Posts Tagged ‘ криза ’

За съвестта ни пред сирийския народ

Дълго мълчах, защото се надявах някой да каже нещо по-близко до моята позиция, но не виждам някой да го е направил. Войната в Сирия няма да стане по-малко кървава, ако западни армии нападнат страната, западни, защото ирански, иракски и други сили вече оперират официално в Сирия, руски, американски, саудитски „военни специалисти“ от близо 2 години „работят“ на бойното поле и дават акъл.
Позицията на западните страни, с която обществата в САЩ и Европа си купуват индулгенция, като заявяват, че не искат на съвестта им да висят още хиляди избити в нова война, Е ЛИЦЕМЕРИЕ. Война има отдавна и светът участва косвено в нея, а убитите са вече над 100 хиляди. Време е „цивилизованият запад“ да поеме отговорността си на водач на международната общност и да притисне двете воюващи страни да седнат на масата за преговори, така както направи с Босна през 90те.
Сигурен съм, че има начин това да се случи и без пълномащабна инвазия. От дълго време, особено в контекста на Сирия и Иран, повтарям, че Ирак беше последната война, в която ще видим сложна от логистична гледна точка военна операция, в която участваха танкове. Атака е нужна, с всичката прецизност, ноу-хауто, за която се трупа от години в района. Защо Израел може да порази инвалидната количка на Ахмед Ясин, а американските drone strikes да имат висок брой невинни жертви?
Сигурен съм, че в Израел има генерали, още по-нахъсани от „ястребите“ в Пентагона, които вече са си изгризали ноктите от яд, разчертавайки ежечасово планове, с които за часове са успели да установят пълен контрол над Сирия. От тази гледна точка може да се даде и Нобелова награда за Мир на правителството на Нетаняху, заради успешното подтискане на желанието Израел да влезне пълномащабно във военен конфликт, който да доведе, вероятно, до край на цивилизацията ни, такава, каквато я познаваме днес. Израел не бива да влиза в коалиция срещу Асад, джихадистите или Хизбулла в Сирия, но тя трябва да участва в обмена на безценна разузнавателна информация за прецизни удари насочени както върху силите на режима, така и върху радикалните ислямисти, паразитиращи в Свободната Сирийска Армия.
Дълго съм спорил, за това и все още вярвам, че решението на проблемите в Близкия Изток, трябва да се роди от капацитета на хората на Близкия Изток. Но Близкият Изток не може да бъде изолиран в самостоятелна затворена система, в която няма външна намеса. Когато външната намеса и безумните убийства достигат броя, който виждаме в Сирия, трябва международната общност да поеме своята отговорност и да спаси малкото останало от тази богата на култура страна.
Да, във време на задълбочена финансова криза и ниско обществено доверие към правителствата в САЩ и Европа, нова война е последното, което ще искат да предприемат управляващите. Затова операцията, която трябва да бъде предприета, трябва да наблегне на прецизността над мащаба, на устойчивия мир над бързото прекратяване на огъня.
Последно – това е първи, подранил тест, за това как е подготвена България като входна врата към Европа, за проблемите, отстоящи на две турски КПП-та разстояние. За жалост и държавата и обществото ни ще бъдат скъсани на този изпит. ДАБ и Българският Червен Кръст не разполагат с адекватни условия, които да отговорят на сериозна бежанска вълна. Медиите не информират за реалните проблеми, които ще представлява настаняването, изхранването и, в последствие, интегрирането на хиляди прогонени от домовете си в Сирия. От началото на годината статут на бежанци са потърсили близо 800 сирийци. Ако се разгори пълномащабна война в Сирия такъв ще бъде броят бежанци на час. Със сигурност сред тях има и ще има „командировани“ радикалисти, които да се опитват да сторят нещо неприятно в България, но не това е цялостният облик на бежанеца. Българското общество, в лицето на гражданските и неправителствените си организации трябва спешно да впрегнат всички усилия, за да предотвратят хуманитарна криза със сирийските бежанци, която има опасност да се разгърне както на българска, така и на турска територия. Това е нашата отговорност днес.

Advertisements

Най-Горещата Арабска Зима

В много различни случаи в последните месеци почти стигах до писане на нова публикация тук, но все нещо не ми беше достатъчно – ентусиазъм, свободно време или просто желание да споделя мислите си публично.

Кадрите от последните дни, показващи почти мирната революция в Тунис, ми дадоха именно тази доза ентусиазъм да споделя някои свои мисли тук и сега.

Развитието на последните събития можете да проследите в Google News или сбити в real-time развиващата се статия в wikipedia. Дефакто не следях събитията до петък вечер, когато в iGoogle прочетох „Prime Minister Claims Power in Tunisia as President Flees”. Нещо, на което като споделих веднага с баща ми той се изсмя невярващо. Звучеше като спекулация, научна фантастика, нещо, което не би могло да се случва днес точно в тази част на света.

Все още не е ясен крайния резултат от всичко в северноафриканската страна – везните могат да наклонят към беззаконие или кръвопролития (много малко вероятно, но не е изключено), на насрочените за след 60 дни избори можем да очакваме всякакви резултати, политически вакуум и дълги спорове за съставяне на правителство, подобно на случилото се последната една година в Ирак, след тамошните парламентарни избори. Съществуват опасения, че едно от най-модерните арабски общества може да бъде наклонено към религиозно направление – тезата, зад която САЩ подкрепя досегашните режими в региона, смятайки ги за „по-малкото зло”.

Факт са и обещанията на тунизийските дисиденти да започнат да се завръщат в родината си още от началото на следващата седмица, без да губят никакво време, като започнат преговори с иззелия временно властта бивш премиер Гануши. (Съставяне на временно правителство следва да бъде обявено по-късно днес.) Това ще допринесе за интересни от политическа гледна точка следващи месеци до края на президентските избори, с които да започне нов етап от историята на Тунис.

Така или иначе – дори и с няколко десетки жертви, десетки ранени и арестувани през последните дни – „революцията” в Тунис се случва забележително мирно за арабска страна в Африка. В медиите се срещат наименования като „Уикилийкс революция”, „Фейсбук революция” и т.н. подобно на определенията за протестите в Иран от 2009-2010 като “Туитър революция”, поради изходните точки на недоволство преди тези протести – ниското качество на живот във иначе една от най-силните африкански икономики, доказателствата за корупция и връзки със САЩ, изтекли точно през скандалния напоследък уебсайт публикувал т.нар. дипломатически кабели.

Факти, истини и достъп до тях. Това са причините и инструментите, с които продължилия десетилетия авторитарен режим на Бен Али е на път да бъде съборен.

Поглеждаме назад към събитията в Ирак, Ливан и Палестина през последното десетилетие – там превратностите, сблъсъкът, промяната и гражданското недоволство бяха в резултат на манипулация – твърденията за наличие на Оръжия за Масово Унищожение притежавани от Саддам довели до войната от 2003 и последвалите политически промени; неясностите около атентата убил Рафик Харири в Ливан – Сирийско-Ирански заговор, Израело-Американска операция и какво ли още не, довели до абсурдната правителствена коалиция между Християни и Хизбулла, рухнала именно преди броени дни; манипулациите за нуждата и възможностите за мир между евреи и палестинци (извършвани от безброй страни – Хамас, Фатах, Израел и т.н.), от десетилетия проливащи кръв върху свещените за семитските религии земи. Именно на неистинността зад тези процеси се дължи и техния траен неуспех!

Не казвам, че един евентуален дипломатически кабел доказващ десетилетния флирт между Саддам и САЩ би съборил с улични протести режима на арабската национал-социалистическа партия Баас през 2003, но определено би снижил нивото на доверие и поклонение към идола на милиони араби, което да се отчете в намален панарабски интерес и по-малко тероризъм в пост-Саддамски Ирак.

Все още не е късно материализирането в документи на досегашни спекулации за връзка между иначе враждуващите страни в Израело-Палестинския конфликт, което би стопило замръзналите манипулирани мозъци в региона. И така нататък, и така нататък.

Какво да очакваме с настоящите дадености? Възможна ли е една Картагенска вълна, която да събори градените с десетилетия режими на лишаване от основни свободи в Близкия Изток и Африка?

Като следваща ударна точка се очертава Египет – с вече постоянното гражданско недоволство и престарелия президент Мубарак, след когото няма ясна визия за наследник. Но Египет не е в никакъв случай Тунис – и откъм модерно про-Европейско съзнание, и откъм площ, население и нива на фундаментален Ислям. От друга страна Египет от край време играе ролята на пристан на арабски национализъм, което прави страната силно защитена крепост срещу едно родено в Интернет „нападение”.

Слабите икономики и нисък жизнен стандарт подсказват промени и в Йордания, където вече имаме улични протести срещу високата инфлация. Подобни проблеми може да срещнат и правителствата в Мароко и Либия. Това вече не е желанието за подпомагана отвън „американска демокрация”, не са дори протести срещу поведението на Арабските държави към Палестинския въпрос. Тук говори Цар Глад! По същия начин не Израел, САЩ, Ислямски братя или „Демокрацията” биха могли да съборят БААС в Сирия – ами гражданското недоволство породено от затрудненията на хората да осигурят прехраната си.

Традиционно богатите и консервативни общества в Персийския залив няма да бъдат директно засегнати от тази вълна. Там огромните разлики в жизнения стандарт на управляващо малцинство и почти гладно мнозинство от години движат процеси на промени. На някои места резултатите се израждат в засилен ислямизъм, на други до реални демократични промени. Това което „Уикилийкс революцията” в Тунис може да покаже на тези народи е, че не е нужно проливането на кръв, за да се постигне промяна.

Предстоят турбулентни събития в целия регион – това поне е сигурно! Традиционните зимни туристически дестинации Тунис и Египет ще останат временно.. непосещавани. А напролет конференцията на Арабската Лига (която знаменателно ще се проведе именно в „новия” Багдад) ще срещне един доста променен арабски свят.

Как Острова на свободата извоюва енергийната си независимост

Много от нас гледат на Куба като с романтика и негативизъм – страната на красивите екзотични жени, легендарните пури, страхотния ром и историята на революционери като Че Гевара, Хосе Марти и Фидел Кастро – последния колос на комунизма. Малкия Карибски остров, с когото България, с бившата си социалистическа съдба, споделя много романтични спомени – захарта, бананите и останалите тропически плодове по нашите пазари до преди 21 години се внасяха почти изключително само от Куба. Други асоциират Куба и с прекрасната музика на Buena Vista Social Club, Ibrahim Ferrer и Celia Cruz.

Тук обаче почти няма да говорим за тези неща. Ще ви разкажа за съдбата на Куба след 1990г. – годината, в която комунизма по света е рухнал, а Куба остава без съюзници, без политическа, икономическа и енергийна подкрепа. БВП спада на около 30% от предишните си стойности, икономиката е не в криза, ами направо катастрофира. Тази история е на базата на един филм от 2006, който препоръчвам да видите и вие. Името му е „The Power Of Community – How Cuba Survived Peak Oil” и споделя създатели с друг един полезен филм „The End of Suburbia: Oil Depletion and the Collapse of the American Dream”.

Много пъти срещайки името на Куба в новините, филмите, книгите съм се замислял как ли живеят тези хора днес. Всъщност как живеят през последните 20 години. Във филма „Buena Vista Social Club” на Wim Wenders, Ibrahim Ferrer обяснява:

„Ние, кубинците, трябва да сме благодарни, не знам защо, на Човека горе… за това, че сме такива каквито сме. Ако се интерсувахме от материалното, щяхме отдавна да сме изчезнали. Но ние, кубинците, сме много щастливи… Ние сме малка страна, но сме много силни. Научили сме се как да се противопоставяме… на доброто и злото“

Но как?

Обществена тайна е, че Източния Блок носеше на гърба си подобен тип държави – спонсорираше ги с евтини оръжия, снабдяваше ги с енергийни ресурси, висше образование и всякакви други форми на политическа подкрепа. Малко известен факт е, че при първото си посещение в Москва, на Че като министър от новото правителство след революцията, Хрушчов предлага сделката „захар срещу петрол”, която е очевидно небалансирана откъм стойности и очевидно ще натовари Куба със задължението да се приближи към орбитата на СССР. Че е марксист и не е особено голям привърженик на идеята Куба да се обвърже с политиката на СССР. Куба все пак се обвързва, обвързва се и то здравата.

Рухването на комунизма разрушава и икономиката на Куба. Тя е представена пред липса на нефт, режим на тока, недостиг на хранителни продукти, икономическо ембарго. Най-дълбокия период на кризата трае около 4 години – до 1993-1994 г. Във филма свързват този период с евентулната съдба на съвременното общество, разчитащо почти изцяло на невъзобновяеми енергийни източници. Всъщност Куба като остров, лишен от ресурси, изоставен да се справя сам, представлява един много добър модел на това, което чака цялото човечество в обозримо бъдеще. За няколко години „острова на свободата” се превръща в „жив лабораторен експеримент”. Липсата на горива, пестициди и изключително затруднения транспорт довеждат до промени, които могат да се сравнят единствено с процеса на Еволюцията.

Какво се случва, обаче? Как за няколко години държавата запазва стойности на детска смъртност и продължителност на живота равностойни на тези в САЩ?

Земеделието

Първо хората, а после правителството започват нова аграрна реформа. Гражданско общество в условията на класически тоталитарен режим, а? Всеки, с оглед на това да изхрани семейството си, започва да отглежда собствената си храна. Изникват т.нар. градски земеделски градини (urban orchards), които заемат всички обработваеми площи в рамките на градовете. Хората засаждат земеделски растения във вътрешните си дворове. Продукцията отива, както за лична употреба, така и като начин за увеличаване на личните доходи. Откриват се хиляди пазари във всички квартали на градовете, където се продава продукция произведена в квартала. Като резултат на това днес 50% от земеделската продукция консумирана в столицата Хавана се произвежда В НЕЯ (населението на Хавана е 2.4 млн, на Куба – 11.5 млн). В процеса участват и специалисти по пермакултура от Австралия.

Земята от огромни кооперативи преминава до голяма степен в частни ръце – държавата продължава да бъде собственик, но дава за обработване земята без да изисква рента от земеделците. Огромните площи се разделят сред все повече земеделци. Да обработваш земята става не само доходоносно, но и престижно призвание. Липсата на техника, пестициди и горива превръща огромната част от Кубинското земеделие в органично – наторява се с органични торове, разкриват се производства на компост, земята се обработва с волове. Така днес 82% от земеделската продукция там може спокойно да се нарече „органична”. В сравнение с 80-те днес Куба използва 21 пъти по-малко пестициди. Всъщност страната започва производство на биопестициди, надвишавайки собствените си нужди и продава част от производството си на страни от Централна и Южна Америка, като Венецуела на Хуго Чавез.

Транспорт и Енергетика

Още в началото на кризата правителството купува 1.5 млн китайски велосипеда, като произвежда още ½ млн. Кубинци са принудени да карат колело до работните си места, като това решение е по-приемливо от това да чакаш с часове препълнения обществен транспорт. По-нататък се търсят допълнителни решения за ефективността на автомобилните превози. Разпространена практика се превръща стопаджийството, държавните автомобили са задължени да качват граждани на стоп, камионите са пригодени в автобуси, разкриват се местни клиники, училища, дори нови университети, така че хората да достигат до тях пеша или с велосипед. Градските зони се връщат към традиционния им вид, от времената в които автомобила още не е познат. Лекари, учители и т.н. започват да работят дефакто там, където живеят. Броя на университетите в Куба от 7 нараства до 50, като това не е следствие на пазарна икономика, а на нуждата от лесен достъп до Висше Образование от гледна точка на транспорт.

За електричество страната разчита на екологично неефективните изкопаеми горива, които се намират на територията на страната, както и на Захарни електрически централи. Последното са всъщност мелници за захарна тръстика, които извън сезона работят и като електроцентрали с биогориво. Субсидират се възобновяемите енергийни ресурси – вятърни и соларни ЕЦ. Отдалечените райони разчитат на самостоятелен произход на ел.енергия, а не на националната мрежа, домакинствата в тях загряват водата си единствено със слънчева енергия.

Ключово за успеха им в борбата с липсата на ресурси е и факта че, въпреки че са 2% от населението на Латинска Америка, Куба разполага с 11% от учените в тази част на света.

Кубинците се справят със всичко това като енергийната консумация на глава на населението е 1/8 от тази в САЩ. Доколко да живееш почти примитивно, да ползваш рало за да обработваш земята си и други подобни недостатъци са приемливи за всеки, е въпрос на личен избор. Доколко демагогията и пропагандата на един тоталитарен режим не преувеличават, а този филм не показва нещата през държавния филтър, не можем да бъдем сигурни, гледайки отстрани на нещата. Едно е сигурно, обаче, с общи усилия промяната може да бъде огромна. Единствено не трябва да чакаме Земята да се превърне в „остров” лишен от ресурси, на който в последния момент да търсим решения на безизходна ситуация.

Ще завърша със следния цитат от филма:

“The Sun has supplied Earth with enough energy for millions of years and the system has sustained for all that time, we come now and burn down the oil for one century – this means the problem is in us, in our society, not in the energy we get. WE have to change, not the system.

There are Infinite small solutions – you fix one little problem here, one little problem there and life gets better. You think globally, you act locally.”

Целия филм можете да гледате тук, а ако го искате и офлайн се свържете с мен, за да ви го изпратя

С поглед към бъдещето, през прозореца на миналото

Българина е горд с факта, че е запазил народността си, своите език, традиции и религия през петте века Османско потисничество. Преди Освобождението през 1878 г. Българина живее предимно на село, а основните градове – Пловдив, Търново и София са с относително малко население. В градовете се развиват търговията, манифактурите и образованието, докато всичко останало, което обединява Българите през Възраждането – обичаите, народните песни и фолклор, земеделието – всичко това се корени в Българското село.

Само след седмица е Коледа и целия сезон зимни празници, които в продължение на пет столетия са били основополагащи в съхранението на цяла една народност. Около християнския празник в Българската традиция на празнуването на Рождество Христово са се запазили много народни обичаи, произхождащи понякога от езическото минало на Българския народ. Вечерята за Бъдни вечер с всичките тънкости около броя и вида на ястията, Коледарите, прасето, коледните краваи, всички те са пренесени чрез селския живот през тези години. Години в които на това да си селянин и да се грижиш за земята и добитъка си, се е гледало с уважение. Разбира се и тогава е съществувал стремежа към келепира, чорбаджийството и градската кокетност. Този стремеж се пренася и след Освобождението, а урбанизирането не е характерно само за нашите земи, ами за цялото човечество през ХХ в.

Така днес, в края на 2009 г. по официални данни на 81% от територията на България живее 42% от населението в т.нар. селски райони. За ЕС цифрите са 56% на 91% от територията. Най-плашещата особеност на това явление е застаряването на това население. Все по-малко млади хора живеят в традиционните селски райони. Традиция и старо са взаимосвързани, но вече в отрицателен аспект. Да живееш на село означава да нямаш бъдеще и препитание, а „модерността” предполага да бъдеш урбанизиран, на всяка цена!

Процесите довели до това глобално явление, обаче са същите процеси довели до най-дълбоката позната на човечеството криза на ресурси, изхранване на населението, изчерпване на изкопаемите горива, недостиг на питейна вода и катастрофални климатични промени. Светът, такъв какъвто сме го развили за изключително краткото време след Втората Световна Война изчерпва възможностите си да продължи да съществува под тази си форма. Планетата просто не издържа на бурното ни развитие.

Какво може да следва, в такъв случай?

Многобройни са сценариите за апокалиптичен край на нашата епоха, за внезапно връщане в праисторическото минало. Преди 50 години светът е бил настроен по подобен начин – във всеки един момент може да настъпи ядрен апокалипсис и да се върнем в Каменната епоха. Това обаче не се случва до днес. Разбира се, все още съществува опасността от това, просто света не се страхува по същия този начин. Днес той се страхува от числото 2012, от непредсказуемите промени, които според древния майски календар ще променят света ни по катастрофален начин. Притеснителното е обаче, че човечеството все по-средновековно вярва, че това е неизбежната ни съдба, че няма време да променим ежедневието си достататъчно бързо и ефективно. Приемаме фактите отслабени като пред идеята за чума хвърлена ни от Бог. Въпреки научния и технологичен възход на ХХ и ХХІ в, не успяваме да прозрем, че трябва да намерим причините за тези бързо настъпващи отрицателни промени не в древните Маи, ами в съвремието си и в собствените си ежедневни дейности. Съдбата е това, което всеки един от нас избира във всеки един момент и няма как да се случи нещо различно. За всяко събитие съществува точно определима причина и разумно обяснение. Разбира се вярванията и суеверията са били с човека откакто е слезнал от дървото, но не тях трябва да променяме.

В дните около конференцията в Копенхаген и всичкия този шум, популизъм и престорени действия човек няма как да не се замисли. Всъщност по-хубаво би било да се замисля некампанийно, но това, поне в България, не е адекватно предложение.

Още в наши дни поколението ни ще се сблъска с един различен свят, което не можем да избегнем при сегашното развитие на нещата. Тук не е мястото, в което бих желал да дискутирам националните порции въглеродни емисии, национални политики за възобновяема енергия и прочие. Желанието ми е в този блог по-често да се говори за индивидуалното действие. За нещата, които всеки от нас може да направи, без нуждата от много подготовка, финанси и държавна помощ.

В този нов свят, независимо дали петролните залежи пресъхнат или не, няма да си купуваме земеделска продукция прекосила половината Земя, за да достигне до нас. Може би ви се струва, че България е традиционна земеделска държава с ограничен пазар, в който търсенето и предлагането са сравнително плавно развиващи се процеси и чиито земеделски ресурс е достатъчен, ако не за износ, то поне за задоволяване на вътрешния пазар. Това е така, но и в България се внася месо, традиционни зеленчуци като лук и т.н. от страни отдалечени на повече от 1000 км от границите ни. Да не говорим за екзотични плодове и зеленчуци, които просто няма как да бъдат произведени на нашите ширини.

В този нов свят разстоянията отново ще станат големи – евтините самолетни билети няма как да оцелеят в свят със почти изчерпани изкопаеми горива. Понятието „Гражданин на света” отново ще бъде ограничена привилегия, а хората, които живеят на хиляди километри от роднините си, защото са намерили по-изгодна професия там, ще трябва да се срещат с най-близките си хора все по-рядко. Решение на това може да бъдат например влаковете придвижващи се върху магнитно поле движещи се със свръхвисока скорост. Но това пак не е основната тема, върху която искам да наблегна.

Начина ни на живот трябва да се промени. Съвремието ни е направило зависими от тези климатични, социални и природни промени, за които в по-висока или по-ниска степен, сме отговорни пряко и няма как да променим нещата генерално само чрез личната си инициатива. Това което може да постигнем сами е да променим зависимостите си като ги превърнем в предимство за нас.

Ще попитате „Как?”

Няма да се опитвам да рекламирам точно определено решение, защото истината за всеки е различна, но ще се опитам да ви накарам да се замислите и да ви представя някои факти, така както ги виждам аз.

Можем да потърсим решението в традициите, в миналото. Всъщност съветите на древните се оказват извън ограниченията на времето. Познавайки миналото си, можем да не допускаме отново същите грешки. Начина, по който са живели предците ни с векове може да се окаже предпоставка за намиране на трайно решение за нас и нашите деца.

Модерността представлява съвкупност от изисквания и постижения, които са направили живота ни такъв, какъвто е днес. Въпреки това, голяма част от тях са доста гъвкави и трансформируеми. Да караш автомобил не значи задължително да изразходваш огромно количество нефт, например. Да живееш добре и да имаш съвременна професия не е обвързано с живота ти в града и задължителна градска професия. Всъщност за една голяма част от света живота в рамките на града, по начина, по който го познаваме в България, е нещо изключително остаряло. През 2000 г. половината население на САЩ живее в предградия. Но там примера е изключително сложен и изпълнението меко казано „куца”. То е продукт на „капитализма” на ХХ в, ако така мога да се изразя, докато в България познаваме друго едно решение, предложено ни от „социализма” – жилищните квартали с жилищни блокове. В Американския Английски ги наричат “projects”, а понятието е приело силно негативен смисъл. За щастие в България все още не е чак толкова краен. Но да се върнем върху професиите…

Съвременните технологии доведоха до насищане на пазара на труда със съвременни професии. По лични впечатления един огромен процент от поколението ми се занимават с тези съвременни професии – уеб дизайнери, системни администратори, програмисти, служители по дистанционното обслужване на клиентите. Тези професии до голяма степен предполагат работа във виртуалното пространство, дълги часове пред мониторите, заседнал начин на живот, доста често вреден за здравето. Липсата на реален контакт с хора и природа води до израждане и мутация на това общество. Можем, обаче, да се опитаме да превърнем недостатъците на всичко в някаква полза. Ползата при тези „съвремени професии” е, че много малка част от тях задължават присъствието на служителя на точно определено място и статично работно време. При тях е важна производителността, а не колко време реално губиш в социални мрежи и чат с приятели, с които просто не можете да се видите, докато сте на работа. От друга страна мисловната дейност, над която се набляга в тези професии предполага липса на физическо натоварване, а здравия дух живее само в здраво тяло. Съвременния човек е открил спортните занимания в свободното време, начин за извършване на физически и социални упражнения. Но да прекарваш малкото си свободно време във залите за фитнес отново не носи нужното удовлетворение, поради неестествеността си на възникване.

Живота в града предполага и други недостатъци – престъпност, задръствания, замърсен въздух, загуба на идентичност в рамките на огромната metropolitan маса, ограничено лично пространство, загуба на усещането за връзка с природата. Разбира се съществуват опити за премахването на тези недостатъци например с теорията за Интелигентен Урбанизъм и Нов Урбанизъм, за които ще опитам да поговоря в други постове. В крайна сметка и двете изискват организация от поне местно ниво, която да се занимава с планирането и подреждането на нещата в правилен ред. Както казах по-горе, тук целта е да намерим решения за себе си, които да постигнем без чужда помощ.

България е сравнително малка държава – прекосена по диагонал – от Кулата до Силистра е около 700 км. С добра инфраструктура би било възможно да живееш например в Габрово, да дойдеш за концерт в София и да се прибереш достатъчно рано за да бъдеш на следващия ден на работа. Огромна част от Българите имат „активна” връзка със селото – притежават имот на село, имат роднини, които живеят там и получават редовно земеделска продукция произведена от тях. В свят, в който храната, която ядем не е особено здравословна, приимуществото част от нея да бъде произведена от твои близки или от теб самия не е за изпускане. Разбира се и нашите роднини не са имунизирани от употребата на вредни за здравето и природата материали, вещества и методи при производството на тази продукция. Тук е мястото, на което всеки един от нас може да се намеси. Да се опитваме да убедим по-възрастните си роднини, например, че да се палят стърнища е изключително вредно и за въздуха и за почвата, че има техники на подхранване, които не използват опасни вещества и т.н., може да се окаже непосилна задача.

Аз лично се замислям дали присъствието ми в града е това, от което имам нужда и има ли начин, да се препитавам, докато не живея в града. Отговора на тези въпроси предстоят да бъдат намерени след практически опит! Очаквайте продължение 🙂