Posts Tagged ‘ имиграция в България ’

Семейна история, circa 1996

Случая с Аревик ме трогна, освен всичко останало, заради една страница от семейната ми история. През 1996г. моето семейство и аз бяхме със статут на Имигранти (всъщност не съм сигурен точно как се водехме, родителите ми бяха без каквото и да било гражданство, и имаха само сини паспорти, а аз и сестра ми рождени свидетелства от Пловдив, България). С години подавахме молби за получаване на Българско гражданство и след протичане на законовата процедура на няколко пъти гражданство ни беше отказвано. Един ден през февруари 1996 в кабинета на баща ми в тогавашното ВСИ – Пловдив (днес Аграрен Университет) дошли цивилни мъж и жена от „тайните служби”, които им съобщават, че четиримата трябва да напуснем страната до 72 часа.

Как се стига до там?

Родителите ми напуснали Ирак още през 1978 г. поради политически причини и в продължение на дълги години е било по-добре да останат в България. Официалния им претекст да дойдат тук е бил Висше образование. Неофициалната причина – срещу майка ми е била издадена смъртна присъда от режима на Саддам. Подобна съдба споделят десетки, ако не и стотици Иракчани с леви и комунистически убеждения в този период – края на 70-те години. Саддам, току що стъпил на върха на управлението в Ирак, се захваща с партийния плурализъм в страната, като първи в затворите попадат членове на леви движения и Иракската Комунистическа Партия – една от първите партии в Ирак с дълга история и широка маса от привърженици, застъпваща се за демократично, прогресивно и светско развитие на страната.

В последвалото десетилетие на 80-те съдбата на дисиденти от Ирак претърпяват свързаните с шиитското духовенство и партията „Ал-Дауа Ал-Исламия” (Партия за Ислямски Апел), които Саддам обвинява във връзки със Иран, с когото води 8-годишна война отнела живота на над един милион.

България, обаче, през всичките тези години преди 1989г. играе двулична игра – приютява левите дисиденти (не само от Ирак, ами и от всички Арабски страни, Африка, Азия и Латинска Америка), дава им образование и убежище, но същевременно пази много топли връзки с „Социалистическия” режим на Саддам. Всъщност партията на Саддам – Хизб Ал Баат/Баас (в зависимост от диалекта) Ал Араби е типична национал-социалистическа партия, която и до днес управлява в Сирия. Тя прокламира единството на всички араби, докато в това време подтиска неарабските малцинства като Кюрди, Тюркмени, Асирийци, Перси и т.н. Саддам пък балансира на двата фронта – пуши кубински пури, с американско уиски, харчейки петролни долари за оръжия от Източния Блок.

Именно заради това международно лицемерие, статута на стотици споделящи съдбата на родителите ми с години остава неясен. Някои получават Българско гражданство (къде с помощтта на ранната корупция на „Прехода”, къде законно), хиляди напускат България и се установяват в Западна Европа – Швеция, Дания, Великобритания, Германия, Франция. В България остава една свръхмалка част от това поколение иракски и арабски студенти на България, които в повечето случаи са получили безплатно образование от България, но срещнали икономическите трудности на „Прехода” решават да се възползват от възможностите предложени им назапад. Малка част от тях успяват да се реализират професионално, на по-голямата част не се признават дипломите и днес, вече с придобити гражданства, се изхранват с дребна търговия. Тези, които успяват да се реализират там преминават през образованието си отново, намясто, за да им бъде признато и да получат възможност да работят по специалността си.

Останалите в България също срещат трудностите на „Прехода”, малка част от тях успяват да се реализират професионално (в това число спадат и родителите ми) – това са буквално няколко преподавателя, сравнително по-голям брой лекари, няколко журналиста и в общи линии това са тези, които работят за каквото са учили. Огромната част от т.нар. стипендианти днес са търговци, къде дребни, къде по-сериозни.

Съдбовната 1996

След 1989 г. родителите ми правят неколкократни опити да получим гражданство, достигайки до различни нива на властта, включително Петър Стоянов, тогава Зам.Министъра на Правосъдието, който в лична среща обяснява на баща ми „той (бел.ав. баща ми) има право да си иска правото, но зам.министъра, като такъв, има право да му откаже това право”. В списъка с отказите и отрицателните становища влиза и името на Любен Корнезов. За родителите ми да получат Българско гражданство беше от изключителна важност за да имат възможност да пътуват по работа. В един дълъг период от време те не подновяват иракските си паспорти, заради неприятности с представителите на Ирак в България. В определени периоди родителите на моите родители са били принудени от властта в Ирак да се отрекат от децата си, редовна практика на репресорските режими. Така родителите ми имаха едни сини паспорти, които все пак позволяваха след верига перипетии баща ми да пътува 1-2 пъти в чужбина в началото на 90-те. Вуйчо ми, който около момента, в който родителите ми идват тук, напуска Ирак със съпругата си за да започнат докторантури в ГДР. За разлика от България след 89-та, ГДР прескача желязната завеса и се озовава в „Западната” правна система, в която най-честото условие за получаване на гражданство е да си живял определено дълго време в страната и/или да си създал поколение на местна почва. При вуйчо ми съществуваха и двете условия и не дълго след 90-та година получиха вкупом гражданство във ФРГ.

След поредния отказ, родителите ми обмисляха какво ли не, но живота във статукво ги беше успокоил. След като толкова години вече живеят без гражданство, няма да е проблем и за близко бъдеще. Преценката им се оказва неправилна и през 1996 г., в кабинета на баща ми пристигат двама цивилни полицаи от „службите” и им заповядват „до 72 часа да сте на Свиленград”. Прибраха се от работа рано, потърсили веднага съвети от ректора, и други по-висшестоящи в тогавашния институт. Казаха ни какво се е случило, аз съм бил на 8-9, сестра ми на 16. Не си спомням да съм осъзнавал точно какво означава това. Това което съм разбирал е, че искат да напуснем вкъщи, и да не живеем повече тук. Свиленград ми беше ясно, че е границата с Турция, и това значеше, че трябва да започнем да живеем някъде, откъдето не сме.

Решиха, че трябва да отидат в София и да искат срещи, с който се сетят. Майка ми настоя да ни вземат и нас. Супер, няма училище, ще ходим в София!!

Февруарска киша и топли министерски кабинети с меки мебели, това си спомням. Единия беше на тогавашната Заместник Министър на Правосъдието. Не помня името, пълна жена, мисля, че беше с къса изрусена коса. Следващия спомен от този ден е малко неясен, първо сме чакали в/пред Президентсвото, за среща с президента Желю Желев, тогава това не се случи. Прие ни обаче г-н Велко Вълканов, който тогава е заемал позиция в Комитет по Защита на Човешките Права, или нещо такова. Поиска да му разкажа какво знам за Левски и Ботев, а аз от малък съм запален по Българската история и с удоволствие му разказвах, каквото бях чел по книгите. В крайна сметка се прибрахме в Пловдив с успокоението, че няма да бъдем екстрадирани, а молбата ни за гражданство ще бъде преразгледана.

Чак след среща с граждани в Пловдив покрай последната си кампания Желю Желев обещава на баща ми, че ще се поинтересува по-сериозно и скоро ще имаме отговор. Отговора беше президентски указ, с който най-сетне съм получил гражданство в родината си. 9 години след като съм бил роден. В онази ужасна за България 1996-та.

П.П. Хах, всъщност с гордост мога да кажа, че съм роден без гражданство, може би и затова не чувствам вътре в себе си пределите на границите. J

Продължение по случая „Аревик“

След публикацията за случая „Аревик” госпожа Сузи Петрова от женската организация на ВМРО се е свързала с шефа на Агенцията за бежанците. Той й е обяснил как стоят нещата от правна гледна точка, реално неща, които са известни – Давид е нелегален, Аревик вече също е нелегална, след като е била предупредена, че с оставането й тук ще наруши законите на страната, всичко, което властите са направили досега е според стандартната процедура. За утре е насрочена лична среща с шефа на агенцията.

В телефонен разговор от преди малко се опитах да убедя г-жа Петрова във важността тук да се излезе от релсите на бюрократщината и за този случай да се прояви повече хуманност. Ясно е, че ако продължат да се спазват процедурите тя ще бъде екстрадирана от България, може би все още бременна. Вероятно и той ще сподели нейната съдба, а ако попадне в Армения доста вероятно ще подлежи на ударите на закона в родината си като избягал от военна служба, съдба, която на нас в България ни е ясно какво означава, предвид недалечното ни минало. Сигурен съм, че може да се намери решение без да се нарушават нито законите на страната, нито дипломатическите ни отношения с Армения.

Може би решение ще бъде процедурата по екстрадирането й да бъде административно протакана докато не роди детето си, а през това време да я пуснат да живее при родителите на Давид в Монтана. Очакваме още след срещата утре.

Keep Bangin’ On The Walls

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

(откъс от стихотворението Арменци на П.К.Яворов)

Току що в късните новини на bTV гледах краткия репортаж по случая с Аревик – арменско момиче, бременно от приятеля си Давид, който живее в България. Случая доби популярност през изминалата 1-2 седмици с безброй публикации в българското виртуално пространство, много блогпостове, групи във Фейсбук.

Ще се опитам да опиша случая на кратко: момиче и момче се влюбват по Интернет, тя живее в Армения, той е избягал преди много години в България, няма статут на постоянно пребиваващ, защото не е служил казарма в Армения, а днес живее в Монтана. Тя идва в България с туристическа виза, забременява, визата и изтича и тя подава молба да получи статут на бежанец. Явно по българските закони тя няма право да получи такъв статут и той й се отказва. Взето е решение да бъде екстрадирана в страната си със забрана да влиза в България в следващите 5 години и е затворена във „Дом за чужденци” – с.Бусманци. Ако се прибере в Армения и роди детето си там, баща му няма да може да го види, защото той не може да се прибере в родината си, в която трябва да служи казарма, а тя няма да има право да стъпи в България поради решението на нашите власти.

Това е една човешка трагедия, по която, ако се снима нехоливудски филм, доста вероятно ще достигне поне до номинации в Кан, Берлин и т.н. Подобни случаи са реалност на много места по света, където границите се оказват все така високи, както преди 50 години, а хората всъщност не живеят в „едно голямо село”. Каквото прави този случай специален и достоен да му се обърне внимание е Българската действителност.

Българи и Арменци с векове са споделяли сродна съдба в рамките на Османската империя, че и преди това. Арменско малцинство по българските земи има от стотици години. Смея дори да кажа, че то вече е неразделна част от българската национална идентичност. Арменската Апостолическа Църква принадлежи към Източните Църкви, каквато е и Българската Православна Църква.

България същевременно страда от демографска криза, както и цяла Европа. Населението ни застарява постепенно, а намалява предимно заради икономически причини. Все по-често псевдопатриоти посочват нарастващия брой на населението от ромското и турското малцинство като заплаха за бъдещето на България. Ежегодно статут на бежанци в България търсят хиляди северноафриканци, граждани на страните от Близкия Изток, Афганистан и т.н. С членството си в ЕС, Българските граници станаха граници на Европа, а имиграционната ни политика се обвърза с тази на ЕС. Вратите на Европа не са се отворили от 2001, когато Asian Dub Foundation затропаха по стените на Fortress Europe, няма и голяма надежда за това. Не, че и трябва да се отворят широко. Европа се притеснява от нарастващото нехристиянско население на континента, в дискусиите за Европейска конституция един от най-разискваните текстове беше текста, в който се казва, че ЕС се основава на принципите на християнското наследство на Стария континент.

Но ето, че днес факт е, че на момиче от Армения, което иска да роди детето си в България и да живее с него и любимия си тук се отказва не някакъв правен статут, ами бъдеще.

Факти, факти, факти. Понякога човещината я спират всички тези хладнокръвни текстове в прашасали закони. Понякога човешкото е не сляпото следване на правилата, а търсене на човешки правилното!

Не мога да се сетя за човешка причина, поради която на това 22-годишно момиче му е отказан статут на бежанец, а на всичкото отгоре е затворено в нещо като затвор, очаквайки да бъде изведена от страната, далеч от бащата на детето, което носи в утробата си.

Не влизането на Турция в ЕС е заплаха за българския народ! Българската малоумна бюрократщина е заплахата.

П.П. Статията е изпратена на женското движение на ВМРО.