Posts Tagged ‘ градски живот ’

Как Острова на свободата извоюва енергийната си независимост

Много от нас гледат на Куба като с романтика и негативизъм – страната на красивите екзотични жени, легендарните пури, страхотния ром и историята на революционери като Че Гевара, Хосе Марти и Фидел Кастро – последния колос на комунизма. Малкия Карибски остров, с когото България, с бившата си социалистическа съдба, споделя много романтични спомени – захарта, бананите и останалите тропически плодове по нашите пазари до преди 21 години се внасяха почти изключително само от Куба. Други асоциират Куба и с прекрасната музика на Buena Vista Social Club, Ibrahim Ferrer и Celia Cruz.

Тук обаче почти няма да говорим за тези неща. Ще ви разкажа за съдбата на Куба след 1990г. – годината, в която комунизма по света е рухнал, а Куба остава без съюзници, без политическа, икономическа и енергийна подкрепа. БВП спада на около 30% от предишните си стойности, икономиката е не в криза, ами направо катастрофира. Тази история е на базата на един филм от 2006, който препоръчвам да видите и вие. Името му е „The Power Of Community – How Cuba Survived Peak Oil” и споделя създатели с друг един полезен филм „The End of Suburbia: Oil Depletion and the Collapse of the American Dream”.

Много пъти срещайки името на Куба в новините, филмите, книгите съм се замислял как ли живеят тези хора днес. Всъщност как живеят през последните 20 години. Във филма „Buena Vista Social Club” на Wim Wenders, Ibrahim Ferrer обяснява:

„Ние, кубинците, трябва да сме благодарни, не знам защо, на Човека горе… за това, че сме такива каквито сме. Ако се интерсувахме от материалното, щяхме отдавна да сме изчезнали. Но ние, кубинците, сме много щастливи… Ние сме малка страна, но сме много силни. Научили сме се как да се противопоставяме… на доброто и злото“

Но как?

Обществена тайна е, че Източния Блок носеше на гърба си подобен тип държави – спонсорираше ги с евтини оръжия, снабдяваше ги с енергийни ресурси, висше образование и всякакви други форми на политическа подкрепа. Малко известен факт е, че при първото си посещение в Москва, на Че като министър от новото правителство след революцията, Хрушчов предлага сделката „захар срещу петрол”, която е очевидно небалансирана откъм стойности и очевидно ще натовари Куба със задължението да се приближи към орбитата на СССР. Че е марксист и не е особено голям привърженик на идеята Куба да се обвърже с политиката на СССР. Куба все пак се обвързва, обвързва се и то здравата.

Рухването на комунизма разрушава и икономиката на Куба. Тя е представена пред липса на нефт, режим на тока, недостиг на хранителни продукти, икономическо ембарго. Най-дълбокия период на кризата трае около 4 години – до 1993-1994 г. Във филма свързват този период с евентулната съдба на съвременното общество, разчитащо почти изцяло на невъзобновяеми енергийни източници. Всъщност Куба като остров, лишен от ресурси, изоставен да се справя сам, представлява един много добър модел на това, което чака цялото човечество в обозримо бъдеще. За няколко години „острова на свободата” се превръща в „жив лабораторен експеримент”. Липсата на горива, пестициди и изключително затруднения транспорт довеждат до промени, които могат да се сравнят единствено с процеса на Еволюцията.

Какво се случва, обаче? Как за няколко години държавата запазва стойности на детска смъртност и продължителност на живота равностойни на тези в САЩ?

Земеделието

Първо хората, а после правителството започват нова аграрна реформа. Гражданско общество в условията на класически тоталитарен режим, а? Всеки, с оглед на това да изхрани семейството си, започва да отглежда собствената си храна. Изникват т.нар. градски земеделски градини (urban orchards), които заемат всички обработваеми площи в рамките на градовете. Хората засаждат земеделски растения във вътрешните си дворове. Продукцията отива, както за лична употреба, така и като начин за увеличаване на личните доходи. Откриват се хиляди пазари във всички квартали на градовете, където се продава продукция произведена в квартала. Като резултат на това днес 50% от земеделската продукция консумирана в столицата Хавана се произвежда В НЕЯ (населението на Хавана е 2.4 млн, на Куба – 11.5 млн). В процеса участват и специалисти по пермакултура от Австралия.

Земята от огромни кооперативи преминава до голяма степен в частни ръце – държавата продължава да бъде собственик, но дава за обработване земята без да изисква рента от земеделците. Огромните площи се разделят сред все повече земеделци. Да обработваш земята става не само доходоносно, но и престижно призвание. Липсата на техника, пестициди и горива превръща огромната част от Кубинското земеделие в органично – наторява се с органични торове, разкриват се производства на компост, земята се обработва с волове. Така днес 82% от земеделската продукция там може спокойно да се нарече „органична”. В сравнение с 80-те днес Куба използва 21 пъти по-малко пестициди. Всъщност страната започва производство на биопестициди, надвишавайки собствените си нужди и продава част от производството си на страни от Централна и Южна Америка, като Венецуела на Хуго Чавез.

Транспорт и Енергетика

Още в началото на кризата правителството купува 1.5 млн китайски велосипеда, като произвежда още ½ млн. Кубинци са принудени да карат колело до работните си места, като това решение е по-приемливо от това да чакаш с часове препълнения обществен транспорт. По-нататък се търсят допълнителни решения за ефективността на автомобилните превози. Разпространена практика се превръща стопаджийството, държавните автомобили са задължени да качват граждани на стоп, камионите са пригодени в автобуси, разкриват се местни клиники, училища, дори нови университети, така че хората да достигат до тях пеша или с велосипед. Градските зони се връщат към традиционния им вид, от времената в които автомобила още не е познат. Лекари, учители и т.н. започват да работят дефакто там, където живеят. Броя на университетите в Куба от 7 нараства до 50, като това не е следствие на пазарна икономика, а на нуждата от лесен достъп до Висше Образование от гледна точка на транспорт.

За електричество страната разчита на екологично неефективните изкопаеми горива, които се намират на територията на страната, както и на Захарни електрически централи. Последното са всъщност мелници за захарна тръстика, които извън сезона работят и като електроцентрали с биогориво. Субсидират се възобновяемите енергийни ресурси – вятърни и соларни ЕЦ. Отдалечените райони разчитат на самостоятелен произход на ел.енергия, а не на националната мрежа, домакинствата в тях загряват водата си единствено със слънчева енергия.

Ключово за успеха им в борбата с липсата на ресурси е и факта че, въпреки че са 2% от населението на Латинска Америка, Куба разполага с 11% от учените в тази част на света.

Кубинците се справят със всичко това като енергийната консумация на глава на населението е 1/8 от тази в САЩ. Доколко да живееш почти примитивно, да ползваш рало за да обработваш земята си и други подобни недостатъци са приемливи за всеки, е въпрос на личен избор. Доколко демагогията и пропагандата на един тоталитарен режим не преувеличават, а този филм не показва нещата през държавния филтър, не можем да бъдем сигурни, гледайки отстрани на нещата. Едно е сигурно, обаче, с общи усилия промяната може да бъде огромна. Единствено не трябва да чакаме Земята да се превърне в „остров” лишен от ресурси, на който в последния момент да търсим решения на безизходна ситуация.

Ще завърша със следния цитат от филма:

“The Sun has supplied Earth with enough energy for millions of years and the system has sustained for all that time, we come now and burn down the oil for one century – this means the problem is in us, in our society, not in the energy we get. WE have to change, not the system.

There are Infinite small solutions – you fix one little problem here, one little problem there and life gets better. You think globally, you act locally.”

Целия филм можете да гледате тук, а ако го искате и офлайн се свържете с мен, за да ви го изпратя

Advertisements

Града, в който всички „Оцеляват”

Следващия текст има за целта да стои като предисловие на поредица от инициативи, статии, снимки, които срещам в съзнанието си, преминавайки през София. Целта на всички тях ще бъде след кратко време града ни да стане малко по-дружелюбен, по-чист, по-цветен. Цялата тази поредица (както и като цяло на блога) ще се опита да страни от черногледството и установяването на осезаемите недостатъци, неудобства и пропуски в града, в който живеем. Друга една цел на тези думи и изображения ще бъде събуждане чувството на значимост на действията на всеки един, за да може сами да ковем съдбата си, да не оставяме живота ни да бъде диктуван от действията на другите.

Ноември 2009

Утрото беше слънчево, пейзажа от Калотина до след Сливница беше приятно заснежен след първия по-сериозен сняг за края на 2009та. Със снижаването на надморското равнище белите петна се топяха в гледката към големия град. Накрая, вече в Софийското поле, бяха останали само влажни кални късове земя. Изведнъж се появи сивота – в небето, в пътя, в гледката около нас. Града беше започнал поредния работен ден, изпълнен с бързане, шумове и прескачане на локви. „В този град няма как да се отделя хормона на щастието – в него не прониква слънчева светлина!” – мислеше на глас ТЯ. „Малко крайно” си помислих в този момент. Но за жалост – оказва се истина. Слънцето огрява изключително рядко (освен през лятото) града, в който всички преминават, пребивават, оцеляват, а малко живеят и са щастливи от това. През всеки останал ден града е сив, подтискащ, кален, мръсен, пълен с ръждясали табели, накъсани предизборни плакати и хвърчащи найлонови пликчета.

Така е още от началото на 90-те. Тогава Богдана Карадочева изпя една песен, чиито текст е валиден и днес.

Богдана Карадочева – София, моя любов

От шума на скърцащи трамваи

всеки ден събужда се градът

уличните кучета си лаят

а тополите напук цъфтят

Джинсови момичета с момчета

пак прескачат локвите със смях

и квартални рошави хлапета

ритат топка в облаци от прах

Припев:

И тъмна, и прашна,

и мръсна, и страшна,

тогава защо ли без тебе не мога –

ти София моя, любов и тревога

Витоша на Витошка наднича

всеки бърза беден и богат

вестникарче край колите тича

стиснало под мишница цял свят

Ах, светът ни в тебе се оглежда

София, със хиляди съдби

и живеем със една надежда

дните ти да станат по-добри

За щастие оттогава София е малко по-малко страшна и тъмна, но си е останала прашна и мръсна, с предимно скърцащи трамваи, а кучетата буквално са зад всеки ъгъл. Хората няма как да не бързат в една столица, но все още се надяват на по-добри дни за града им, защото светът наистина гледа на страната ни през стъклото на таксито от летището до центъра.

За жалост обаче все по-рядко, в забързания си делник, човек се замисля в каква среда живее. Защо трябва вече толкова години да прескача локви и да се надява зад ъгъла да не го причакват озверели кучета. Може би затова, ако се загледаме в организациите, поставили си за цел опазване на околната среда, загрижени за благоустройството на обществото и доизграждането на „Гражданско общество”, ще намерим предимно (ако не и само) организации от национален мащаб, с национални инициативи, но не и такива поставили си за цел по-добрия живот на столичани. Може би жителите на града до толкова искат да се абстрахират от заобикалящата ги действителност, че поглеждат към девствените плажове на Иракли или бистрите води на Седемте Рилски езера. А може би, просто във времето, което биха могли да отделят на града, в който живеят, софиянци предпочитат да отидат по родните си места.

В града всичко пада на раменете на управляващите, оплакващи се вечно от недостиг в бюджета и липса на фактическа възможност за бързо и устойчиво подобрение на качеството на живот в София. Цялата ни страна страда от тези проблеми, но с всеки изминал ден положението в столицата предполага по-спешни мерки – населението на града расте, както и процента от българите избрали София за свой постоянен адрес поне от понеделник до петък. Решенията обаче стигат максимум до ниво „кръпки“.

Като една Европейска столица на едно модерно Европейско общество, столичани нямат право да се крият нито още ден. Инициативата за решение на общите проблеми, извън рамките на държава, пазар и семейство, заляга в основите на Гражданското общество. Затова и задължението на всеки един член на това общество е да търси трайни решения на ежедневните проблеми, заобикалящи го в градската среда. В болшинството си тези решения са от малък до среден мащаб  от гледна точка на бюджет и обществена значимост. Диалектичния закон (за качествените изменения породени от количествените натрупвания) е в сила, дори и 20 години след рухването на строя, който го пропагандираше. Малките действия приложени в хиляди случаи могат да променят изоснови цялата сива картинка.

Идея за по-достъпно летище, част 2

/продължение на темата за ЖП връзка от летище София до Централна Гара/

С радост установих, че не съм чак толкова „гениален“ като съм се сетил за това възможно решение на проблемите на Софийския обществен транспорт.

  • През 2004 г. Витан Порязов публикува във в.Капитал идеите си за свързване на летището с ж.п. мрежата.
  • В началото на 2006 в конкурса „Архитектурна идея“ е предложен идеен проект за разширение на комплекса около Терминал 2 на летището. Той включва ж.п. гара свързваща настоящите и заплануваните транспортни връзки на летището – въздушна, автомобилна, метро с ЖП.
  • Още преди 4 години, преди отварянето на Терминал 2 на летището, екип  от УАСГ е подготвил проект за Железопътна естакада до Летище София“ публикуван в сп. Железопътен Транспорт, бр. 10 от 2006. В рамките на тази статия се изясняват доста технически детайли, като се предлага и жп свързване „Летище – кв.Хладилника“, а в района на Терминал 2 жп гарата е повдигната на естакада на височина 7 метра.

За жалост след тези публикации не се открива някакво движение по въпроса. Написах електронно писмо до проф. Даковски с идеята да разбера дали има някакво развитие по техния проект, а ако няма, какво е нужно за да има. Запазвам си правото да ви осведомя при евентуално развитие на темата.

История или Бизнес, какво е Пловдив?

Както може би знаете – роден съм в Пловдив. Милея за Пловдив. Обичам Пловдив. За жалост напуснах града преди вече близо 8 години, не по мое желание. Искам да си мисля, обаче, че това не е завинаги! Всеки път, когато го посетя в последните години, макар и за няколко часа, „градът на седемте тепета”  ме посреща с топлината и гостоприемството си, със своята хилядолетна история и спомените ми свързани с различни кътчета, с чистотата и спокойствието си.

В последните години града се развива инфраструктурно. Дори ми се струва, че се развива много по-добре от столицата ни. Пловдив е определено по-чист отвсякога, главната улица предлага вече дружелюбна градска среда, а не е само улица изпълнена с бутици и кафенета. Като цяло оценката е положителна. Няколкото минуса обаче са добилите статут на неизбежност огромни бизнес/търговски центрове, донякъде наподобяващи социалистическите мастодонти от недалечното минало.

Те никнат навсякъде в страната, като това се разглежда като знак за жизнеността на града. Те предлагат една нова форма на работа / пазаруване / прекарване на свободното време, доскоро неизвестни за нашите географски ширини. Сами по рода си тези молове, бизнес сгради и прочие не представляват голямо зло. Те са нормални за времето, в което живеем и поне от архитектурна гледна точка освежават гледките в застаряващите ни градове. Проблем представлява, обаче, местоположението на тези сгради/комплекси, както и инфраструктурното им осигуряване. Те биват издигани възможно по-близо до идеалния център на градовете, които исторически представляват силнозастроени зони, с иначе затруднено придвижване. За жалост и паркингите, предназначени за служители и посетители се оказват много често напълно неадекватни. Освен всичко, в някои случаи външния вид на тези проекти контрастира с околната архитектура. (В случая думата „контраст” се използва с отрицателна тежест.)

Вчера съвсем случайно попаднах на този блогпост. От него с тревога се запознах с проекта за хотел Централ-Пловдив започнат от фирма Роза Импекс. Той представлява проект за построяването на петзвезден хотел+мол на мястото на строежа на археологическия музей в града, от южната страна на тунела, до „Понеделник пазар”. До мястото откакто се помня стои археологическия подлез под булеварда, който впечатлява туристите от България и чужбина. „Наистина ли това тук са оригинални римски камъни, които си стоят тук, не са местени отдругаде, така ли?” Това ме попитаха приятели (двама софиянци, един козлодуйчанин, една сицилианка и един немец), с които бяхме в града за уикенда в края на Ноември. В проекта се говори за включването на съществуващите руини и археологически находки от елинистичната епоха в подземен паркомузей, който ще се свърже със съществуващия археологичен подлез. Все пак музей ще има значи, което е изключително добра новина за гражданите и гостите на Пловдив. Града е един от най-старите в света, но няма адекватен археологически музей, съответстващ на предългата му история. Неприятната част в новината е, че над земята ще се издигат бизнес и търговски сгради с кафенета и какво ли още не, заедно с 55-метрова кула-хотел, свързана с висящ мост с тепето в непосредствена близост.

Както можете да прочетете и в цитирания блог, тази гледка там, тези скали и целия пейзаж са един от символите на града от десетилетия. Наистина неприятно стои тази недостроена (с неизвестно предназначение сграда), но това не значи, че трябва допълнително да се загрозява или дори направо прикрива с кули, мостове и т.н. Не трябва да забравяме и, че тепето, т.нар. Стар град е защитен архитектурно-исторически паметник на ЮНЕСКО, така че следва да бъде неприемливо, дори ЗАБРАНЕНО скриването на каква да е част или нарушаване цялостта на съществуващата стара градска зона или нейните граници. За съжаление обаче общинския съвет не е сметнал, че това е достатъчен довод и е приел (може би докато полива бустана във Farmville) стартирането на това кощунство.

Обичам и историята. На това място (както се показва в цитирания блог) се разкрива част от римския град Тримонциум, която е доста запазена. Виждат се напречни разрези на стара римска улица с канализация (един от символите на Рим и неговата цивилизация) със видими останки от тръбопроводи. Само изписвайки тези думи не успях да задържа въодушевлението си. Толкова добре запазени останки са истинско съкровище за археолозите и любителите на историята. Преди години имах честта в прогимназията да ми преподава г-н Соли Христов и на него до днес дължа любовта си към археологията и историята, въпреки че така и не се насочих към специализирано историческо образование. Той обичаше да ни разказва за времената, в които той, като студент е участвал в разкопките около построяването на тунела. Сравняваше археологическата стойност на Пловдив с тази на Месопотамия! Като донякъде наследник на последната оттогава съм се съгласил с твърдението му „Ако между Тигър и Ефрат хвърлиш лъжица в пръстта, ще изскочи останка на хиляди години. В Пловдив ще ти трябва не повече от лопата.

Обичам и да пътувам. Миналата пролет бях в Барселона и по-точно в Музея на Историята на Каталуния. Сградата, в която се помещава музея се намира в Готическия квартал – идеалния център на града. По стечение на обстоятелствата се оказва, че сградата е била късно-средновековен кралски дворец (Palau Reial Major), където едва пристигнал от най-известното си плаване Христофор Колумб съобщава за откриването на нов път към Индия. Експозицията на музея обаче не е толкова впечатляваща. Силен спомен, обаче остава експозицията от римската епоха. Тя представлява фактически разкопки под самия дворец, сред които се разхождаш и на определени места изслушваш/изчиташ информация, която да ти помогне да разбереш по-добре как е изглеждал живота на римляните, докато се разхождаш сред камъните надживели времето си! За да не се разрушат крехките останки е пожертвана свободата буквално да се разхождаш по тях, ами върху старите улици са поставени мостоподобни пътеки, върху които се разхождат туристите. Ето и няколко снимки:

Напречен разрез на площада пред музея.

На тази снимка ясно се вижда как са разположени пътеките, с цел да се запазят руините.

Тук се вижда и широчината на пространството, което макар и под земята ти дава възможност да усетиш тръпката да се разхождаш из Древен Рим.

Подобна е и идеята, по която е построен и Canterbury Roman Museum.

Защо ви разказах за Барселонския музей? Ами иска ми се това пространство от 8 декара да не бъде скрито под основите на този гигантски проект. Иска ми се в Пловдив, минавайки по най-главния булевард на града да виждаш тунела с амфитеатъра, тепето над него със сиенитните скали в основата му и ниската МОДЕРНА постройка на археологическия музей на града – новата придобивка, с която да се гордеем като Българи.

Разбирам желанието на Роза Импекс, закупила площтта да изпълни върху него свръхмодерен проект, с когото да вреди Пловдив сред модерните европейски градове. Просто не е това там мястото за този проект! Разбирам и емоцията, с която архитектите и инженерите са сложили там тази кула и висящия мост, наистина е впечатляващо и със сигурност изпълнението на един такъв проект ще изпълни живота на който и да е роден строител с гордост от участието в него. НО НЕ И ТОЧНО ТАМ.

Какво предлагам тогава? Както може би сте се уверили в предишните ми постове – не съм привърженик на критиката, целяща единствено да се противопоставя на съществуващите факти. Затова и обичам, когато казвам, че нещо не е редно, да предлагам как според мен е. Гледката към тепето в никакъв случай не бива да се скрива, всъщност строителство над нивото на настоящия „покрив” на центъра не бива де се допуска. За самото място предлагам да се построи ниска постройка под която да бъде съхранено разположението на археологическите находки, като се осигури описаната възможност за действителна разходка в света на Древен Пловдив. Ако е дотолкова необходимо – да се построят и максимум 2 етажа, които да съберат археологическите находки на града. Повече от 2 етажа там не мисля, че ще бъдат уместни. Ако пък това не е необходимо, експозицията може да се покрие почти на нивото на булеварда, като самия покрив може да се изпълни по два варианта:

–          Прозрачен стъклен покрив, по който туристите да могат да се разхождат и без да влизат в музея. (по подобие на този проект)

–          Покрив, върху когото да се разположи малко паркче – затревена повърхност (по подобие на този проект)

А защо не и двата варианта едновременно! Стига да се запази условието за достъпна и дружелюбна градска среда.

В никакъв случай тук не бива да се строят гигапроекти!

ПП. Ако сте архитект, строителен инженер, археолог и сте готови да се присъедините към инициативата, в качеството ви на специалист, моля свържете се с мен. При по-нататъшно разработване на идеята ще я предложим на обществено достояние, ще се изпратят писма на кмета на Пловдив, общината, областната управа, Министерство на Културата, Роза Импекс, UNESCO.

Идея за по-достъпно летище

София е един от малкото Европейски градове, които не разполагат с директен обществен транспорт от Аерогарата си до Централната си ЖП и Автогара. В плановете за развитието на града влиза включването и на двете дестинации в мрежата на метрото. Дори тогава обаче, за да се достигне от едната до другата ще трябва да се сменят мотриси от различните метродиаметри, пътниците пристигнали с багажа си ще трябва да се мъчат с прехвърлянето му и то на метростанции, които така или иначе ще бъдат централни и претоварени обслужвайки целия град. Освен това в самите мотриси ще трябва да съжителстват куфари, пътници и какво ли още не, което със сигурност няма да е приятно изживяване. Тежестта на връзката между двете дестинации не трябва да се полага изцяло върху метрото. От друга страна в района около летището се изграждат огромни бизнес комплекси, които до пускането в действие на метрото предназначено за тази част от столицата ще добави допълнително натоварване на пътникопотока в този участък на метрото.

Решение може да се намери като се използва изградената преди десетилетия ж.п. релсова мрежа в и около София. За да се свърже със самата Аерогара ще трябва да се построят единствено няколко километра ж.п. линия и самите спирки.

Предлагам два варианта за свързване на Централна ЖП и Автогара с Летище София чрез градска железница.

Вариант 1 (В1)

Използва се съществуващото трасе от Централна гара до гара Подуяне. Продължава се по съществуващите най-северни релси до кръстовището на ул.Доганица и ул. Майчина слава в кв. Подуяне. От тази точка е необходимо да се построи отсечка дълга около 1 км през кв. Христо Ботев до ул. Източна Тангента.

От сателитната снимка се вижда, че под участъка има широки незастроени пространства и евентуалното построяване и отчуждаване на имотите за целта не трябва да коства много.

Продължава се по съществуващото трасе по ул. Източна Тангента до кръстовището с ул. Мими Балканска. Следващия участък може да се изпълни като подземен (дължината му е само 2.5 км от които само 2 км попадат под улиците обслужващи превоза до двата терминала) – под ул. Мими Балканска, ул.Продан Таракчиев, и улицата до терминал 2. Този участък преминава покрай парка към Терминал 1, в рамките на който може да се построи и подземна спирка, която да се свърже с топла връзка с Т1 например чрез траволатор с дължина около 300 метра. Строежа на този участък следва да се съобрази и с строежа на метро участъка, така че да се съгласуват нивата на изкопаните тунели и съответно нужната промяна в движението на улиците в района, така че да не се парализира за дълго.

Вариант 2 (В2)

Втория вариант използва друга част от ж.п. мрежата в София и е значително по-дълъг. Тръгва се по съществуващото трасе от Централна до Сточна Гара, до надлеза при ул. Индустриална. От тук следват две подсхеми:

a)      Построяване на нов участък от около 500 метра над ул. Владайска река, по ул. Зидарска, ул. Градинарска до ул. Хайдушка песен по която съществува ж.п. трасе, до ул. Дан Колов край кв. Орландовци, до ул. Жак Дюкло, където би било по ефективно да се дострои трасе завиващо на изток покрай Малашевските гробища или по ул. Жак Дюкло или от южната страна на гробищата. Продължава се на юг по съществуващото трасе покрай кв. Левски Г, ул. Рилска обител, ул. 528 до ул. Източна Тангента. На места в тази част от трасето релсите трябва да се възстановят.

b)      Продължаване по съществуващото трасе до района на ул. Меджидие, където трябва да съ дострои остър завой, след който маршрута продължава по съществуващото трасе по ул. Хайдушка песен и т.н. както е описано в другата подсхема.

В1 има дължина от около 9.3 км, от които 1 км трябва да се дострои в кв. Подуяне/кв. Хр. Ботев и около 2.5 км в района на летището. В2а има дължина 12 км при преминаване северно от гробищата и 10.8 км при преминаване южно от гробищата. За него е необходимо дострояване на около 500 метра трасе в района на бившия хладилен завод. В2b има дължина от около 11.4 км преминавайки южно от гробищата, като за него е необходимо построяване на остър завой около ДВСК. За двете подсхеми на В2 е необходимо дострояване на част от съществувалото в миналото трасе около ул. Дан Колов и ул. Рилска Обител и ул. 528, както и преминаване през промишлената зона преди Малашевските гробища.

Освен, че е по-дълъг, вторият вариант преминава в близост до гробищен парк, промишлените зони в Хаджи Димитър и ромските гета в кв. Христо Ботев, което от своя страна не е много подходящо като пейзаж виждан малко след пристигането в града и страната.

Аргументи за важността на директна връзка ЖП/Авто-Аерогара:Отделение за багаж в метрото в Атина

Освен описаните по-горе аргументи, бих желал да спомена още няколко. Мотрисите, с които разполага метрото на София не са снабдени с отделения за поставяне на багажа на пътниците от едно летище, както e например в метрото в Атина.

Описаното около 10км трасе ще се взима за 15-20 минути, докато с метро това ще е времето само за достигане до метростанция Сердика, откъдето пътника ще трябва да слезне, да повърви до метростанцията от втория метродиаметър, да изчака идването на мотрисата и да пропътува още 3 спирки до Централна Гара. Т.е. с метро ще се достига в най-добрия случай за около 30 минути. Ако вместо обикновени влакове се използва т.нар. S-Bahn или някаква друга форма на градска железница резултатите могат да бъдат наистина завидни.

През лятото на 2009 разговаряйки със гръцки студенти от Солун, които също бяха на Еразмус в Памплона, Испания, разбрах, че София, разполагайки с нескъпи самолетни връзки с голяма част от Европа и с удобната ЖП връзка със Солун, се явява много по-удобно летище за пътуващите от Европа до северна Гърция отколкото Атина. В този контекст връзката без транзитно преминаване през централната част на града под или над земята се оказва от значение не само за града ни, ами и в регионален план.

Последен, но не и най-маловажен е и аргумента, че е нужно да се организира подходящо синхронизиране на въздушен, наземен и железопътен транспорт за един мегаполис, в какъвто се превръща и София. Това може да се осъществи единствено, ако съществува независима връзка между Централната ЖП, Автогара и Аерогара на София и България.

Разписанието, по което ще се движат влаковете и композицията от вагони трябва да бъде съобразена със разписанието на пристигащите и заминаващите самолети, влакове и автобуси, така че да се постигне оптимален резултат, т.е. не е нужно те да се движат с учестен график, както например метрото – разстояние от 15-20 минути между различните влакове ми се струва достатъчно.

С поглед към бъдещето, през прозореца на миналото

Българина е горд с факта, че е запазил народността си, своите език, традиции и религия през петте века Османско потисничество. Преди Освобождението през 1878 г. Българина живее предимно на село, а основните градове – Пловдив, Търново и София са с относително малко население. В градовете се развиват търговията, манифактурите и образованието, докато всичко останало, което обединява Българите през Възраждането – обичаите, народните песни и фолклор, земеделието – всичко това се корени в Българското село.

Само след седмица е Коледа и целия сезон зимни празници, които в продължение на пет столетия са били основополагащи в съхранението на цяла една народност. Около християнския празник в Българската традиция на празнуването на Рождество Христово са се запазили много народни обичаи, произхождащи понякога от езическото минало на Българския народ. Вечерята за Бъдни вечер с всичките тънкости около броя и вида на ястията, Коледарите, прасето, коледните краваи, всички те са пренесени чрез селския живот през тези години. Години в които на това да си селянин и да се грижиш за земята и добитъка си, се е гледало с уважение. Разбира се и тогава е съществувал стремежа към келепира, чорбаджийството и градската кокетност. Този стремеж се пренася и след Освобождението, а урбанизирането не е характерно само за нашите земи, ами за цялото човечество през ХХ в.

Така днес, в края на 2009 г. по официални данни на 81% от територията на България живее 42% от населението в т.нар. селски райони. За ЕС цифрите са 56% на 91% от територията. Най-плашещата особеност на това явление е застаряването на това население. Все по-малко млади хора живеят в традиционните селски райони. Традиция и старо са взаимосвързани, но вече в отрицателен аспект. Да живееш на село означава да нямаш бъдеще и препитание, а „модерността” предполага да бъдеш урбанизиран, на всяка цена!

Процесите довели до това глобално явление, обаче са същите процеси довели до най-дълбоката позната на човечеството криза на ресурси, изхранване на населението, изчерпване на изкопаемите горива, недостиг на питейна вода и катастрофални климатични промени. Светът, такъв какъвто сме го развили за изключително краткото време след Втората Световна Война изчерпва възможностите си да продължи да съществува под тази си форма. Планетата просто не издържа на бурното ни развитие.

Какво може да следва, в такъв случай?

Многобройни са сценариите за апокалиптичен край на нашата епоха, за внезапно връщане в праисторическото минало. Преди 50 години светът е бил настроен по подобен начин – във всеки един момент може да настъпи ядрен апокалипсис и да се върнем в Каменната епоха. Това обаче не се случва до днес. Разбира се, все още съществува опасността от това, просто света не се страхува по същия този начин. Днес той се страхува от числото 2012, от непредсказуемите промени, които според древния майски календар ще променят света ни по катастрофален начин. Притеснителното е обаче, че човечеството все по-средновековно вярва, че това е неизбежната ни съдба, че няма време да променим ежедневието си достататъчно бързо и ефективно. Приемаме фактите отслабени като пред идеята за чума хвърлена ни от Бог. Въпреки научния и технологичен възход на ХХ и ХХІ в, не успяваме да прозрем, че трябва да намерим причините за тези бързо настъпващи отрицателни промени не в древните Маи, ами в съвремието си и в собствените си ежедневни дейности. Съдбата е това, което всеки един от нас избира във всеки един момент и няма как да се случи нещо различно. За всяко събитие съществува точно определима причина и разумно обяснение. Разбира се вярванията и суеверията са били с човека откакто е слезнал от дървото, но не тях трябва да променяме.

В дните около конференцията в Копенхаген и всичкия този шум, популизъм и престорени действия човек няма как да не се замисли. Всъщност по-хубаво би било да се замисля некампанийно, но това, поне в България, не е адекватно предложение.

Още в наши дни поколението ни ще се сблъска с един различен свят, което не можем да избегнем при сегашното развитие на нещата. Тук не е мястото, в което бих желал да дискутирам националните порции въглеродни емисии, национални политики за възобновяема енергия и прочие. Желанието ми е в този блог по-често да се говори за индивидуалното действие. За нещата, които всеки от нас може да направи, без нуждата от много подготовка, финанси и държавна помощ.

В този нов свят, независимо дали петролните залежи пресъхнат или не, няма да си купуваме земеделска продукция прекосила половината Земя, за да достигне до нас. Може би ви се струва, че България е традиционна земеделска държава с ограничен пазар, в който търсенето и предлагането са сравнително плавно развиващи се процеси и чиито земеделски ресурс е достатъчен, ако не за износ, то поне за задоволяване на вътрешния пазар. Това е така, но и в България се внася месо, традиционни зеленчуци като лук и т.н. от страни отдалечени на повече от 1000 км от границите ни. Да не говорим за екзотични плодове и зеленчуци, които просто няма как да бъдат произведени на нашите ширини.

В този нов свят разстоянията отново ще станат големи – евтините самолетни билети няма как да оцелеят в свят със почти изчерпани изкопаеми горива. Понятието „Гражданин на света” отново ще бъде ограничена привилегия, а хората, които живеят на хиляди километри от роднините си, защото са намерили по-изгодна професия там, ще трябва да се срещат с най-близките си хора все по-рядко. Решение на това може да бъдат например влаковете придвижващи се върху магнитно поле движещи се със свръхвисока скорост. Но това пак не е основната тема, върху която искам да наблегна.

Начина ни на живот трябва да се промени. Съвремието ни е направило зависими от тези климатични, социални и природни промени, за които в по-висока или по-ниска степен, сме отговорни пряко и няма как да променим нещата генерално само чрез личната си инициатива. Това което може да постигнем сами е да променим зависимостите си като ги превърнем в предимство за нас.

Ще попитате „Как?”

Няма да се опитвам да рекламирам точно определено решение, защото истината за всеки е различна, но ще се опитам да ви накарам да се замислите и да ви представя някои факти, така както ги виждам аз.

Можем да потърсим решението в традициите, в миналото. Всъщност съветите на древните се оказват извън ограниченията на времето. Познавайки миналото си, можем да не допускаме отново същите грешки. Начина, по който са живели предците ни с векове може да се окаже предпоставка за намиране на трайно решение за нас и нашите деца.

Модерността представлява съвкупност от изисквания и постижения, които са направили живота ни такъв, какъвто е днес. Въпреки това, голяма част от тях са доста гъвкави и трансформируеми. Да караш автомобил не значи задължително да изразходваш огромно количество нефт, например. Да живееш добре и да имаш съвременна професия не е обвързано с живота ти в града и задължителна градска професия. Всъщност за една голяма част от света живота в рамките на града, по начина, по който го познаваме в България, е нещо изключително остаряло. През 2000 г. половината население на САЩ живее в предградия. Но там примера е изключително сложен и изпълнението меко казано „куца”. То е продукт на „капитализма” на ХХ в, ако така мога да се изразя, докато в България познаваме друго едно решение, предложено ни от „социализма” – жилищните квартали с жилищни блокове. В Американския Английски ги наричат “projects”, а понятието е приело силно негативен смисъл. За щастие в България все още не е чак толкова краен. Но да се върнем върху професиите…

Съвременните технологии доведоха до насищане на пазара на труда със съвременни професии. По лични впечатления един огромен процент от поколението ми се занимават с тези съвременни професии – уеб дизайнери, системни администратори, програмисти, служители по дистанционното обслужване на клиентите. Тези професии до голяма степен предполагат работа във виртуалното пространство, дълги часове пред мониторите, заседнал начин на живот, доста често вреден за здравето. Липсата на реален контакт с хора и природа води до израждане и мутация на това общество. Можем, обаче, да се опитаме да превърнем недостатъците на всичко в някаква полза. Ползата при тези „съвремени професии” е, че много малка част от тях задължават присъствието на служителя на точно определено място и статично работно време. При тях е важна производителността, а не колко време реално губиш в социални мрежи и чат с приятели, с които просто не можете да се видите, докато сте на работа. От друга страна мисловната дейност, над която се набляга в тези професии предполага липса на физическо натоварване, а здравия дух живее само в здраво тяло. Съвременния човек е открил спортните занимания в свободното време, начин за извършване на физически и социални упражнения. Но да прекарваш малкото си свободно време във залите за фитнес отново не носи нужното удовлетворение, поради неестествеността си на възникване.

Живота в града предполага и други недостатъци – престъпност, задръствания, замърсен въздух, загуба на идентичност в рамките на огромната metropolitan маса, ограничено лично пространство, загуба на усещането за връзка с природата. Разбира се съществуват опити за премахването на тези недостатъци например с теорията за Интелигентен Урбанизъм и Нов Урбанизъм, за които ще опитам да поговоря в други постове. В крайна сметка и двете изискват организация от поне местно ниво, която да се занимава с планирането и подреждането на нещата в правилен ред. Както казах по-горе, тук целта е да намерим решения за себе си, които да постигнем без чужда помощ.

България е сравнително малка държава – прекосена по диагонал – от Кулата до Силистра е около 700 км. С добра инфраструктура би било възможно да живееш например в Габрово, да дойдеш за концерт в София и да се прибереш достатъчно рано за да бъдеш на следващия ден на работа. Огромна част от Българите имат „активна” връзка със селото – притежават имот на село, имат роднини, които живеят там и получават редовно земеделска продукция произведена от тях. В свят, в който храната, която ядем не е особено здравословна, приимуществото част от нея да бъде произведена от твои близки или от теб самия не е за изпускане. Разбира се и нашите роднини не са имунизирани от употребата на вредни за здравето и природата материали, вещества и методи при производството на тази продукция. Тук е мястото, на което всеки един от нас може да се намеси. Да се опитваме да убедим по-възрастните си роднини, например, че да се палят стърнища е изключително вредно и за въздуха и за почвата, че има техники на подхранване, които не използват опасни вещества и т.н., може да се окаже непосилна задача.

Аз лично се замислям дали присъствието ми в града е това, от което имам нужда и има ли начин, да се препитавам, докато не живея в града. Отговора на тези въпроси предстоят да бъдат намерени след практически опит! Очаквайте продължение 🙂