Posts Tagged ‘ история ’

Сами Михаел: „Евреите изгубиха Ирак и Ирак изгуби евреите”

Преди две седмици баща ми влетя в стаята ми със задачата да намеря кога ще се състои представянето на някаква книга на Израелски автор, за когото беше чул преди малко по телевизията. Името, което потърсих в Google беше Сами Михаел. Представянето на неговия роман „Виктория” беше в рамките на Панаира на Книгата в НДК, в Събота сутринта. Не успях да отида, на самото представяне бяха само родителите ми, но по обед ми се обадиха да ми кажат, че ще обядват с автора в някакъв иракски ресторант, а ако искам да дойда. Оправих се набързо и отпраших за центъра.

На ул. Цар Симеон (арабската улица в София) се намира малкото иракско ресторантче „Ал Нахрейн” (Месопотамия, Двуречието), храната е предимно традиционна, вкусна и не много скъпа. Обстановката също е доста характерна – пластмасови столове и големи маси, все едно се намираш в народен ресторант на югоизток от Свиленград. В тази атмосфера на шумни разговори, емоционални пререкания и задоволство от неопитани отдавна родни ястия се запознах с 84 годишния автор.

Съвременния иракски Маймонид?

Аз и Сами Михаел (в средата)

Роден е в Ел-Батауин, един от еврейските квартали на Багдад през 1926 г. По-късно се мести в квартал Каррада. Като младеж се свързва с леви движения и в последствие Иракската Комунистическа Партия, заради които си дейности през 1948 е осъден задочно на смърт от Иракската монархия, емигрира в Иран, откъдето през 1949 заминава и заживява в Хайфа, в новосъздадената държава Израел. Тогава говори само иракски арабски и английски, но не и иврит. Тогава, там започва един нов живот, както повечето заселници в Израел, но за разлика от мнозина, запазва в себе си Иракската си идентичност и традиции. Губи само иракския си диалект, но не и спомените за младостта си в родината си, родината на неговите предци, земята, на която юдеите са живели непрекъснато последните 2500 години.

Хилядолетния дом или Обетованата земя, без право на избор!

Със създаването на Кралство Ирак през 1920 г. и провъзгласяване на независимоста му от Британия през 1932 започва един турболентен етап от историята на Ирак, който паралелно на заселването на евреи в тогавашна Палестина и полагането на основите за бъдещата държава Израел, заедно с европейския антисемитизъм от началото на ХХ в. довеждат до една от неизвестните трагедии на ХХ в. В началото на модерната Иракска държава, след края на Османското владичество и с края на Британския мандат икономиката и финансите са в ръцете на еврейското малцинство. Първия финансов министър на Ирак – Сасон Ескел е евреин, 10 от 19те члена на Багдадската търговска камара през 1947 са евреи, в началните фази на Арабския национализъм в Ирак, Иракските евреи се считат за братя араби, но с навлизането на нацизма в Ирак, всичко се променя.

Евреите населяват тези земи още отпреди да се наричат евреи. Пророка Авраам, родоначалника на евреи и араби, е роден в Ур, днешен Ирак. Живота си е прекарал между Анадола на север, Сирийската пустиня и Арабската пустиня, между Халеб в днешна Сирия (етимологията на името е свързано с легенда, че точно там Авраам е давал мляко на пътниците) и родния си Ур. По-късно в човешката история и историята на региона идват Вавилонците, които пленяват юдеите и ги заточват принудително в земите на Вавилония, днешен Ирак. След освобождението на евреите от персийския цар Кир Велики немалък брой евреи остават да живеят в Ирак. Това е и периода, който се отбелязва за начало на постоянното еврейско население на Ирак – около 500 г. пр. н.е.

През 30те години на ХХ в, дали под влияние на движенията за Арабски национализъм, свързани дори с Националсоциализма на Хитлер (през 1941 правителството на Рашид Али Ал-Гейлани опитва включването на Ирак в Страните от Оста), дали поради влиянието на европейския антисемитизъм от този период, ситуацията на евреите в Ирак се влошава драстично. Пагобна роля в този процес играе и Ционизма, зараждащ се в Палестина, който допълнително подклажда зараждащата се омраза в едно общество, в което евреите са били изграждащ елемент в продължение на хилядолетия. Постепенно влизат в сила дискриминационни закони спрямо евреите в Ирак, освобождават се от публични постове, забранява се Ционистката пропаганда и преподаването на Еврейска история и Иврит в училищата. Подобно на Кристалната нощ в Германия, на 1 и 2 Юни 1941 се извършва погром над евреите в Багдад. Правителството на Рашид Али идва на власт след преврат на 1ви Април 1941 и заминава в изгнание след кратки военни действия между Британската армия и Иракските сили, подкрепени от Луфтвафе, завършили с превземането на Багдад на 30-31 Май същата година. В последвалите 1ви и 2ри Юни насилието над евреите в Багдад отнема живота на около 200 души, ранени са стотици, опожарени са стотици еврейски домове и магазини.

Така 10тина годишна антисемитска пропаганда от страна на Нацистите, завършила с двумесечно Нацистко правителство в Ирак дава началото на края на 2500 годишната история на евреите в Ирак. През 40те години броя на евреите в Ирак е около 120 хиляди, в резултат на последвалите десетилетия изселване, дискриминация и насилие над тях, днес евреите в Багдад са между 100 и 8 в зависимост от различни източници.

Факторите за тази коренна промяна в иракската етническа смес идват предимно отвън – като най-влиятелни се оказват Арабско-Израелската война от 1948 г., създаването на държавата Израел и отнемането на земите на Палестинците в полза на еврейските заселници. Фактически в Ирак евреите са били може би най-интегрираната еврейска общност изобщо някъде по света. Смея да твърдя, че без външните фактори евреи и останалите иракчани биха съжителствали сполучливо и до днес.

Човека зад „корицата“

Но нека се върнем върху впечатленията ми от срещата с една жива легенда. Когато говори за Ирак, за майка си, за приятелите и миналото си, Сами Михаел го прави с огромна любов, и това е напълно разбираемо – той говори за родината си, той има право да се нарече иракчанин повече от мен! За мен това е родината на родителите ми, земята, която никога не съм докосвал, а познавам само от разкази и снимки. За Сами, обаче, това е земята, която е напуснал на моята възраст днес. Интересното в неговия случай е, че за разлика от повечето иракски евреи, които до 1951 напускат Ирак и се заселват в САЩ и Израел, Сами не се е отказал от иракското си гражданство. Той просто е избягал, според него заради политическите му убеждения на комунист, не толкова на евреин. Всъщност за него, като представител на времето и поколението си, религията няма толкова голямо значение. Нерядко е бил обвиняван в Израел, че се самоопределя преди всичко като Иракчанин, в противовес на Ционистката политика, стояща в основите на 62 годишния арабско-израелски конфликт.

Когато пристига в Израел, той не говори Иврит, а общия език на тогавашните заселници е Английският. При регистрацията при пристигането му го разпитват от къде е, какво е учил, какво може. Казва им, че идва от Ирак, където е живял в триетажната къща на семейството си, говори английски. Европейските евреи, които водят разпита се учудват от нивото на английския му и го питат дали не е бил помощник на някой Британски военен, който да го е научил на толкова добрия му английски. Отговаря им, че е учил в обикновено училище в Багдад, където английския е задължителен в учебната програма. Евреите, дошли от разните краища на Европа, където са били потискани с години и са живели в бедност, не вярват на историята му, докато той със сарказъм не им „признава”, че идва от триетажна шатра в пустинята, до която се разхожда магаренце.

Всъщност в първите години след създаването на държавата Израел се ражда вътрешен конфликт между „Западните” евреи и „Източните” евреи, които са съжителствали с хилядолетия с местните общности и носят именно техните традиции. В един момент нивото на дискриминация над „Източните” евреи расте дотам, че голяма част от тях да променят доброволно имената си от Арабски на по-еврейски. Съпругата на Сами, Рахел, е родена в Хайфа, но е също от Иракски произход – родителите и са Иракски евреи, баба й и майка й са от Рамади (близко до родното място на баща ми), като баба й не проговаря иврит, ами говори на малката си внучка на арабски. Така като малка Рахел се научава да разбира перфектен арабски, в началото на срещата ни малко я е срам да проговори арабски, но в последствие се отпуска и започва да говори на добър палестински диалект. В процеса на промяна на имената майка й родена като Сабрие се преименува на Ципура, малко преди да почине, обаче, споделя последното си желание с дъщеря си – на гроба й да бъде написано родното й име!

Сами споделя и за ревността, която изпитва от книгата, която представи в София. „Виктория” е преведена на арабски и достига до книжните пазари в Ирак, където се разпродава като топъл хляб. „Ревнувам книгите си, защото те могат да стъпят на родната ми земя, а аз продължавам да бленувам за това!”

В последните години е избран за председател на Асоциацията за гражданските права в Израел. Като такъв ежедневно се сблъсква с неправдите спрямо стотиците палестински политически затворници държани по израелските затвори. Разказа ни и за самите затвори – в тях затворниците живеели като в петзвезден хотел, избирали храната си от дълго меню, дори можели да получат висше образование зад решетките! Лишени от свобода обаче за тези хора всеки лукс е маловажен,  или поне това е моето мнение.

На името на Сами Михаел е кръстена и улица в Хайфа, по протежението, на която са изписани пасажи от книгата му „Trumpet in the Wadi” на иврит и на арабски. В нея той описва любовната история на израелска арабка и руски евреин, а действието се развива в квартала Wadi Nisnas. Днес улицата се е превърнала в литературна туристическа атракция и привлича туристи от цялата страна.

Накрая, бих желал да споделя няколко мисли, породени от разговорите със този невероятен човек. На първо място идеята, че е напуснал завинаги родината си на моята възраст, че е пожънал успехи във новото си отечество, по целия свят, включително и няколко арабски страни, но въпреки това вече 62 години не може да стъпи на земята, която обича толкова много, направо ме отвращава. Чисто лицемерие е факта, че ако беше заживял някъде в Европа или САЩ, където да беше получил гражданство и евентуално сменил името и CV-то си, днес, като немски или френски автор (от иракски произход), той щеше да има възможността да се върне за няколко дни в родината си. Затова, обаче, че е заживял на по-малко от 500 километра от нея, правото му да се върне като гост в родината си му е отказвано.

Арабската позиция по израелско-палестинския въпрос е ясна, що се отнася до разселените милиони палестинци след окупацията на земите им след 1948 г. Тези милиони живеят по всички краища на света и в лагери като този в околните арабски страни. Никой в 20тината арабски страни не поставя под съмнение правото на тези хора да се приберат по земите и домовете, които са им били насилствено отнети преди повече от половин век. От друга страна, държавните апарати на тези страни предприема подобна акция спрямо значително по-малкото арабско еврейско население от Ирак, Сирия, Египет и т.н. Единствено Мароко и Тунис са създали някакви условия местните евреи да останат в родините си след първите арабско-израелски войни. Арабският свят често се оплаква от двойните стандарти, с които светът гледа на конфликта, но със своето отношение спрямо хилядите източни евреи принудени да напуснат вековната си родина без правото да се върнат дори и само като туристи, сами поставят един двоен стандарт.

Advertisements

История или Бизнес, какво е Пловдив?

Както може би знаете – роден съм в Пловдив. Милея за Пловдив. Обичам Пловдив. За жалост напуснах града преди вече близо 8 години, не по мое желание. Искам да си мисля, обаче, че това не е завинаги! Всеки път, когато го посетя в последните години, макар и за няколко часа, „градът на седемте тепета”  ме посреща с топлината и гостоприемството си, със своята хилядолетна история и спомените ми свързани с различни кътчета, с чистотата и спокойствието си.

В последните години града се развива инфраструктурно. Дори ми се струва, че се развива много по-добре от столицата ни. Пловдив е определено по-чист отвсякога, главната улица предлага вече дружелюбна градска среда, а не е само улица изпълнена с бутици и кафенета. Като цяло оценката е положителна. Няколкото минуса обаче са добилите статут на неизбежност огромни бизнес/търговски центрове, донякъде наподобяващи социалистическите мастодонти от недалечното минало.

Те никнат навсякъде в страната, като това се разглежда като знак за жизнеността на града. Те предлагат една нова форма на работа / пазаруване / прекарване на свободното време, доскоро неизвестни за нашите географски ширини. Сами по рода си тези молове, бизнес сгради и прочие не представляват голямо зло. Те са нормални за времето, в което живеем и поне от архитектурна гледна точка освежават гледките в застаряващите ни градове. Проблем представлява, обаче, местоположението на тези сгради/комплекси, както и инфраструктурното им осигуряване. Те биват издигани възможно по-близо до идеалния център на градовете, които исторически представляват силнозастроени зони, с иначе затруднено придвижване. За жалост и паркингите, предназначени за служители и посетители се оказват много често напълно неадекватни. Освен всичко, в някои случаи външния вид на тези проекти контрастира с околната архитектура. (В случая думата „контраст” се използва с отрицателна тежест.)

Вчера съвсем случайно попаднах на този блогпост. От него с тревога се запознах с проекта за хотел Централ-Пловдив започнат от фирма Роза Импекс. Той представлява проект за построяването на петзвезден хотел+мол на мястото на строежа на археологическия музей в града, от южната страна на тунела, до „Понеделник пазар”. До мястото откакто се помня стои археологическия подлез под булеварда, който впечатлява туристите от България и чужбина. „Наистина ли това тук са оригинални римски камъни, които си стоят тук, не са местени отдругаде, така ли?” Това ме попитаха приятели (двама софиянци, един козлодуйчанин, една сицилианка и един немец), с които бяхме в града за уикенда в края на Ноември. В проекта се говори за включването на съществуващите руини и археологически находки от елинистичната епоха в подземен паркомузей, който ще се свърже със съществуващия археологичен подлез. Все пак музей ще има значи, което е изключително добра новина за гражданите и гостите на Пловдив. Града е един от най-старите в света, но няма адекватен археологически музей, съответстващ на предългата му история. Неприятната част в новината е, че над земята ще се издигат бизнес и търговски сгради с кафенета и какво ли още не, заедно с 55-метрова кула-хотел, свързана с висящ мост с тепето в непосредствена близост.

Както можете да прочетете и в цитирания блог, тази гледка там, тези скали и целия пейзаж са един от символите на града от десетилетия. Наистина неприятно стои тази недостроена (с неизвестно предназначение сграда), но това не значи, че трябва допълнително да се загрозява или дори направо прикрива с кули, мостове и т.н. Не трябва да забравяме и, че тепето, т.нар. Стар град е защитен архитектурно-исторически паметник на ЮНЕСКО, така че следва да бъде неприемливо, дори ЗАБРАНЕНО скриването на каква да е част или нарушаване цялостта на съществуващата стара градска зона или нейните граници. За съжаление обаче общинския съвет не е сметнал, че това е достатъчен довод и е приел (може би докато полива бустана във Farmville) стартирането на това кощунство.

Обичам и историята. На това място (както се показва в цитирания блог) се разкрива част от римския град Тримонциум, която е доста запазена. Виждат се напречни разрези на стара римска улица с канализация (един от символите на Рим и неговата цивилизация) със видими останки от тръбопроводи. Само изписвайки тези думи не успях да задържа въодушевлението си. Толкова добре запазени останки са истинско съкровище за археолозите и любителите на историята. Преди години имах честта в прогимназията да ми преподава г-н Соли Христов и на него до днес дължа любовта си към археологията и историята, въпреки че така и не се насочих към специализирано историческо образование. Той обичаше да ни разказва за времената, в които той, като студент е участвал в разкопките около построяването на тунела. Сравняваше археологическата стойност на Пловдив с тази на Месопотамия! Като донякъде наследник на последната оттогава съм се съгласил с твърдението му „Ако между Тигър и Ефрат хвърлиш лъжица в пръстта, ще изскочи останка на хиляди години. В Пловдив ще ти трябва не повече от лопата.

Обичам и да пътувам. Миналата пролет бях в Барселона и по-точно в Музея на Историята на Каталуния. Сградата, в която се помещава музея се намира в Готическия квартал – идеалния център на града. По стечение на обстоятелствата се оказва, че сградата е била късно-средновековен кралски дворец (Palau Reial Major), където едва пристигнал от най-известното си плаване Христофор Колумб съобщава за откриването на нов път към Индия. Експозицията на музея обаче не е толкова впечатляваща. Силен спомен, обаче остава експозицията от римската епоха. Тя представлява фактически разкопки под самия дворец, сред които се разхождаш и на определени места изслушваш/изчиташ информация, която да ти помогне да разбереш по-добре как е изглеждал живота на римляните, докато се разхождаш сред камъните надживели времето си! За да не се разрушат крехките останки е пожертвана свободата буквално да се разхождаш по тях, ами върху старите улици са поставени мостоподобни пътеки, върху които се разхождат туристите. Ето и няколко снимки:

Напречен разрез на площада пред музея.

На тази снимка ясно се вижда как са разположени пътеките, с цел да се запазят руините.

Тук се вижда и широчината на пространството, което макар и под земята ти дава възможност да усетиш тръпката да се разхождаш из Древен Рим.

Подобна е и идеята, по която е построен и Canterbury Roman Museum.

Защо ви разказах за Барселонския музей? Ами иска ми се това пространство от 8 декара да не бъде скрито под основите на този гигантски проект. Иска ми се в Пловдив, минавайки по най-главния булевард на града да виждаш тунела с амфитеатъра, тепето над него със сиенитните скали в основата му и ниската МОДЕРНА постройка на археологическия музей на града – новата придобивка, с която да се гордеем като Българи.

Разбирам желанието на Роза Импекс, закупила площтта да изпълни върху него свръхмодерен проект, с когото да вреди Пловдив сред модерните европейски градове. Просто не е това там мястото за този проект! Разбирам и емоцията, с която архитектите и инженерите са сложили там тази кула и висящия мост, наистина е впечатляващо и със сигурност изпълнението на един такъв проект ще изпълни живота на който и да е роден строител с гордост от участието в него. НО НЕ И ТОЧНО ТАМ.

Какво предлагам тогава? Както може би сте се уверили в предишните ми постове – не съм привърженик на критиката, целяща единствено да се противопоставя на съществуващите факти. Затова и обичам, когато казвам, че нещо не е редно, да предлагам как според мен е. Гледката към тепето в никакъв случай не бива да се скрива, всъщност строителство над нивото на настоящия „покрив” на центъра не бива де се допуска. За самото място предлагам да се построи ниска постройка под която да бъде съхранено разположението на археологическите находки, като се осигури описаната възможност за действителна разходка в света на Древен Пловдив. Ако е дотолкова необходимо – да се построят и максимум 2 етажа, които да съберат археологическите находки на града. Повече от 2 етажа там не мисля, че ще бъдат уместни. Ако пък това не е необходимо, експозицията може да се покрие почти на нивото на булеварда, като самия покрив може да се изпълни по два варианта:

–          Прозрачен стъклен покрив, по който туристите да могат да се разхождат и без да влизат в музея. (по подобие на този проект)

–          Покрив, върху когото да се разположи малко паркче – затревена повърхност (по подобие на този проект)

А защо не и двата варианта едновременно! Стига да се запази условието за достъпна и дружелюбна градска среда.

В никакъв случай тук не бива да се строят гигапроекти!

ПП. Ако сте архитект, строителен инженер, археолог и сте готови да се присъедините към инициативата, в качеството ви на специалист, моля свържете се с мен. При по-нататъшно разработване на идеята ще я предложим на обществено достояние, ще се изпратят писма на кмета на Пловдив, общината, областната управа, Министерство на Културата, Роза Импекс, UNESCO.