлоатационните разходи и себестойността на енергията им, а в някои случаи може да понижи КПД. В пепелта е възможно също да се съдържат радиоактивни елементи, които се изпускат неконтролирано. По някои оценки един 1000 МВт ТЕЦ на въглища може да изпусне за една година около 5 тона уран и 13 тона торий в околната среда. Университетът в Охайо е изчислил, че за 1982 г всички въглищни ТЕЦ в САЩ са изпуснали неконтролирано в атмосферата 155 пъти повече радиоактивност от аварията в АЕЦ Три Майл Айлънд през 1979.

Ще отбележа, че само за 2011 г, АЕЦ Козлодуй е спестил с работата си над 21 000 000 т въглероден диоксид, 990 000 т серен диоксид, 63 000 т азотни оксиди и 42 000 тона прахови емисии.

Ядрената енергия е сред статистически най-безопасните методи за електропроизводство. На произведен тераватчас (1 млрд. киловатчаса) от АЕЦ умират 0,04 човека, а на произведен тераватчас от въглища умират 161 души. Повече информация може да се намери в книгата Sustainable Energy – without the hot air на д-р Дейвид МакКей от Университета в Кеймбридж. (PDF тук)

Стойността на ядреното гориво съставя около 5% от себестойността на електроенергията. Ако се включат и дейностите по извеждане от експлоатация и съхранение на ядреното гориво, този процент може да достигне 20-25%. Горивната компонента в себестойността на електроенергията от ТЕЦ на въглища е около 45%, а при газовите централи може да достигне 95%. Данните са на The International Energy Agency на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

Може би ще се запитате защо сравнявам АЕЦ с ТЕЦ на въглища? Ами просто защото трябва да се сравняват сравними неща, както като мощност, така и по часове на работа и по характер на производството. У нас фотоволтаичните централи работят около 1200 – 1500 часа годишно, а вятърните около 2500 и то при наличие на необходимите условия. Те не могат да се диспечират (т.е. да се управляват от системния оператор) и предизвикват допълнителни разходи за управление на мрежата. ТЕЦ и АЕЦ могат да работят над 6000 часа годишно. В годината има 8760 часа. Това естествено не значи, че АЕЦ и ВЕИ си противоречат. При добре планирано развитие на електроенергийната система тези мощности могат чудесно да се допълват.

Негативна страна на ядрената енергетика са високите инвестиционни разходи за изграждане на ядрената мощност. Но ниските оперативни и горивни разходи правят АЕЦ машина за пари след като се изплати. Ако централата се експлоатира 60 години и се изплати за около 20, то 40 години тя работи на печалба. Съществуват и отчисления за управление на отработеното ядрено гориво, но ако се допусне че те започнат да се правят от самото начало на експлоатацията и продължат през целия и срок,  техният дял е 2-4 ст/кВтч. Повече информация за икономиката на АЕЦ може да се прочете тук и тук.

Предимството на АЕЦ, че доставя т.нар базова енергия (т.е. едно и също количество енергия във всеки един час, без прекъсване), може да бъде и недостатък, ако не бъдат взети предвид характеристиките на електроенергийната система. Тъй като количеството произвеждана енергия ВИНАГИ трябва да бъде равно на потребяваната плюс загубите, различните мощности се управляват от системен оператор (т.нар диспечиране). Повечето сега работещи АЕЦ не могат да бъдат диспечирани, тъй като от съображения за ядрена безопасност не могат да се правят бързи и резки промени на мощността им. Затова, ако има излишък на енергия, трябва да се използва компенсираща мощност, която да потреби излишната енергия (обикновено ПАВЕЦ). Ако ядреният блок е с голяма единична мощност, напр. 1000 МВт, трябва да се поддържа резервна мощност в случай на отпадането му. Това води до допълнителни разходи. Въпреки това, съществуват ядрени блокове, които имат 30% диспечируем диапазон, т.е. могат да изменят безопасно мощността си в рамките на 30% от номиналната (300 МВт при 1000 МВт блок) и това трябва да се вземе предвид при изготвянето на конкретен проект.

Въпреки че статистически АЕЦ са сред най-безопасните източници на електроенергия, при единична ядрена авария щетите са големи. Поради това съществува Виенска конвенция за отговорността при ядрена авария. Това е и основната причина за голямата съпротива срещу ядрената енергетика.

И накрая, може би най-голямото предизвикателство пред ядрената енергетика – отработеното ядрено гориво. То е силно радиоактивно и трябва да се съхранява далеч от околната среда в продължение на хиляди години. Обаче само 2-3% от радиоактивните елементи в отработеното ядрено гориво са с висока токсичност. Ако те бъдат отделени, сроковете на съхранение ще се скъсят до около 200-300 години. В момента се разработват такива технологии, както и технологии, които да превърнат тези токсични елементи в нови ядрени горива. Така може да се окаже, че това ще е следващо поле за иновации и развитие на науката и инженерството. Двеста-триста години не са също кратък срок, но този материал се съхранява в херметични контейнери, които заемат малък обем и са под постоянен контрол. Никой обаче не се замисля за въглищните отпадъци и добива на въглища, както и за това, че всички енергоизточници имат плюсове и минуси, включително ВЕИ.

Аз смятам, че ядрената енергетика има своето място у нас. Вие решете за себе си.

Биопродуктите са полезни и незадължително по-скъпи!

Напоследък все по-често попадам на публикации, тв репортажи и събития, в които се говори за биоземеделие, биопродукти. Признавам си, че се зарибих по темата и възнамерявам да се занимавам под една или друга форма с някаква част от този сектор. Оставам обаче доста смутен в незапознатостта на хората около мен, които смятам, че са точно аудиторията за такива теми. Реплики от рода на „Абе, откъде да го знаеш колко е био?” и „Е, то като е Био нищо не значи.” ме карат да дам отговори на няколко въпроса.

Какво е биоземеделие?

Съществуват тонове определения за био и органично земеделие, при интерес можете да потърсите в Google и ще намерите достатъчно, за да изградите и собствено мнение. Моето определение обаче е: система за производство на земеделски продукти, при която се използват методи и средства, с минимална вреда върху природата и доста близки до начина, по който са се произвеждали те преди индустриалната революция.

Какво е биопродукт?

Биопродукти, в зависимост от законодателството, са продукти, които съдържат от 75 до 100% биосертифицирани съставки, на опаковката на които, задължително трябва да е обозначен сертифициращия орган с код и системата за сертифициране с емблема (за тях по-долу). За производството им е ограничена употребата на химически торове, пестициди и хербициди, антибиотици за животните (в случаи, в които е застрашен живота на животното е позволен определен брой лечения с антибиотици). Напълно е забранена употребата на ГМО. В преработката на съставките е ограничена употребата на химически консерванти, овкусители, оцветители и т.н. Биопродукти могат да бъдат и нехранителни продукти, например дрехи от биопамук, биокозметика и биоконтрацептиви.

Къде да намерим биопродукти?

В специализираните биомагазини – БиоМаг, Слънце и Луна, За Здравословен Живот, Био Бутик I Feel Good и други. В щандовете за здравословни продукти в големите вериги магазини – Billa, Metro, Hit, Piccadilly, Eлемаг, Фантастико, 345, Фродо.

Защо е нужно да има биоземеделие?

Петънцата обработваема земя, чиста от намесата на вредни вещества представляват своего рода гаранция и инвестиция в бъдещето, което на места дори е настъпило. Земята не може да издържи на темповете, с които изчерпваме ресурсите й, а за възстановяването им са нужни години, дори десетилетия. Баща ми тези дни ми сподели личния си опит с някакво парче земя около Петрич, в което след 30 години липса на третиране на почвата все още има съдържание на фосфор далеч над нормите. Петрич, Българийо, не Калифорния.

С какво биопродуктите ни спомагат за по-добър живот?

Биопродуктите не вредят на природата (за производството им се използват традиционни, невредни методи), на здравето ни (не съдържат консерванти, оцветители и т.н. химии). В случаите, в които имаме и обозначение за Fair Trade, продукта, който закупуваме подпомага общностите, в които е произведен.

Как да сме сигурни, че един продукт наистина е Био?

Следете дали на продукти с твърденията, че са „био”, „еко”, „органичен”, „натурален” (и на латиница) е отбелязан сертификат – сертификационен код от типа BGBIO02, емблемата на системата според която е сертифициран продукта – Българската, Европейската, Немската, Американската и т.н. – емблемите, на които можете да видите тук.

В нашите магазини фалшивите био храни все още са повече от истинските. При проверка на фондацията за биоземеделие „Биоселена“ в супермаркет в София е установено, че има само една марка био кисело мляко и четири марки с фалшиви означения от типа на “екологично чист продукт”, “продукт от екологично чист район”, “ЕКО”. Според Закона за храните производителите на фалшификати се глобяват с 5 000 до 10 000 лева.

Цялата верига на производство и преработка на биологичните храни подлежи на контрол и сертификация от независими контролни органи. Ако вземем за пример био хляб – фермата, в която е отгледана пшеницата е била проверена и сертифицирана, мелницата, в която е смляно зърното също е била сертифицирана, фурната, която е замесила и изпекла хляба – също. Различните етапи може да са били сертифицирани от различни сертифициращи органи. Затова на етикета задължително трябва да бъде изписано името на сертифициращия орган на последната преработка. Всеки потребител може да поиска информация за един продукт от сертифициращия орган, означен на етикета.

Какво да правим, ако установим нередност?

Можем да се обърнем към ДВСК (Държавен Ветеринарно-Санитарен Контрол), РИОКОЗ (Районна Инспекция за Опазване и Контрол на Общественото Здраве), сертифициращ орган, КЗП (Комисия за Защита на Потребителите), КЗК (Комисия за Защита на Конкуренцията). Също няма да навреди да съобщите за установената нередност на самия търговец, така те (може би) ще спрат да поръчват от нередовния продукт.

Защо биопродуктите (обикновено) са по-скъпи от конвенционалните?

Тук ще се опитам да излезна със собствено обяснение, различно от обичайните, срещани по специализираните сайтове. Първо трябва да разгледаме двата случая на биопродукти у нас – вносни и произведени в България.

Българския пазар за биопродукти все още е страшно малък, но се разраства. Затова, когато става въпрос за внос на дадени биопродукти, произведени в чужбина, внесеното количество е изключително малко, което само по себе си предполага с една идея по-висока цена от дистрибутора. Дистрибутор е другата ключова дума. За да стигне например до БиоМаг, един продукт произведен в Англия или Франция преминава през 1. Дистрибутор за Централна и Източна Европа, 2. Дистрибутор например в Гърция, 3. Дистрибутор в България и чак тогава стига до родните щандове. Ако всеки дистрибутор взима 5% комисионна крайната цена преди да се продава в магазина би била около 16% по-висока от тази на производителя, без да се начисляват транспорта и по-високата цена за малки поръчки.

Във втория сценарий става дума за биопродукти, произведени у нас. Родното биоземеделие е твърде младо, то тепърва се е сертифицирало след минимум тригодишен сертификационен срок, през който производителите търпят предимно загуби, произвеждайки продуктите си по методите на биоземеделието, но без правото да ги продават като такива, ами на цените на конвенционално произведените продукти (с по-голям добив заради химия и високи технологии). Това е единия основен момент. Поради малкия си опит, биоземеделците у нас търпят и чисто технологични загуби, поради грешки в производството. Трети доста важен момент е мащаба на производство – у нас био-фирмите са обикновено представители на малкия бизнес, т.е. нямат капитал, достатъчен да използват апаратура, осигуряваща им по-големи добиви и обеми на производството. В тези фирми няма диверсификация на производството с конвенционални продукти, които със сравнително постоянната си цена да компенсират първоначалните затруднения на био-линиите в производството. Последен, но не с най-малко значение фактор, е и подкрепата на държавата към биоземеделието – у нас такава почти липсва. За щастие, с развитието и отработването на биоземеделието у нас, предлаганите от него продукти ще стават все по-достъпни за потребителите.

Защо „(обикновено)” по-скъпи. Ами, защото не винаги е така! Например био-студения чай на Pfanner се продава в Billa на 3.99лв кутията от 2л. Сертифициран си е и всичко. За сравнение, 1 л. студен чай от други марки излиза около 1.43 лв на литър при цена на едро (2.86 лв за 2 л). В по-малките магазини излиза дори по-скъп от био-чая в Billa. Разликата при цени на едро прави био-чая с 30-40% по-скъп от конвенционалния. Най-популярния – Nestea струва около 3.50-3.80 лв. за 1.5 л (2.33-2.56 за литър), което го прави дори по-скъп от био-чая на Pfanner. Не целя да рекламирам един продукт, спрямо друг, а давам пример, в който биопродукта е по-достъпен от своя конвенционален братовчед.

Докато пишех статията в главата ми изникват няколко идеи, с които биопродуктите могат да станат по-достъпни до българския потребител.

  1. Задължително преференцирано субсидиране на биопроизводството!
  2. Освобождаване от ДДС на крайните биопродукти.
  3. Освобождаване от мита и ставки на биопродукти произведени извън ЕС (тук може и да има някакъв европейски регламент, към който да се присъединим)
  4. Разширяване на биопазара, което е икономически процес, основан на закона за търсенето и предлагането в чист вид, без намеса на държавни регулационни органи.
  5. Изграждането на държавен контрол, специализиран в биопродуктите – изброените по-горе институции са и без това заети с конвенционалните продукти. В този контрол може да участват и неправителствени организации с нестопанска цел.

Start Up Bio, 1 месец по-късно

(статията е започната на 26.04.2010 и довършена почти месец по-късно)

В сряда вечерта попаднах на този пост в блогрола на wordpress. Привлече ми вниманието предвид предстоящия ден на Земята and all, разгледах темите и лекторите и видях, че сред тях е Красимир Кунчев, бивш студент на баща ми, когото познавам като име от визитките му при многократното им преподреждане. Веднага писах на баща ми, който вече си беше легнал и сутринта най-вероятно нямаше да успея да му кажа. В петък по обяд вече сме били записани в участващите. С тежко ставане стигнахме до Интерпред около 9 сутринта в събота. Честно казано бях предубеден към мероприятието – мислех си, че това ще е поредното събитие, където ще ми обясняват как да успея в живота като повярвам в „силата” или ще ме навиват да прегръщаме дърветата заедно, уау!

Семинара започна с кратко представяне на организацията StartUp и това клипче. След това изслушах с интерес лекцията на Любо Ноков от bio bulgaria за опита му с био киселото мляко harmonica.

Мисля, че 1 път преди това го бях ял вкъщи, но не бях забелязал нещо по-особено. Вкъщи предимно консумирам, не пазарувам често, а когато купувам кисело мляко се насочвам към средния ценови диапазон и напипвам самата кофичка. Ако е прекалено мека и лека – не я взимам, някак си с допир преценявам дали ще ми хареса или не. Когато съм ял от биомлякото, може дори да не съм видял опаковката, а да съм си казал „хмм тва мляко е яко”, и да съм продължил с живота си. Интересната лекция наблегна на една от положителните страни на това да правиш био продукция, днес, в България – почти нулевата конкуренция. Техните продукти са единствената подобна марка у нас – предлагат изключително качествени млечни продукти, създадени по традиционни български рецепти, съобразявайки се максимално с разбиранията за устойчив и природосъобразен бизнес. Въпреки тези плюсове, една кофичка от тяхното кисело мляко, 3.6% масленост стига до клиентите на биомагазините и големите вериги супермаркети (без Кауфланд) на цена 1.65 лв (в Пикадили 1.75лв), което се равнява на около 7 цигари, по новите цени! Интересно може би ще ви се стори, че капачката на кофичката е хартиена, което намалява употребата на пластмаса. От лятото се надяват да минат и на хартиена кофичка. В общи линии се опитват да бъдат максимално честни към клиентите, към природата и към фермерите – водят прозрачно счетоводство, като ни показаха годишния си оборот от 2009, колко вода са консумирали, колко ток, колко гориво и т.н. В обедната пауза след това имах възможността да опитам от млякото, този път като запознат потребител и още с отварянето на капачката ми направи впечатление специфичната мека жълтеникава „коричка” от нещо като каймак, която се образуваше и в киселото мляко, което някога си правехме и вкъщи. На вкус е истинско, гъсто, вкусно. Опитайте и вие, препоръчвам! Ето и статийка за тяхното прясно мляко.

(в последствие в Билла забелязах и следните продукти – био овче и био козе сирене със същия дистрибутор)

Следващата лекция беше на Красимир Кунчев от Балкан Биосерт, за когото споменах по-горе. Той обясни как стоят въпросите по сертифицирането на производителите на биопродукти според нашата и европейската правна система, по кои стандарти се работи, как да разпознаем истинските сертифицирани продукти – а именно чрез логата за биопродукти съответно на България и ЕС (старо и ново – задължително от Юни 2010):

Европейски символ за биосертифициран продукт (до Юни 2010)

Български символ за биосертифициран продукт

Европейски символ за биосертифициран продукт (от Юни 2010)

Ако един продукт твърди, че е „еко”, „био”, „органичен”, „organic”, “bio”, “eco” изписано на опаковката, задължително трябва да показва или БГ или ЕС символа, както и код на сертифициращата фирма (пример за Балкан Биосерт е BGBIO02). Кодовете, на фирмите с разрешително в България са изброени тук. За съжаление няма работеща система за контрол за нарушения в търговската мрежа, специализирана в контрола на биопродуктите. При установяване на некоректност, потребителя може да подаде сигнал в ДВСК, РИОКОЗ (ако става въпрос за фалшива биохрана) или Комисията за защита на потребителите.

След сериозното интро и кратка почивка за кафенце/цигарка/в скайпче (и ръцете са на зайче J), семинара продължи с презентация на магазини БиоМаг от Камен Кръстанов. Оказва се, че 95% от произведената в България биосертифицирана продукция заминава за износ, докато на родния биопазар 70% от предлаганите стоки са внос, преминал през верига от дистрибутори, която допълнително оскъпява вече по-скъпите биопродукти. Накратко, ако нарасне потреблението на био у нас, ще му падне и цената – закон за търсене и предлагане в чиста форма. Още поне един фактор би намалил цената на био, но за него, по-надолу. Любопитен факт е, че от БиоМаг пазаруват почти всички фолкпевици, явно не си хапват мусака 😉

След Камен, да разкаже историята си излезна Калоян Стоев от Alteya Organics, който произвежда био-розово масло и базирани на него биокозметични продукти, предимно за износ в САЩ. Очевидно, освен че продава уникални продукти и то отвъд океана, Калоян прави страхотна реклама на България, като показва едно съкровище без паралел – Розовата долина и нейните дарове. Важен за него е не само производствения процес и особеностите, ами отношението към всички хора, които работят за него, по веригата. По време на розобера той дава работа на 500 берачи, които твърди, че познава по име. По време на дискусията възникна въпроса „Защо работиш с роми и турци, а не с младите българи, които напускат страната ни, за да работят по бригади в чужбина?”. Красноречивия отговор на Калоян беше: „Защото тези хора не искат да работят тази работа. Да береш рози не е като да береш ягоди, а и заплатите които дават навън са непосилни за нас тук.”

В последвалата обедна пауза си говорих с Димитър от Варна, който се чуди, дали една груба калкулация на това колко припечелват нашенци по фермите в чужбина, при това в условия на мизерия, непрестанен труд и липса на какъвто и да е живот освен земеделска работа, сравнено с това, което биха припечелили те, ако се захванат да работят толкова усърдно изоставените земи в България, при това с гарантираното „да излезеш на кафе, уикенда да си починеш”, но с разликата, че тук ще работят цяла година, а не сезонно. Според него, разликата ще бъде от типа на 2-3 хиляди евро. Разбира се, ще кажете „Лесно е да правиш сметки отстрани, те хората са били принудени и затова са оставили дом и роднини и отиват на гурбет!”, но не е точно така, познавам хора, които отидоха в Англия „на работа”, родителите им вкъщи притежават собствен бизнес, който се развиваше добре в продължение на няколко години, на основата на усърдната им работа всички заедно. За тях, обаче това не беше достатъчно, а търсеха бързата печалба, единия даже мечтаеше да стане манекен! Не говореха бъкел английски, но заминаха набързо, толкова набързо се и върнаха с подвита опашка…

Деня беше преполовен, разговорите приятни, да срещнеш толкова много хора, които мислят горе долу като теб е много приятно, особено в момент, в който си стигнал до извода, че си някаква черна овца в стадо от вълци. Оказа се, че болшинството от аудиторията сме млади (трябва все пак да се каже), без професионален опит в биоземеделието, с интересни идеи, от най-различни учебни специалности. В залата през почивките звучаха Боб Дилън, Бийтълс и Доорс, което допълнително ме накара да се чувствам в свои води.

След почивката презентациите продължиха с Иво Кръстев от Agro Service Consult, който ни разказа за Европейските фондове, програми и т.н., категориите, по които може да кандидатстват хората, които искат да се занимават с някаква форма на биоземеделие. Честно казано обясняваше като юрист/икономист, който си говори с хора, които цял живот проекти пишат и с европари боравят. Обясненията му ми приличаха на нещата, които пише по сайтовете на държавните фондове, агенции, министерства, където обикновен човек (в случая аз) не може да направи връзката между формулярите и своите идеи. Разказа и за личния си опит като биофермер с фермата си за малини във Вършец (град на здравето, хаха J) и това, че въпреки многото грешки, които е допускал през годините, които са довели до много излишни разходи, той е доволен от това, което прави и смята, че това е печеливш бизнес.

(изписването на статията продължава на 21.05.2010 рано сутринта)

След него думата взе Стоилко Апостолов от Биоселена. Той ни разказа подробно за началото на Биоземеделието у нас и отношението на властите тогава и днес. Ще си позволя да цитирам разказа по едномесечна памет:

Отиваме през 1996-та в Министерство на Земеделието с уговорена среща с министъра, водя му бивш президент на Швейцария, една от най-важните личности в страната, ще си говорим за възможностите за развитие на Биоземеделие в България. Отиваме и се оказва, че министъра го няма, а ни посреща една леля Пенка, която компетентно ни пита: „За какво го търсите министъра? За Биоземеделие ли? Ба, измишльотини! Човека е зает да храни народа, вие с глупости ще му губите времето!” За съжаление, каквото е било отношението тогава, такова е и днес. Биопроизводителите не са си получили дължимите от държавата субсидии вече 5 месеца. (бел.ав. на 4 Май излезнаха и на протест пред МЗХ)

Лекцията му продължи с представяне на една много интересна система за производство на биоземеделски продукти известна по различни начини в различните страни, в които съществува. Става въпрос за Community-supported agriculture, чрез която определен брой домакинства подписват договор със земеделски производител, който се задължава да им предоставя цялата си продукция през цялата година, а те му заплащат предварително за нея. Така всяка седмица, в предварително уговорен ден и място, той идва със своя бус, а представителите на всяко домакинство си разделят продукцията – пр. по 1 кг картофи, 12 яйца, 3 л мляко, 2 кг краставици, 1 кг лук и т.н. Производителя се задължава да не ползва химикали – пестициди и хербициди в производството си, като гарантира био-качеството на продукцията си, а домакинствата му заплащат определена сума в началото на годината – например 240 евро за цяла година биозеленчуци. Изготвя се календар, в който се описва през кой сезон колко и какви зеленчуци ще се произвеждат и т.н. Има възможност да се „абонираш” за половин, цяла кошница или по-голямо количество, според размера на домакинството ти.

Чрез тази система, зародена в Япония през 60-те години на ХХ в., производителя се спасява от задълженията да търси пазари и средства за следващия сезон, да сортира и опакова ежедневно продукцията си (например да разфасоваш 1 тон картофи на по еднокилограмови торбички може да отнеме цял ден без скъпата техника, недостижима за дребните стопани), да извозва продукцията си до далечни райони и дистрибуторски центрове и т.н. От друга страна потребителите имат гарантирано количество прясно произведена близо от дома им биоземеделска продукция, отгледана специално за тях, през цялата година срещу приемлива сума, която заплащат веднъж (или на 2 вноски) и едва ли не изваждат това перо от сметките си за останалата част от годината. През 2009 година в България е проведен сравнително неуспешен опит за такава система, след която на производителя се е наложило да продава на безценица останалата си продукция на борсата в Дружба, заедно с конвенционалните домати и краставици. След семинара и породения интерес у доста участници се зароди идеята за Фейсбук група, в която да става координирането на потребители и производители за създаване на такава „култура” и у нас. Лично на мен ми е интересно какво ще се случи, а един ден, когато сам отговарям за домакинството си да имам възможността да се включа в такава една система.

След тази лекция в цялата почивка Стоилко не можа да си вземе дъх от въпроси и разговори с участниците в семинара. Ентусиазма в залата нарастваше и посрещна може би най-обнаждаващата последна част от семинара. Предстояха само две лекции, първата от които беше представяне на Био хотел „Моравско село”, в близост до Банско. За него ни разказа създателката на хотела – Здравка Смиленова. Ще се спра на най-ярките моменти от разказа й, понеже смятам, че за останалото просто можете да посетите хотела (както смятам да направя и аз скоро със родителите ми и малкия ми племенник) и да си поговорите със Здравка, която е толкова скромен и down-to-earth човек, че не може и да предположите какво е създала. Хотела е класиран на 6-то място в The World’s 10 best ski hostels в онлайн изданието на в.Times. Въпреки вече изградената си световна репутация, цените остават достъпни – започват от 20 лв на легло в тройна стая и свършват с 52 лв на човек за луксозен апартамент. Био-то в хотела са предлаганите храни в ресторанта му, голяма част, от които се произвеждат на място във фермата на хотела. С нетърпение очаквам да видя всичко това с очите си, за да мога да ви разкажа и от първа ръка.

Последната лекция за деня беше на едно семейство – Ирина и Северин Събеви, които разбиват със историята си всякакви стереотипи – за невъзможността за адаптация на идеите за био и устойчиво развитие в малките населени места у нас, за вегетарианството в едно затворено общество, за развивитието на успешен, при това био бизнес в условията на криза, за приспособяването на инженер и психолог в едно малко градче, а именно в Девин. Тяхната история започва от запознанството на един българин, инженер, живял по-голямата част от живота си в Германия, завърнал се преди няколко години в отечеството си и срещнал голямата си любов. По служебни задължения младото семейство заживява в Девин, където срещат невероятни трудности да упражняват вегетарианския си начин на живот и да се снабдяват с биопродукти. Всяка седмица им се налагало да пътуват до Пловдив и София, за да си купуват храна, различна от ограничените продукти в Девин. Един ден решили да създадат биомагазин в малкия родопски град, чрез който опитват до днес да помогнат на тази малка общност да приеме един по-здравословен начин на живот. За тяхна изненада бизнеса потръгнал, излезнало, че не са единствените „странни” в района, срещнали се както с предубеждения, така и с разбиране. Пречките по пътя не ги спират и днес бизнеса им е разширен с втори биомагазин – този път в друг край на България – гр.Козлодуй, отново малко градче. Освен още успехи им пожелавам и повече разбиране в неблагодарната им дейност. За мен това да предлагаш такива идеи и да разчиташ на тях за поминък в толкова малки и обикновено консервативни малки общности си е истински подвиг, в случая дори успешен!

Така, с много ентусиазъм и позитивизъм, за пръв път от доста време прекарах цял един ден в постоянно надграждащи се положителни емоции. При това положителните примери за постигнат успех са били именно чрез философията за „големия ефект на малките действия”, в която се опитвам да вярвам и да прилагам в собствения си житейски път. В повечето случаи помощ от страна на държавата и властите е била, ако не отрицателна, то поне незначителна, което доказва твърдението, че успех се постига и без съдействието на напълно уредена държава, от която, според мен, България през май 2010 е доста далеч.

Вулкани и банани? Или нещо доста по-значително?

(Едва след публикуването на поста осъзнах, че вече е 22 Април – Деня на Земята)

Вулканът Ейяфялайокул изригна от дълбините на Земята и спря въздушното движение… Нещото, с което се гордеем от сравнително скоро и е показно за развитието на нашата Цивилизация. Стоки и хора поеха по суша и вода, за да достигнат до крайните си дестинации. Тези, които нямаха такъв шанс бяха оставени по летищата с дни. И всичко това се случи заради изригване на вулкан в един от най-ненаселените региони на Земята.

Исландия има население от около 300 хиляди, т.е. колкото на европейски град, малко по-голям от малък, но по-малък от среден. От този малък и почти безлюден остров рядко идват новини. Едно от малкото световнозначими събития случили се в столицата Рейкявик е срещата Рейгън-Гурбачов, буквално 2 дни след като съм се родил. Баща ми затова и помни точната дата.. на рождения ми ден!!  Освен това изключително важно за световната история събитие, страната е известна и с това, че е водеща сила в увладяването на геотермалната енергия. В Исландия, благодарение на хилядите си гейзери и енергията отделяна от тях, в оранжерии се отглеждат тропически и всякакви други растения, които не биха издържали на екстремните почти арктически условия. Така че освен вулкани в Исландия имат и банани!

„Произведено в Исландия” е и феномена Бьорк с ексцентричността си, както и един приятен полудепресарски филм „101 Reykjavík”. Наскоро получих предложение по електронната поща да стана приятел на малката островна държава, честно казано ми стана жалко, че си търсят непознати за приятели, та се регистрирах. Горките, толкова не ги харесва света, че след тази световна авиационна криза, най-вероятно всичките им усилия да се сторят по-приветливи на света няма да помогнат хората да спрат да ги псуват на вулкани. Жалко, че Ейяфялайокул не отне хиляди човешки животи, тогава поне можеше да се измъкнат с ефекта „Хаити” и Ани Салич да събира пари на благотворителния концерт за русите деца от Исландия…

В качеството си на нещо като бананова република, Исландия беше и една от първите държави ударени сериозно от световната финансова криза – в края на 2008 името и се появи в пресата в комбинация с думите „фалит” и „банкрут”. Този финансов трус е разтърсил страната буквално из основи и година и половина по-късно природата започва да си го връща.

Толкова за Исландия и толкова с черния хумор. Трагедията е страхотна, най-вече заради това, че не се корени в Исландия. Всъщност една от основните причини за учестената вулканична активност може да се търси и в Глобалното затопляне. Чрез него земното ядро се затопля, а както знаем от законите на физиката с нагряването отвън затворения обем течност (в случая магма) се разширява, което предизвиква повишаване на налягането, а резултата в случая е вулканично изригване с километрична височина. Но това са само причина и непосредствено свързан с нея резултат. Ако се задълбочим да търсим причини за самото Глобално затопляне най-бързо изниква невероятно бързото развитие, на което чевечеството е свидетел в последните 100-150 години. Непосредствено свързано с това развитие е и изчерпването на ресурсите на Земята, създавани и съхранявани в продължение на милиони години. Нашата раса обаче ги изчерпва за отрицателно време.

Въглеродния отпечатък на въздушния транспорт е един от най-сериозните – сравним с придвижването сами в автомобили с нормална консумация. Научни изследвания около атентатите от 11 септември 2001 са установили, че облаците инверсионни следи зад самолетите имат значително отражение върху климата на регионите с усилен въздушен трафик. При тридневната липса на въздушни полети около атентатите в САЩ е регистрирано покачването на разликата между температурата през нощтта и през деня с до 1°C. Без да се замислим, качвайки се на борда на средностатистически самолет отнемаме няколко тона самолетно гориво, което Природата е създавало има-няма от епохата на динозаврите до сега. Защо го правим? За да можем да чувстваме, че Земята ни всъщност е като на длан. За да пропътуваме хиляди километри, за да прекараме няколко приятни дни с любимите си хора, а после да се върнем пак там, където си изкарваме прехраната. За да достигнем до кътчета на Земята, толкова красиви, че преди стотици години са привличали най-коравите хора бродили по нашите – морските пирати.

Всички тези удоволствия и улеснения създадени от човека се оказват противоестествени. Допреди само столетие навярно над 90% от населението на Земята не е напускало пространството в радиус не повече от 20-30 км от родните им места. Днес с надницата за 1 час работа в някои страни можеш да си позволиш да прелетиш над Европа и да прекараш екзотичен уикенд на Балеарските острови например. Противоестествено е, но вече е набрало такава инерция, че дори и стотиците изписани в пресата материали, десетките документални филми, книги и прочие за последните десетилетия не могат да накарат доста хора да повярват, че такова нещо наистина съществува, камо ли да започнат да правят нещо по въпроса!

За жалост подобни климатични и природни феномени се случват все по-често и по-често, като че ли да ни накарат да се замислим, да ни предупредят. Не са ни нужни предсказания с апокалиптичен характер от пророци или древните Маи. Природата се опитва да ни покаже на какво е способна.

Земята буквално издиша тонове вулканичен прах, които попречиха на хиляди полети да станат факт. Нещо, което взимаме вече за даденост, изведнъж ни бе отнето за няколко дни. Бизнеса загуби безценни на фона на световната финансова криза милиони. Хиляди останаха по летищата, ситуацията доби изражение на хуманитарна криза, парализирала три от основните световни икономики  – Германия, Франция и Великобритания.

Правителствата ще търсят нови методи за ранна сигнализация, ще се търсят решения свързани с полетите в затруднени условия, ще последва какво ли още не общо взето, стига то да застрахова потока на капитал и печалба. Много ме съмнява проблема да породи взимането на реални мерки срещу първопричините на тази криза. Поне не от страна на правителствата. Най-революционните решения идват най-често без много мислене и анализи на учени, идват отдолу, от обикновените хора. Не казвам, че хората трябва да спрат да ползват въздушен транспорт, разбира се. Но поне, когато го използват да осъзнават действията си и отпечатъка им върху природата.

Как Острова на свободата извоюва енергийната си независимост

Много от нас гледат на Куба като с романтика и негативизъм – страната на красивите екзотични жени, легендарните пури, страхотния ром и историята на революционери като Че Гевара, Хосе Марти и Фидел Кастро – последния колос на комунизма. Малкия Карибски остров, с когото България, с бившата си социалистическа съдба, споделя много романтични спомени – захарта, бананите и останалите тропически плодове по нашите пазари до преди 21 години се внасяха почти изключително само от Куба. Други асоциират Куба и с прекрасната музика на Buena Vista Social Club, Ibrahim Ferrer и Celia Cruz.

Тук обаче почти няма да говорим за тези неща. Ще ви разкажа за съдбата на Куба след 1990г. – годината, в която комунизма по света е рухнал, а Куба остава без съюзници, без политическа, икономическа и енергийна подкрепа. БВП спада на около 30% от предишните си стойности, икономиката е не в криза, ами направо катастрофира. Тази история е на базата на един филм от 2006, който препоръчвам да видите и вие. Името му е „The Power Of Community – How Cuba Survived Peak Oil” и споделя създатели с друг един полезен филм „The End of Suburbia: Oil Depletion and the Collapse of the American Dream”.

Много пъти срещайки името на Куба в новините, филмите, книгите съм се замислял как ли живеят тези хора днес. Всъщност как живеят през последните 20 години. Във филма „Buena Vista Social Club” на Wim Wenders, Ibrahim Ferrer обяснява:

„Ние, кубинците, трябва да сме благодарни, не знам защо, на Човека горе… за това, че сме такива каквито сме. Ако се интерсувахме от материалното, щяхме отдавна да сме изчезнали. Но ние, кубинците, сме много щастливи… Ние сме малка страна, но сме много силни. Научили сме се как да се противопоставяме… на доброто и злото“

Но как?

Обществена тайна е, че Източния Блок носеше на гърба си подобен тип държави – спонсорираше ги с евтини оръжия, снабдяваше ги с енергийни ресурси, висше образование и всякакви други форми на политическа подкрепа. Малко известен факт е, че при първото си посещение в Москва, на Че като министър от новото правителство след революцията, Хрушчов предлага сделката „захар срещу петрол”, която е очевидно небалансирана откъм стойности и очевидно ще натовари Куба със задължението да се приближи към орбитата на СССР. Че е марксист и не е особено голям привърженик на идеята Куба да се обвърже с политиката на СССР. Куба все пак се обвързва, обвързва се и то здравата.

Рухването на комунизма разрушава и икономиката на Куба. Тя е представена пред липса на нефт, режим на тока, недостиг на хранителни продукти, икономическо ембарго. Най-дълбокия период на кризата трае около 4 години – до 1993-1994 г. Във филма свързват този период с евентулната съдба на съвременното общество, разчитащо почти изцяло на невъзобновяеми енергийни източници. Всъщност Куба като остров, лишен от ресурси, изоставен да се справя сам, представлява един много добър модел на това, което чака цялото човечество в обозримо бъдеще. За няколко години „острова на свободата” се превръща в „жив лабораторен експеримент”. Липсата на горива, пестициди и изключително затруднения транспорт довеждат до промени, които могат да се сравнят единствено с процеса на Еволюцията.

Какво се случва, обаче? Как за няколко години държавата запазва стойности на детска смъртност и продължителност на живота равностойни на тези в САЩ?

Земеделието

Първо хората, а после правителството започват нова аграрна реформа. Гражданско общество в условията на класически тоталитарен режим, а? Всеки, с оглед на това да изхрани семейството си, започва да отглежда собствената си храна. Изникват т.нар. градски земеделски градини (urban orchards), които заемат всички обработваеми площи в рамките на градовете. Хората засаждат земеделски растения във вътрешните си дворове. Продукцията отива, както за лична употреба, така и като начин за увеличаване на личните доходи. Откриват се хиляди пазари във всички квартали на градовете, където се продава продукция произведена в квартала. Като резултат на това днес 50% от земеделската продукция консумирана в столицата Хавана се произвежда В НЕЯ (населението на Хавана е 2.4 млн, на Куба – 11.5 млн). В процеса участват и специалисти по пермакултура от Австралия.

Земята от огромни кооперативи преминава до голяма степен в частни ръце – държавата продължава да бъде собственик, но дава за обработване земята без да изисква рента от земеделците. Огромните площи се разделят сред все повече земеделци. Да обработваш земята става не само доходоносно, но и престижно призвание. Липсата на техника, пестициди и горива превръща огромната част от Кубинското земеделие в органично – наторява се с органични торове, разкриват се производства на компост, земята се обработва с волове. Така днес 82% от земеделската продукция там може спокойно да се нарече „органична”. В сравнение с 80-те днес Куба използва 21 пъти по-малко пестициди. Всъщност страната започва производство на биопестициди, надвишавайки собствените си нужди и продава част от производството си на страни от Централна и Южна Америка, като Венецуела на Хуго Чавез.

Транспорт и Енергетика

Още в началото на кризата правителството купува 1.5 млн китайски велосипеда, като произвежда още ½ млн. Кубинци са принудени да карат колело до работните си места, като това решение е по-приемливо от това да чакаш с часове препълнения обществен транспорт. По-нататък се търсят допълнителни решения за ефективността на автомобилните превози. Разпространена практика се превръща стопаджийството, държавните автомобили са задължени да качват граждани на стоп, камионите са пригодени в автобуси, разкриват се местни клиники, училища, дори нови университети, така че хората да достигат до тях пеша или с велосипед. Градските зони се връщат към традиционния им вид, от времената в които автомобила още не е познат. Лекари, учители и т.н. започват да работят дефакто там, където живеят. Броя на университетите в Куба от 7 нараства до 50, като това не е следствие на пазарна икономика, а на нуждата от лесен достъп до Висше Образование от гледна точка на транспорт.

За електричество страната разчита на екологично неефективните изкопаеми горива, които се намират на територията на страната, както и на Захарни електрически централи. Последното са всъщност мелници за захарна тръстика, които извън сезона работят и като електроцентрали с биогориво. Субсидират се възобновяемите енергийни ресурси – вятърни и соларни ЕЦ. Отдалечените райони разчитат на самостоятелен произход на ел.енергия, а не на националната мрежа, домакинствата в тях загряват водата си единствено със слънчева енергия.

Ключово за успеха им в борбата с липсата на ресурси е и факта че, въпреки че са 2% от населението на Латинска Америка, Куба разполага с 11% от учените в тази част на света.

Кубинците се справят със всичко това като енергийната консумация на глава на населението е 1/8 от тази в САЩ. Доколко да живееш почти примитивно, да ползваш рало за да обработваш земята си и други подобни недостатъци са приемливи за всеки, е въпрос на личен избор. Доколко демагогията и пропагандата на един тоталитарен режим не преувеличават, а този филм не показва нещата през държавния филтър, не можем да бъдем сигурни, гледайки отстрани на нещата. Едно е сигурно, обаче, с общи усилия промяната може да бъде огромна. Единствено не трябва да чакаме Земята да се превърне в „остров” лишен от ресурси, на който в последния момент да търсим решения на безизходна ситуация.

Ще завърша със следния цитат от филма:

“The Sun has supplied Earth with enough energy for millions of years and the system has sustained for all that time, we come now and burn down the oil for one century – this means the problem is in us, in our society, not in the energy we get. WE have to change, not the system.

There are Infinite small solutions – you fix one little problem here, one little problem there and life gets better. You think globally, you act locally.”

Целия филм можете да гледате тук, а ако го искате и офлайн се свържете с мен, за да ви го изпратя

Постоянно Земеделие?

Докато търсех, преди около седмица, филмовите заглавия от фестивала „Един свят” попаднах на торент тракера http://onebigtorrent.org/. В последните качени торенти ми направи впечатление филма „Greening the Desert 2: Greening the Middle East“. Разбира се, веднага беше свален, а преди няколко минути изгледан. Оказа се независимо документално филмче за проект за пермакултура в долината на р.Йордан, Кралство Йордания. Практически насочено и до голяма степен вдъхновяващо.

Във филма се споменава участието на студенти от България в курсовете по пермакултура в Permaculture Research Institute в Йордания. Google посочи това: http://www.strandjablog.com/lang/en/2009/06/permaculture-bulgaria/ за първи резултат при търсенето на “permaculture Bulgaria”.

Ще споделя с родителите си, и по-специално с баща ми, и се надявам скоро време да има още написано тук по тази тема.