Archive for the ‘ Света ’ Category

Oppan Hebron Style

Хеброн (или Ал Халил на арабски) е градът символ на израелската окупация и подтисничество в Западния Бряг. Той е разделен на две зони (H1 под палестински и H2 под израелски контрол), като основната ул. Шухада е забранена за палестинци. Заселниците и палестинците са в постоянен сблъсък, а Israeli Defence Force са навсякъде, често нарушавайки правата на палестинците.

След всичко това едва ли бихме очаквали да видим следното клипче, заснето на палестинска сватба в града.

На видеото се вижда ясно как израелски войник танцува на Gangnam Style заедно с останалите гости на сватбата. В един момент дори е качен „на конче“ вдигайки автомата си.

Надеждата умира последна!

Доклад за Джиср Ал-Шугур, Сирия

Преди броени дни Арабската Организация за Правата на Човека (AOHR), базирана в Кайро, издаде първоначален доклад за ситуацията в градчето Джиср Ал-Шугур, северозападна Сирия, в което Сирийските власти твърдят, че въоръжени групировки са убили 120 военни и поради това използва по-твърди мерки за сигурност. В резултат на тези мерки от района бягат хиляди, за да намерят убежище отвъд турската граница.

Позволих си да преведа и тук да публикувам доклада:

Кайро, 16 Юни 2011

Свидетелство на бежанци от Джиср ал-Шугур подкрепя твърденията за безпрецедентни зверства на сирийския режим

Обобщение

Арабската организация за правата на човека изслуша с шок свидетелствата на редица сирийски граждани, бежанци от Джиср ал-Шугур в Турция. Те в момента населяват бежанския лагер в района на Йайладаги и наброяват близо 4000 сирийски граждани, като напомняме, че близо 3000 други бежанци живеят в два лагера в районите на Алтоз (бел. пр. Алтиньозю) и Хаджипаша, както и около 12000 души, намиращи убежище в пограничните райони на сирийско-турската граница. Децата сред тези бежанци са около 50%, а 60% от възрастните са жени.

Повечето свидетели посочват преживяванията си по време на операциите по потушаване на протестите, които включват ограничената употреба на палки и сълзотворен газ и по-разширена употреба на истински боеприпаси като единствен метод за противодействие срещу мирните протести.

Свидетелите посочват също и, че през първите седмици исканията не са за сваляне на режима, а призовават към свобода и придържане към мирни протести, но убийствата и злоупотребите, включително убийства по време на мъчения на няколко арестанта ускоряват увеличаването на народните искания за сваляне на режима.

Свидетелите се обединяват около отричането на официалните съобщения на правителството по повод наличието на въоръжени групи в града и района около него, като потвърждават за съществуването на убийства помежду членове на силите на военната полиция, които според очевидци, достигат 37 убити войника. Свидетелите отричат официалната версия за убийството на 120 войника.

Дезертирали войници сред свидетелите потвърждават, че сред тези войници има специални части и войници от Четвърта дивизия на армията под командването на Махер Ал-Асад, и, че голям брой от войниците са убити от офицери пред погледа на техните колеги, поради отказа им да изпълнят заповеди на командващите ги за стрелба „на месо” по невъоръжените протестиращи.

Тези войници посочват и, че те и техните колеги са били излъгани, когато от тях е изискано да се насочат към определени райони за защита на протестиращите от въоръжени групи прицелени в тях за повишаване на напрежението в Сирия. В частност заповедта към тези дезертирали войници е била да се насочат към районите на Ар-Растан и Тиблиса (бел.пр. Талбиса) и Баб Амро (бел.пр. Баба Амр) в област Хомс и Джиср Ал-Шугур в област Идлиб. Един от тях признава, че е бил въвлечен в множество убийства в Ар-Растан и Талбиса преди да дезертира страхувайки се да не последва съдбата на разстреляните си колеги.

Един от тези войници посочва, че е бил свидетел на стотици убийства на цивилни с истински боеприпаси в Ар-Растан и Талбиса по време на протестите и последвалите преследвания на разбягалите се до домовете им и убийството им там. Друг свидетел посочва съзнателно прицелване в две жени на терасата на една сграда от снайперисти, заради това, че поръсвали протестиращите с ориз и цветя. Едната е убита на място, а другата успява да се спаси от снайперистите, но войници нахлули в дома й и за нея не се знае повече от този момент нататък.

Един от войниците посочва, че задачата на полка специални части е да притисне регионите, прекъсване на комуникационни и мобилни линии, прекъсване на електричеството и издаване заповед на органите за водоснабдяването да се спре снабдяването с вода и да предотвратят влизането на доставките от храни в тези области.

Очевидец, отцепил се от службите за държавна сигурност потвърждава, че е участвал в опасните операции по потушаване на протестите, през които са убити 8 поклонници, след като 1000 бойци от силите за сигурност нападнали с палки 500 поклонници пред портите и вътре в една от джамиите. Други 14 са арестувани, след като им е оказана първа помощ в една болница, а от бившите си колеги е разбрал, че всички са починали в резултат на изтезания с цел да ги убият, но свидетеля не може да удостовери лично тези твърдения.

Всички свидетели твърдят, че знаят за убийството на някои от завърналите се бежанци, които са отзовали на призива на сирийските власти да се завърнат доброволно през последните два дена. Също те посочват, че са получили съобщения от роднини, съседи и приятели, които са се завърнали за известно време в Джиср Ал-Шугур, с твърдения за превземане на къщи и търговски обекти, кражба на имущество и умишленото унищожаване на жилища на някои търсени активисти.

Въпреки поединичното съгласие на свидетелите за множество случаи на изнасилвания и сексуално нападение над момичета от страна на въоръжените сили, те не твърдят, че са очевидци или да са били в директен контакт с жертвите, и обещаха да се свържат с четири момичета, които са били открити голи на сирийско-турската граница, след като са били изнасилени от войници. След като им е оказана първа помощ от избягали сирийски граждани, са били закарани в болница в турската провинция Хатай, както и обещаха да потърсят бащата на две млади момичета, които са били изнасилени пред него в дома си след нахлуването на дома и връзването на бащата и брат им. В момента той в един от другите два лагера. Така броят на посочените случаи е три, като се разказва за 8 момичета.

Свидетелите отхвърлят твърденията на сирийските власти относно положението в Джиср Ал Шугур и призовават чуждестранните медии, които са изпратили репортери да придружават военните части в региона да спазват точността на отразяването на събитията, като отбелязват умишленото изолиране от страна на армията на засегнатите райони пред медиите и определянето на зони, в които може да се влезне само с придружител от служителите за сигурност и армията.

Забележки

1 – Организацията е работила за уточняване на информацията за посочените доказателства, доколкото това е възможно

2 – Организацията продължава да работи за допълнителна проверка на посочената информация

3 – Организацията класифицира информацията на твърдения, които трябва да бъдат проверени и на достоверни твърдения

4 – Организацията задържа информацията за източниците си, и ще я предоставят на организациите натоварени с международно разследване

5 – Организация има цели да разпространява тази първоначална информация, с оглед на ранно предупреждение за предотвратяване на риска и очакванията ескалацията да продължи

Препоръки

1- Организацията изразява своята дълбока признателност за положителната роля на Турция в посрещане и подслоняване на бежанците и осигурените им необходими грижи, но отправя призив към турските власти да отменят решението си за забрана на достъп за групи и активисти за човешките права до другите два лагера за бежанци, за да се документират и проверят и техните свидетелства за извършените престъпления.

2 – Организацията оценява усилията на Върховния Комисариат на ООН за Правата на Човека, който сформира екип за разследване на фактите около престъпленията, извършени в Сирия. Този екип беше изпратен в Кайро, за да се срещне с активисти на организацията и някои бежанци сирийски граждани, която среща беше улеснена от организацията. След срещата организацията призовава екип на ВКБООН да засили усилията си за документиране и проверка на свидетелствата на бежанците от лагерите в Турция, които в резултат да обяви с доклад.

3 – Организация призовава Върховния комисар на ООН за бежанците (ВКБООН), да увеличи усилията си за подпомагане на турската страна в грижата за бежанците, както и за предоставяне на по-специален статут на бежанци за дезертирали военни дисиденти и други, които няма да могат да се завърнат скоро по домовете си.

Оригиналния файл на арабски можете да видите тук: Jisr Al Shoughour

Най-Горещата Арабска Зима

В много различни случаи в последните месеци почти стигах до писане на нова публикация тук, но все нещо не ми беше достатъчно – ентусиазъм, свободно време или просто желание да споделя мислите си публично.

Кадрите от последните дни, показващи почти мирната революция в Тунис, ми дадоха именно тази доза ентусиазъм да споделя някои свои мисли тук и сега.

Развитието на последните събития можете да проследите в Google News или сбити в real-time развиващата се статия в wikipedia. Дефакто не следях събитията до петък вечер, когато в iGoogle прочетох „Prime Minister Claims Power in Tunisia as President Flees”. Нещо, на което като споделих веднага с баща ми той се изсмя невярващо. Звучеше като спекулация, научна фантастика, нещо, което не би могло да се случва днес точно в тази част на света.

Все още не е ясен крайния резултат от всичко в северноафриканската страна – везните могат да наклонят към беззаконие или кръвопролития (много малко вероятно, но не е изключено), на насрочените за след 60 дни избори можем да очакваме всякакви резултати, политически вакуум и дълги спорове за съставяне на правителство, подобно на случилото се последната една година в Ирак, след тамошните парламентарни избори. Съществуват опасения, че едно от най-модерните арабски общества може да бъде наклонено към религиозно направление – тезата, зад която САЩ подкрепя досегашните режими в региона, смятайки ги за „по-малкото зло”.

Факт са и обещанията на тунизийските дисиденти да започнат да се завръщат в родината си още от началото на следващата седмица, без да губят никакво време, като започнат преговори с иззелия временно властта бивш премиер Гануши. (Съставяне на временно правителство следва да бъде обявено по-късно днес.) Това ще допринесе за интересни от политическа гледна точка следващи месеци до края на президентските избори, с които да започне нов етап от историята на Тунис.

Така или иначе – дори и с няколко десетки жертви, десетки ранени и арестувани през последните дни – „революцията” в Тунис се случва забележително мирно за арабска страна в Африка. В медиите се срещат наименования като „Уикилийкс революция”, „Фейсбук революция” и т.н. подобно на определенията за протестите в Иран от 2009-2010 като “Туитър революция”, поради изходните точки на недоволство преди тези протести – ниското качество на живот във иначе една от най-силните африкански икономики, доказателствата за корупция и връзки със САЩ, изтекли точно през скандалния напоследък уебсайт публикувал т.нар. дипломатически кабели.

Факти, истини и достъп до тях. Това са причините и инструментите, с които продължилия десетилетия авторитарен режим на Бен Али е на път да бъде съборен.

Поглеждаме назад към събитията в Ирак, Ливан и Палестина през последното десетилетие – там превратностите, сблъсъкът, промяната и гражданското недоволство бяха в резултат на манипулация – твърденията за наличие на Оръжия за Масово Унищожение притежавани от Саддам довели до войната от 2003 и последвалите политически промени; неясностите около атентата убил Рафик Харири в Ливан – Сирийско-Ирански заговор, Израело-Американска операция и какво ли още не, довели до абсурдната правителствена коалиция между Християни и Хизбулла, рухнала именно преди броени дни; манипулациите за нуждата и възможностите за мир между евреи и палестинци (извършвани от безброй страни – Хамас, Фатах, Израел и т.н.), от десетилетия проливащи кръв върху свещените за семитските религии земи. Именно на неистинността зад тези процеси се дължи и техния траен неуспех!

Не казвам, че един евентуален дипломатически кабел доказващ десетилетния флирт между Саддам и САЩ би съборил с улични протести режима на арабската национал-социалистическа партия Баас през 2003, но определено би снижил нивото на доверие и поклонение към идола на милиони араби, което да се отчете в намален панарабски интерес и по-малко тероризъм в пост-Саддамски Ирак.

Все още не е късно материализирането в документи на досегашни спекулации за връзка между иначе враждуващите страни в Израело-Палестинския конфликт, което би стопило замръзналите манипулирани мозъци в региона. И така нататък, и така нататък.

Какво да очакваме с настоящите дадености? Възможна ли е една Картагенска вълна, която да събори градените с десетилетия режими на лишаване от основни свободи в Близкия Изток и Африка?

Като следваща ударна точка се очертава Египет – с вече постоянното гражданско недоволство и престарелия президент Мубарак, след когото няма ясна визия за наследник. Но Египет не е в никакъв случай Тунис – и откъм модерно про-Европейско съзнание, и откъм площ, население и нива на фундаментален Ислям. От друга страна Египет от край време играе ролята на пристан на арабски национализъм, което прави страната силно защитена крепост срещу едно родено в Интернет „нападение”.

Слабите икономики и нисък жизнен стандарт подсказват промени и в Йордания, където вече имаме улични протести срещу високата инфлация. Подобни проблеми може да срещнат и правителствата в Мароко и Либия. Това вече не е желанието за подпомагана отвън „американска демокрация”, не са дори протести срещу поведението на Арабските държави към Палестинския въпрос. Тук говори Цар Глад! По същия начин не Израел, САЩ, Ислямски братя или „Демокрацията” биха могли да съборят БААС в Сирия – ами гражданското недоволство породено от затрудненията на хората да осигурят прехраната си.

Традиционно богатите и консервативни общества в Персийския залив няма да бъдат директно засегнати от тази вълна. Там огромните разлики в жизнения стандарт на управляващо малцинство и почти гладно мнозинство от години движат процеси на промени. На някои места резултатите се израждат в засилен ислямизъм, на други до реални демократични промени. Това което „Уикилийкс революцията” в Тунис може да покаже на тези народи е, че не е нужно проливането на кръв, за да се постигне промяна.

Предстоят турбулентни събития в целия регион – това поне е сигурно! Традиционните зимни туристически дестинации Тунис и Египет ще останат временно.. непосещавани. А напролет конференцията на Арабската Лига (която знаменателно ще се проведе именно в „новия” Багдад) ще срещне един доста променен арабски свят.

Сами Михаел: „Евреите изгубиха Ирак и Ирак изгуби евреите”

Преди две седмици баща ми влетя в стаята ми със задачата да намеря кога ще се състои представянето на някаква книга на Израелски автор, за когото беше чул преди малко по телевизията. Името, което потърсих в Google беше Сами Михаел. Представянето на неговия роман „Виктория” беше в рамките на Панаира на Книгата в НДК, в Събота сутринта. Не успях да отида, на самото представяне бяха само родителите ми, но по обед ми се обадиха да ми кажат, че ще обядват с автора в някакъв иракски ресторант, а ако искам да дойда. Оправих се набързо и отпраших за центъра.

На ул. Цар Симеон (арабската улица в София) се намира малкото иракско ресторантче „Ал Нахрейн” (Месопотамия, Двуречието), храната е предимно традиционна, вкусна и не много скъпа. Обстановката също е доста характерна – пластмасови столове и големи маси, все едно се намираш в народен ресторант на югоизток от Свиленград. В тази атмосфера на шумни разговори, емоционални пререкания и задоволство от неопитани отдавна родни ястия се запознах с 84 годишния автор.

Съвременния иракски Маймонид?

Аз и Сами Михаел (в средата)

Роден е в Ел-Батауин, един от еврейските квартали на Багдад през 1926 г. По-късно се мести в квартал Каррада. Като младеж се свързва с леви движения и в последствие Иракската Комунистическа Партия, заради които си дейности през 1948 е осъден задочно на смърт от Иракската монархия, емигрира в Иран, откъдето през 1949 заминава и заживява в Хайфа, в новосъздадената държава Израел. Тогава говори само иракски арабски и английски, но не и иврит. Тогава, там започва един нов живот, както повечето заселници в Израел, но за разлика от мнозина, запазва в себе си Иракската си идентичност и традиции. Губи само иракския си диалект, но не и спомените за младостта си в родината си, родината на неговите предци, земята, на която юдеите са живели непрекъснато последните 2500 години.

Хилядолетния дом или Обетованата земя, без право на избор!

Със създаването на Кралство Ирак през 1920 г. и провъзгласяване на независимоста му от Британия през 1932 започва един турболентен етап от историята на Ирак, който паралелно на заселването на евреи в тогавашна Палестина и полагането на основите за бъдещата държава Израел, заедно с европейския антисемитизъм от началото на ХХ в. довеждат до една от неизвестните трагедии на ХХ в. В началото на модерната Иракска държава, след края на Османското владичество и с края на Британския мандат икономиката и финансите са в ръцете на еврейското малцинство. Първия финансов министър на Ирак – Сасон Ескел е евреин, 10 от 19те члена на Багдадската търговска камара през 1947 са евреи, в началните фази на Арабския национализъм в Ирак, Иракските евреи се считат за братя араби, но с навлизането на нацизма в Ирак, всичко се променя.

Евреите населяват тези земи още отпреди да се наричат евреи. Пророка Авраам, родоначалника на евреи и араби, е роден в Ур, днешен Ирак. Живота си е прекарал между Анадола на север, Сирийската пустиня и Арабската пустиня, между Халеб в днешна Сирия (етимологията на името е свързано с легенда, че точно там Авраам е давал мляко на пътниците) и родния си Ур. По-късно в човешката история и историята на региона идват Вавилонците, които пленяват юдеите и ги заточват принудително в земите на Вавилония, днешен Ирак. След освобождението на евреите от персийския цар Кир Велики немалък брой евреи остават да живеят в Ирак. Това е и периода, който се отбелязва за начало на постоянното еврейско население на Ирак – около 500 г. пр. н.е.

През 30те години на ХХ в, дали под влияние на движенията за Арабски национализъм, свързани дори с Националсоциализма на Хитлер (през 1941 правителството на Рашид Али Ал-Гейлани опитва включването на Ирак в Страните от Оста), дали поради влиянието на европейския антисемитизъм от този период, ситуацията на евреите в Ирак се влошава драстично. Пагобна роля в този процес играе и Ционизма, зараждащ се в Палестина, който допълнително подклажда зараждащата се омраза в едно общество, в което евреите са били изграждащ елемент в продължение на хилядолетия. Постепенно влизат в сила дискриминационни закони спрямо евреите в Ирак, освобождават се от публични постове, забранява се Ционистката пропаганда и преподаването на Еврейска история и Иврит в училищата. Подобно на Кристалната нощ в Германия, на 1 и 2 Юни 1941 се извършва погром над евреите в Багдад. Правителството на Рашид Али идва на власт след преврат на 1ви Април 1941 и заминава в изгнание след кратки военни действия между Британската армия и Иракските сили, подкрепени от Луфтвафе, завършили с превземането на Багдад на 30-31 Май същата година. В последвалите 1ви и 2ри Юни насилието над евреите в Багдад отнема живота на около 200 души, ранени са стотици, опожарени са стотици еврейски домове и магазини.

Така 10тина годишна антисемитска пропаганда от страна на Нацистите, завършила с двумесечно Нацистко правителство в Ирак дава началото на края на 2500 годишната история на евреите в Ирак. През 40те години броя на евреите в Ирак е около 120 хиляди, в резултат на последвалите десетилетия изселване, дискриминация и насилие над тях, днес евреите в Багдад са между 100 и 8 в зависимост от различни източници.

Факторите за тази коренна промяна в иракската етническа смес идват предимно отвън – като най-влиятелни се оказват Арабско-Израелската война от 1948 г., създаването на държавата Израел и отнемането на земите на Палестинците в полза на еврейските заселници. Фактически в Ирак евреите са били може би най-интегрираната еврейска общност изобщо някъде по света. Смея да твърдя, че без външните фактори евреи и останалите иракчани биха съжителствали сполучливо и до днес.

Човека зад „корицата“

Но нека се върнем върху впечатленията ми от срещата с една жива легенда. Когато говори за Ирак, за майка си, за приятелите и миналото си, Сами Михаел го прави с огромна любов, и това е напълно разбираемо – той говори за родината си, той има право да се нарече иракчанин повече от мен! За мен това е родината на родителите ми, земята, която никога не съм докосвал, а познавам само от разкази и снимки. За Сами, обаче, това е земята, която е напуснал на моята възраст днес. Интересното в неговия случай е, че за разлика от повечето иракски евреи, които до 1951 напускат Ирак и се заселват в САЩ и Израел, Сами не се е отказал от иракското си гражданство. Той просто е избягал, според него заради политическите му убеждения на комунист, не толкова на евреин. Всъщност за него, като представител на времето и поколението си, религията няма толкова голямо значение. Нерядко е бил обвиняван в Израел, че се самоопределя преди всичко като Иракчанин, в противовес на Ционистката политика, стояща в основите на 62 годишния арабско-израелски конфликт.

Когато пристига в Израел, той не говори Иврит, а общия език на тогавашните заселници е Английският. При регистрацията при пристигането му го разпитват от къде е, какво е учил, какво може. Казва им, че идва от Ирак, където е живял в триетажната къща на семейството си, говори английски. Европейските евреи, които водят разпита се учудват от нивото на английския му и го питат дали не е бил помощник на някой Британски военен, който да го е научил на толкова добрия му английски. Отговаря им, че е учил в обикновено училище в Багдад, където английския е задължителен в учебната програма. Евреите, дошли от разните краища на Европа, където са били потискани с години и са живели в бедност, не вярват на историята му, докато той със сарказъм не им „признава”, че идва от триетажна шатра в пустинята, до която се разхожда магаренце.

Всъщност в първите години след създаването на държавата Израел се ражда вътрешен конфликт между „Западните” евреи и „Източните” евреи, които са съжителствали с хилядолетия с местните общности и носят именно техните традиции. В един момент нивото на дискриминация над „Източните” евреи расте дотам, че голяма част от тях да променят доброволно имената си от Арабски на по-еврейски. Съпругата на Сами, Рахел, е родена в Хайфа, но е също от Иракски произход – родителите и са Иракски евреи, баба й и майка й са от Рамади (близко до родното място на баща ми), като баба й не проговаря иврит, ами говори на малката си внучка на арабски. Така като малка Рахел се научава да разбира перфектен арабски, в началото на срещата ни малко я е срам да проговори арабски, но в последствие се отпуска и започва да говори на добър палестински диалект. В процеса на промяна на имената майка й родена като Сабрие се преименува на Ципура, малко преди да почине, обаче, споделя последното си желание с дъщеря си – на гроба й да бъде написано родното й име!

Сами споделя и за ревността, която изпитва от книгата, която представи в София. „Виктория” е преведена на арабски и достига до книжните пазари в Ирак, където се разпродава като топъл хляб. „Ревнувам книгите си, защото те могат да стъпят на родната ми земя, а аз продължавам да бленувам за това!”

В последните години е избран за председател на Асоциацията за гражданските права в Израел. Като такъв ежедневно се сблъсква с неправдите спрямо стотиците палестински политически затворници държани по израелските затвори. Разказа ни и за самите затвори – в тях затворниците живеели като в петзвезден хотел, избирали храната си от дълго меню, дори можели да получат висше образование зад решетките! Лишени от свобода обаче за тези хора всеки лукс е маловажен,  или поне това е моето мнение.

На името на Сами Михаел е кръстена и улица в Хайфа, по протежението, на която са изписани пасажи от книгата му „Trumpet in the Wadi” на иврит и на арабски. В нея той описва любовната история на израелска арабка и руски евреин, а действието се развива в квартала Wadi Nisnas. Днес улицата се е превърнала в литературна туристическа атракция и привлича туристи от цялата страна.

Накрая, бих желал да споделя няколко мисли, породени от разговорите със този невероятен човек. На първо място идеята, че е напуснал завинаги родината си на моята възраст, че е пожънал успехи във новото си отечество, по целия свят, включително и няколко арабски страни, но въпреки това вече 62 години не може да стъпи на земята, която обича толкова много, направо ме отвращава. Чисто лицемерие е факта, че ако беше заживял някъде в Европа или САЩ, където да беше получил гражданство и евентуално сменил името и CV-то си, днес, като немски или френски автор (от иракски произход), той щеше да има възможността да се върне за няколко дни в родината си. Затова, обаче, че е заживял на по-малко от 500 километра от нея, правото му да се върне като гост в родината си му е отказвано.

Арабската позиция по израелско-палестинския въпрос е ясна, що се отнася до разселените милиони палестинци след окупацията на земите им след 1948 г. Тези милиони живеят по всички краища на света и в лагери като този в околните арабски страни. Никой в 20тината арабски страни не поставя под съмнение правото на тези хора да се приберат по земите и домовете, които са им били насилствено отнети преди повече от половин век. От друга страна, държавните апарати на тези страни предприема подобна акция спрямо значително по-малкото арабско еврейско население от Ирак, Сирия, Египет и т.н. Единствено Мароко и Тунис са създали някакви условия местните евреи да останат в родините си след първите арабско-израелски войни. Арабският свят често се оплаква от двойните стандарти, с които светът гледа на конфликта, но със своето отношение спрямо хилядите източни евреи принудени да напуснат вековната си родина без правото да се върнат дори и само като туристи, сами поставят един двоен стандарт.

Семейна история, circa 1996

Случая с Аревик ме трогна, освен всичко останало, заради една страница от семейната ми история. През 1996г. моето семейство и аз бяхме със статут на Имигранти (всъщност не съм сигурен точно как се водехме, родителите ми бяха без каквото и да било гражданство, и имаха само сини паспорти, а аз и сестра ми рождени свидетелства от Пловдив, България). С години подавахме молби за получаване на Българско гражданство и след протичане на законовата процедура на няколко пъти гражданство ни беше отказвано. Един ден през февруари 1996 в кабинета на баща ми в тогавашното ВСИ – Пловдив (днес Аграрен Университет) дошли цивилни мъж и жена от „тайните служби”, които им съобщават, че четиримата трябва да напуснем страната до 72 часа.

Как се стига до там?

Родителите ми напуснали Ирак още през 1978 г. поради политически причини и в продължение на дълги години е било по-добре да останат в България. Официалния им претекст да дойдат тук е бил Висше образование. Неофициалната причина – срещу майка ми е била издадена смъртна присъда от режима на Саддам. Подобна съдба споделят десетки, ако не и стотици Иракчани с леви и комунистически убеждения в този период – края на 70-те години. Саддам, току що стъпил на върха на управлението в Ирак, се захваща с партийния плурализъм в страната, като първи в затворите попадат членове на леви движения и Иракската Комунистическа Партия – една от първите партии в Ирак с дълга история и широка маса от привърженици, застъпваща се за демократично, прогресивно и светско развитие на страната.

В последвалото десетилетие на 80-те съдбата на дисиденти от Ирак претърпяват свързаните с шиитското духовенство и партията „Ал-Дауа Ал-Исламия” (Партия за Ислямски Апел), които Саддам обвинява във връзки със Иран, с когото води 8-годишна война отнела живота на над един милион.

България, обаче, през всичките тези години преди 1989г. играе двулична игра – приютява левите дисиденти (не само от Ирак, ами и от всички Арабски страни, Африка, Азия и Латинска Америка), дава им образование и убежище, но същевременно пази много топли връзки с „Социалистическия” режим на Саддам. Всъщност партията на Саддам – Хизб Ал Баат/Баас (в зависимост от диалекта) Ал Араби е типична национал-социалистическа партия, която и до днес управлява в Сирия. Тя прокламира единството на всички араби, докато в това време подтиска неарабските малцинства като Кюрди, Тюркмени, Асирийци, Перси и т.н. Саддам пък балансира на двата фронта – пуши кубински пури, с американско уиски, харчейки петролни долари за оръжия от Източния Блок.

Именно заради това международно лицемерие, статута на стотици споделящи съдбата на родителите ми с години остава неясен. Някои получават Българско гражданство (къде с помощтта на ранната корупция на „Прехода”, къде законно), хиляди напускат България и се установяват в Западна Европа – Швеция, Дания, Великобритания, Германия, Франция. В България остава една свръхмалка част от това поколение иракски и арабски студенти на България, които в повечето случаи са получили безплатно образование от България, но срещнали икономическите трудности на „Прехода” решават да се възползват от възможностите предложени им назапад. Малка част от тях успяват да се реализират професионално, на по-голямата част не се признават дипломите и днес, вече с придобити гражданства, се изхранват с дребна търговия. Тези, които успяват да се реализират там преминават през образованието си отново, намясто, за да им бъде признато и да получат възможност да работят по специалността си.

Останалите в България също срещат трудностите на „Прехода”, малка част от тях успяват да се реализират професионално (в това число спадат и родителите ми) – това са буквално няколко преподавателя, сравнително по-голям брой лекари, няколко журналиста и в общи линии това са тези, които работят за каквото са учили. Огромната част от т.нар. стипендианти днес са търговци, къде дребни, къде по-сериозни.

Съдбовната 1996

След 1989 г. родителите ми правят неколкократни опити да получим гражданство, достигайки до различни нива на властта, включително Петър Стоянов, тогава Зам.Министъра на Правосъдието, който в лична среща обяснява на баща ми „той (бел.ав. баща ми) има право да си иска правото, но зам.министъра, като такъв, има право да му откаже това право”. В списъка с отказите и отрицателните становища влиза и името на Любен Корнезов. За родителите ми да получат Българско гражданство беше от изключителна важност за да имат възможност да пътуват по работа. В един дълъг период от време те не подновяват иракските си паспорти, заради неприятности с представителите на Ирак в България. В определени периоди родителите на моите родители са били принудени от властта в Ирак да се отрекат от децата си, редовна практика на репресорските режими. Така родителите ми имаха едни сини паспорти, които все пак позволяваха след верига перипетии баща ми да пътува 1-2 пъти в чужбина в началото на 90-те. Вуйчо ми, който около момента, в който родителите ми идват тук, напуска Ирак със съпругата си за да започнат докторантури в ГДР. За разлика от България след 89-та, ГДР прескача желязната завеса и се озовава в „Западната” правна система, в която най-честото условие за получаване на гражданство е да си живял определено дълго време в страната и/или да си създал поколение на местна почва. При вуйчо ми съществуваха и двете условия и не дълго след 90-та година получиха вкупом гражданство във ФРГ.

След поредния отказ, родителите ми обмисляха какво ли не, но живота във статукво ги беше успокоил. След като толкова години вече живеят без гражданство, няма да е проблем и за близко бъдеще. Преценката им се оказва неправилна и през 1996 г., в кабинета на баща ми пристигат двама цивилни полицаи от „службите” и им заповядват „до 72 часа да сте на Свиленград”. Прибраха се от работа рано, потърсили веднага съвети от ректора, и други по-висшестоящи в тогавашния институт. Казаха ни какво се е случило, аз съм бил на 8-9, сестра ми на 16. Не си спомням да съм осъзнавал точно какво означава това. Това което съм разбирал е, че искат да напуснем вкъщи, и да не живеем повече тук. Свиленград ми беше ясно, че е границата с Турция, и това значеше, че трябва да започнем да живеем някъде, откъдето не сме.

Решиха, че трябва да отидат в София и да искат срещи, с който се сетят. Майка ми настоя да ни вземат и нас. Супер, няма училище, ще ходим в София!!

Февруарска киша и топли министерски кабинети с меки мебели, това си спомням. Единия беше на тогавашната Заместник Министър на Правосъдието. Не помня името, пълна жена, мисля, че беше с къса изрусена коса. Следващия спомен от този ден е малко неясен, първо сме чакали в/пред Президентсвото, за среща с президента Желю Желев, тогава това не се случи. Прие ни обаче г-н Велко Вълканов, който тогава е заемал позиция в Комитет по Защита на Човешките Права, или нещо такова. Поиска да му разкажа какво знам за Левски и Ботев, а аз от малък съм запален по Българската история и с удоволствие му разказвах, каквото бях чел по книгите. В крайна сметка се прибрахме в Пловдив с успокоението, че няма да бъдем екстрадирани, а молбата ни за гражданство ще бъде преразгледана.

Чак след среща с граждани в Пловдив покрай последната си кампания Желю Желев обещава на баща ми, че ще се поинтересува по-сериозно и скоро ще имаме отговор. Отговора беше президентски указ, с който най-сетне съм получил гражданство в родината си. 9 години след като съм бил роден. В онази ужасна за България 1996-та.

П.П. Хах, всъщност с гордост мога да кажа, че съм роден без гражданство, може би и затова не чувствам вътре в себе си пределите на границите. J

Вулкани и банани? Или нещо доста по-значително?

(Едва след публикуването на поста осъзнах, че вече е 22 Април – Деня на Земята)

Вулканът Ейяфялайокул изригна от дълбините на Земята и спря въздушното движение… Нещото, с което се гордеем от сравнително скоро и е показно за развитието на нашата Цивилизация. Стоки и хора поеха по суша и вода, за да достигнат до крайните си дестинации. Тези, които нямаха такъв шанс бяха оставени по летищата с дни. И всичко това се случи заради изригване на вулкан в един от най-ненаселените региони на Земята.

Исландия има население от около 300 хиляди, т.е. колкото на европейски град, малко по-голям от малък, но по-малък от среден. От този малък и почти безлюден остров рядко идват новини. Едно от малкото световнозначими събития случили се в столицата Рейкявик е срещата Рейгън-Гурбачов, буквално 2 дни след като съм се родил. Баща ми затова и помни точната дата.. на рождения ми ден!!  Освен това изключително важно за световната история събитие, страната е известна и с това, че е водеща сила в увладяването на геотермалната енергия. В Исландия, благодарение на хилядите си гейзери и енергията отделяна от тях, в оранжерии се отглеждат тропически и всякакви други растения, които не биха издържали на екстремните почти арктически условия. Така че освен вулкани в Исландия имат и банани!

„Произведено в Исландия” е и феномена Бьорк с ексцентричността си, както и един приятен полудепресарски филм „101 Reykjavík”. Наскоро получих предложение по електронната поща да стана приятел на малката островна държава, честно казано ми стана жалко, че си търсят непознати за приятели, та се регистрирах. Горките, толкова не ги харесва света, че след тази световна авиационна криза, най-вероятно всичките им усилия да се сторят по-приветливи на света няма да помогнат хората да спрат да ги псуват на вулкани. Жалко, че Ейяфялайокул не отне хиляди човешки животи, тогава поне можеше да се измъкнат с ефекта „Хаити” и Ани Салич да събира пари на благотворителния концерт за русите деца от Исландия…

В качеството си на нещо като бананова република, Исландия беше и една от първите държави ударени сериозно от световната финансова криза – в края на 2008 името и се появи в пресата в комбинация с думите „фалит” и „банкрут”. Този финансов трус е разтърсил страната буквално из основи и година и половина по-късно природата започва да си го връща.

Толкова за Исландия и толкова с черния хумор. Трагедията е страхотна, най-вече заради това, че не се корени в Исландия. Всъщност една от основните причини за учестената вулканична активност може да се търси и в Глобалното затопляне. Чрез него земното ядро се затопля, а както знаем от законите на физиката с нагряването отвън затворения обем течност (в случая магма) се разширява, което предизвиква повишаване на налягането, а резултата в случая е вулканично изригване с километрична височина. Но това са само причина и непосредствено свързан с нея резултат. Ако се задълбочим да търсим причини за самото Глобално затопляне най-бързо изниква невероятно бързото развитие, на което чевечеството е свидетел в последните 100-150 години. Непосредствено свързано с това развитие е и изчерпването на ресурсите на Земята, създавани и съхранявани в продължение на милиони години. Нашата раса обаче ги изчерпва за отрицателно време.

Въглеродния отпечатък на въздушния транспорт е един от най-сериозните – сравним с придвижването сами в автомобили с нормална консумация. Научни изследвания около атентатите от 11 септември 2001 са установили, че облаците инверсионни следи зад самолетите имат значително отражение върху климата на регионите с усилен въздушен трафик. При тридневната липса на въздушни полети около атентатите в САЩ е регистрирано покачването на разликата между температурата през нощтта и през деня с до 1°C. Без да се замислим, качвайки се на борда на средностатистически самолет отнемаме няколко тона самолетно гориво, което Природата е създавало има-няма от епохата на динозаврите до сега. Защо го правим? За да можем да чувстваме, че Земята ни всъщност е като на длан. За да пропътуваме хиляди километри, за да прекараме няколко приятни дни с любимите си хора, а после да се върнем пак там, където си изкарваме прехраната. За да достигнем до кътчета на Земята, толкова красиви, че преди стотици години са привличали най-коравите хора бродили по нашите – морските пирати.

Всички тези удоволствия и улеснения създадени от човека се оказват противоестествени. Допреди само столетие навярно над 90% от населението на Земята не е напускало пространството в радиус не повече от 20-30 км от родните им места. Днес с надницата за 1 час работа в някои страни можеш да си позволиш да прелетиш над Европа и да прекараш екзотичен уикенд на Балеарските острови например. Противоестествено е, но вече е набрало такава инерция, че дори и стотиците изписани в пресата материали, десетките документални филми, книги и прочие за последните десетилетия не могат да накарат доста хора да повярват, че такова нещо наистина съществува, камо ли да започнат да правят нещо по въпроса!

За жалост подобни климатични и природни феномени се случват все по-често и по-често, като че ли да ни накарат да се замислим, да ни предупредят. Не са ни нужни предсказания с апокалиптичен характер от пророци или древните Маи. Природата се опитва да ни покаже на какво е способна.

Земята буквално издиша тонове вулканичен прах, които попречиха на хиляди полети да станат факт. Нещо, което взимаме вече за даденост, изведнъж ни бе отнето за няколко дни. Бизнеса загуби безценни на фона на световната финансова криза милиони. Хиляди останаха по летищата, ситуацията доби изражение на хуманитарна криза, парализирала три от основните световни икономики  – Германия, Франция и Великобритания.

Правителствата ще търсят нови методи за ранна сигнализация, ще се търсят решения свързани с полетите в затруднени условия, ще последва какво ли още не общо взето, стига то да застрахова потока на капитал и печалба. Много ме съмнява проблема да породи взимането на реални мерки срещу първопричините на тази криза. Поне не от страна на правителствата. Най-революционните решения идват най-често без много мислене и анализи на учени, идват отдолу, от обикновените хора. Не казвам, че хората трябва да спрат да ползват въздушен транспорт, разбира се. Но поне, когато го използват да осъзнават действията си и отпечатъка им върху природата.

For the love of life?

2:54, 8.Април.2010. Пускам си To The Faithful Departed (На Верните Покойници) на The Cranberries от 1996.

Причината – искам да напиша най-сетне нещо за Газа, за Палестина (в следващата част ще говоря и за Израел), така че най-малкото да споделя позицията си по този толкова основен въпрос – Арабско-Израелския конфликт. Основен, защото вече поколения по целия свят са израснали, знаейки, че там, на „обетованата земя“ от години царува войната. Пиша го днес, когато съм на 23, гражданин на Република България с Иракски произход. Повода – току що изгледах първата част от филма на SkyTV “Middle East” с Ross Kemp.

Като всеки арабин знам за този конфликт повече от всеки средностатистически българин, но специално за ивицата Газа и живота там знам малко. Знам, че това е парченце палестинска земя, което присъства всеки ден в новинарските бюлетини е голямо само 360 км2 и е стиснато между Израел и Египет. Преди няколко десетилетия земята на Газа се е славела със зеленината и плодородието си, а гр. Газа е разположен на Средиземно море и в миналото е имал красива морска градина. Знам също, че днес там са заключени около милион и половина палестинци, правейки Газа едно от най-гъстонаселените места на Земята (на 6то място в света).

От парламентарните избори в Палестина през 2006г. Палестинските територии официално се управляват от правителството на политическото крило на Хамас (считани от ЕС и САЩ за терористична организация), неофициално през цялото това време Палестина е раздирана от въоръжен конфликт между двете си основни политически сили – Хамас и Фатах (наследници на движението на Я.Арафат). Дефакто днес Палестина е разделена – териториално, политически, социално и икономически. Западния бряг на р.Йордан е под фактическото управление на Фатах и президента на Палестина, а ивицата Газа под контрола на Хамас. Почти всеки ден в продължение на години от територията на Газа се изстрелват ракети с малък обхват към територията на държавата Израел. Често света е ужасен от съобщенията за десетки цивилни жертви и ранени в самоубийствени атентати на територията на Израел, отговорността поемат по-често организации с произхождащи от Газа. За това и заради присъствието на Хамас във властта от 2007 насам Газа е в международна дипломатическа и икономическа изолация, което не позволява движението на хора и стоки. За населението на Газа се разрешава вноса единствено на стоки от първа необходимост. През зимата на 2008/2009 Израел извърши масирани бомбардировки над Газа, в отговор на ракетните нападения от ивицата. Бомбардировките прераснаха във фактическа война, която продължи над 20 дни и отне живота на 13 израелски войника и над 1400 палестинци. Тогава света (и Аз) бе ужасен от сцените на насилие упражнявано с дни от организирана армия със свръхмодерни оръжия над предимно мирно население, „защитено” от бойци, въоръжени със самоделни оръжия, нападащи безцелно пограничните територии на Израел, всявайки страх в местното население.

Тук някъде свършва „общата ми култура” и започват размислите след филма. Той предлага разкази за живота в Газа от гледна точка на семейство, чиито дом е разрушен в бомбардировките, принуждавайки ги да заживеят в развалините; от гледна точка на полицията на Хамас; официални лица от правителството и от ООН; собственик на индустриална зона на граничен пункт с Израел; бойци на Ислямски Джихад и още едно бойно формирование; палестински деца лекувани в местна психиатрия; бъдещ атентатор-самоубиец.

Началото предлага това, което вече ми е ясно с думи, но го обрисува с точната картина – трудността да преминеш в Газа, разрушенията. Трябва да си призная, че останах смаян от нивото на разрушенията. Принципно хората в региона изчакват грохота на войната да утихне и започват да издигат отново разрушените си домове още на следващата сутрин. В Газа обаче това не се е случило. Ембаргото и изолацията на ивицата не го позволява, а хората продължават да живеят сред развалините. Десетки хиляди остават без подслон. Някои дори прибягват до опасността да живеят под самите развалини.

Дали Хамас управлява недемократично и доколко наистина срещат подкрепата на обикновените хора, мисля, никой не може да каже категорично, без съществуването на независими наблюдатели отвътре. Такива са само международни организации като мисията на ООН в Газа, чиито представител се изказва много прагматично. Хората, които управляват от двете страни на конфликта имат своя собствена програма и интереси, различни от тези на народите от двете страни. Резултата от едната страна е народ, заключен в клетка, принуден да преживява на ръба на оцеляването, а от другата – народ опитващ да води нормален „Западен” живот сред постоянната заплаха на самоубийствените атентати и сирените за падащи ракети. Друг резултат е нагласата спрямо другите. С всеки изминал ден омразата нараства, омразата поражда омраза, войната оправдава желанието за мъст и насилие. Така например с бомбардировките над Газа Израел оправда присъствието и дори нуждата от Хамас на чело на Палестинското освободително движение. Хамас показаха, че няма да спрат да защитават Газа и Палестина, като нападат мирното население в Израел, което от своя страна оправдава действията на Израелската армия, връщайки ни в началото на този затворен кръг. Едно социално-политическо перпетуум мобиле.

Единственото нещо, което не се движи в Газа е прогреса и икономиката, които са в тотален срив. Безработица, оскъдица, 200% инфлация и т.н., и т.н. Привидно обаче живота продължава да тече, пазарите и магазините са запълнени с контрабандни стоки, които от своя страна пристигат от третото лице в играта – Египет. Под цялото продължение на границата с Египет са прокопани хиляди тунели, които всеки ден снабдяват Газа със по-луксозни стоки. Тунелите са прокопани под нестабилна песъчлива почва, почти без подпори и така отнемат средно 3 човешки живота седмично, дали от пропаднали тунели или при бомбардировки на Израел. Работниците рискуващи всеки ден живота си са оставени без алтернатива – или ще работят това, или ще се присъединят към бойците на различните фракции, или ще оставят себе си и многолюдните им семейства в нищета. Интересен е следния факт – процент от печалбата от контрабандата отива в бюджета на Хамас, което я прави „правителствено защитена”. На въпрос какво мисли за тези тунели като представител на Хамас, зам. министъра на външните работи казва, че знаят за съществуването им и се опитват да контролират какво се внася в Газа и да спират евентуалния внос на наркотици.

Израел от години обвинява Египет за това, че си затваря очите пред проблема с контрабандните тунели и, че подпомага вноса на оръжия през тях. На фона на тази съществуваща и логична теза, представителя на Хамас нелепо твърди, че не знае дали се осъществява внос на оръжия през тези тунели. Така у мен се оформя следното мнение – Хамас има интерес ембаргото на Израел да продължи, за да внася „тайно” оръжия от Египет; Египет има интерес търговията с Газа да се осъществява на базата на спекулативни цени изключително и само по границата с Египет; Израел от години „изказва” Египет пред света, задържайки имиджа си на жертва на несправедливост. Народа е казал „и вълка сит и агнето цяло”. Губят само народите в региона.

Края на филма щеше да ме разплаче след разказите на децата от психиатрията, ако не бях загубил ума и дума от „словото” на кандидат-самоубиеца. Той е 24 годишен, висшист, правист! Дотук със твърдението, че неграмотността води до тероризъм.

Следва свободен превод на момент от филма:

Рос Кемп: „Какво мислите, че ще донесе атентата, който ще извършите? Не мислите ли, че ще донесе ново насилие над вашия народ?”

Бъдещ атентатор: „Народа ми е окупиран и е мой дълг да направя каквото мога за да се боря за свободата му. (…)  Войната води до война. Мира води до мир.”

В този момент доста навреме в ушите ми звучи Zombie.

Смразяващо мисълта е и заключението на англичанина, че в Газа малките деца (половината население на ивицата) играят не футбол или какъвто и да е спорт, а си играят с пластмасови оръжия. Героите, които ги гледат от всеки плакат, графит, постер, поставен на всяка стена и всеки ъгъл е не известен футболист, а мъченик, дал живота си в опита да отнеме живота на другия. Едно от децата в психиатрията дори си признава, че предпочита да умре, отколкото да живее така!

П.П.: За разбиране или вникване в психологията на атентаторите-самоубийци горещо препоръчвам филма Paradise Now.