Posts Tagged ‘ лични ’

Семейна история, circa 1996

Случая с Аревик ме трогна, освен всичко останало, заради една страница от семейната ми история. През 1996г. моето семейство и аз бяхме със статут на Имигранти (всъщност не съм сигурен точно как се водехме, родителите ми бяха без каквото и да било гражданство, и имаха само сини паспорти, а аз и сестра ми рождени свидетелства от Пловдив, България). С години подавахме молби за получаване на Българско гражданство и след протичане на законовата процедура на няколко пъти гражданство ни беше отказвано. Един ден през февруари 1996 в кабинета на баща ми в тогавашното ВСИ – Пловдив (днес Аграрен Университет) дошли цивилни мъж и жена от „тайните служби”, които им съобщават, че четиримата трябва да напуснем страната до 72 часа.

Как се стига до там?

Родителите ми напуснали Ирак още през 1978 г. поради политически причини и в продължение на дълги години е било по-добре да останат в България. Официалния им претекст да дойдат тук е бил Висше образование. Неофициалната причина – срещу майка ми е била издадена смъртна присъда от режима на Саддам. Подобна съдба споделят десетки, ако не и стотици Иракчани с леви и комунистически убеждения в този период – края на 70-те години. Саддам, току що стъпил на върха на управлението в Ирак, се захваща с партийния плурализъм в страната, като първи в затворите попадат членове на леви движения и Иракската Комунистическа Партия – една от първите партии в Ирак с дълга история и широка маса от привърженици, застъпваща се за демократично, прогресивно и светско развитие на страната.

В последвалото десетилетие на 80-те съдбата на дисиденти от Ирак претърпяват свързаните с шиитското духовенство и партията „Ал-Дауа Ал-Исламия” (Партия за Ислямски Апел), които Саддам обвинява във връзки със Иран, с когото води 8-годишна война отнела живота на над един милион.

България, обаче, през всичките тези години преди 1989г. играе двулична игра – приютява левите дисиденти (не само от Ирак, ами и от всички Арабски страни, Африка, Азия и Латинска Америка), дава им образование и убежище, но същевременно пази много топли връзки с „Социалистическия” режим на Саддам. Всъщност партията на Саддам – Хизб Ал Баат/Баас (в зависимост от диалекта) Ал Араби е типична национал-социалистическа партия, която и до днес управлява в Сирия. Тя прокламира единството на всички араби, докато в това време подтиска неарабските малцинства като Кюрди, Тюркмени, Асирийци, Перси и т.н. Саддам пък балансира на двата фронта – пуши кубински пури, с американско уиски, харчейки петролни долари за оръжия от Източния Блок.

Именно заради това международно лицемерие, статута на стотици споделящи съдбата на родителите ми с години остава неясен. Някои получават Българско гражданство (къде с помощтта на ранната корупция на „Прехода”, къде законно), хиляди напускат България и се установяват в Западна Европа – Швеция, Дания, Великобритания, Германия, Франция. В България остава една свръхмалка част от това поколение иракски и арабски студенти на България, които в повечето случаи са получили безплатно образование от България, но срещнали икономическите трудности на „Прехода” решават да се възползват от възможностите предложени им назапад. Малка част от тях успяват да се реализират професионално, на по-голямата част не се признават дипломите и днес, вече с придобити гражданства, се изхранват с дребна търговия. Тези, които успяват да се реализират там преминават през образованието си отново, намясто, за да им бъде признато и да получат възможност да работят по специалността си.

Останалите в България също срещат трудностите на „Прехода”, малка част от тях успяват да се реализират професионално (в това число спадат и родителите ми) – това са буквално няколко преподавателя, сравнително по-голям брой лекари, няколко журналиста и в общи линии това са тези, които работят за каквото са учили. Огромната част от т.нар. стипендианти днес са търговци, къде дребни, къде по-сериозни.

Съдбовната 1996

След 1989 г. родителите ми правят неколкократни опити да получим гражданство, достигайки до различни нива на властта, включително Петър Стоянов, тогава Зам.Министъра на Правосъдието, който в лична среща обяснява на баща ми „той (бел.ав. баща ми) има право да си иска правото, но зам.министъра, като такъв, има право да му откаже това право”. В списъка с отказите и отрицателните становища влиза и името на Любен Корнезов. За родителите ми да получат Българско гражданство беше от изключителна важност за да имат възможност да пътуват по работа. В един дълъг период от време те не подновяват иракските си паспорти, заради неприятности с представителите на Ирак в България. В определени периоди родителите на моите родители са били принудени от властта в Ирак да се отрекат от децата си, редовна практика на репресорските режими. Така родителите ми имаха едни сини паспорти, които все пак позволяваха след верига перипетии баща ми да пътува 1-2 пъти в чужбина в началото на 90-те. Вуйчо ми, който около момента, в който родителите ми идват тук, напуска Ирак със съпругата си за да започнат докторантури в ГДР. За разлика от България след 89-та, ГДР прескача желязната завеса и се озовава в „Западната” правна система, в която най-честото условие за получаване на гражданство е да си живял определено дълго време в страната и/или да си създал поколение на местна почва. При вуйчо ми съществуваха и двете условия и не дълго след 90-та година получиха вкупом гражданство във ФРГ.

След поредния отказ, родителите ми обмисляха какво ли не, но живота във статукво ги беше успокоил. След като толкова години вече живеят без гражданство, няма да е проблем и за близко бъдеще. Преценката им се оказва неправилна и през 1996 г., в кабинета на баща ми пристигат двама цивилни полицаи от „службите” и им заповядват „до 72 часа да сте на Свиленград”. Прибраха се от работа рано, потърсили веднага съвети от ректора, и други по-висшестоящи в тогавашния институт. Казаха ни какво се е случило, аз съм бил на 8-9, сестра ми на 16. Не си спомням да съм осъзнавал точно какво означава това. Това което съм разбирал е, че искат да напуснем вкъщи, и да не живеем повече тук. Свиленград ми беше ясно, че е границата с Турция, и това значеше, че трябва да започнем да живеем някъде, откъдето не сме.

Решиха, че трябва да отидат в София и да искат срещи, с който се сетят. Майка ми настоя да ни вземат и нас. Супер, няма училище, ще ходим в София!!

Февруарска киша и топли министерски кабинети с меки мебели, това си спомням. Единия беше на тогавашната Заместник Министър на Правосъдието. Не помня името, пълна жена, мисля, че беше с къса изрусена коса. Следващия спомен от този ден е малко неясен, първо сме чакали в/пред Президентсвото, за среща с президента Желю Желев, тогава това не се случи. Прие ни обаче г-н Велко Вълканов, който тогава е заемал позиция в Комитет по Защита на Човешките Права, или нещо такова. Поиска да му разкажа какво знам за Левски и Ботев, а аз от малък съм запален по Българската история и с удоволствие му разказвах, каквото бях чел по книгите. В крайна сметка се прибрахме в Пловдив с успокоението, че няма да бъдем екстрадирани, а молбата ни за гражданство ще бъде преразгледана.

Чак след среща с граждани в Пловдив покрай последната си кампания Желю Желев обещава на баща ми, че ще се поинтересува по-сериозно и скоро ще имаме отговор. Отговора беше президентски указ, с който най-сетне съм получил гражданство в родината си. 9 години след като съм бил роден. В онази ужасна за България 1996-та.

П.П. Хах, всъщност с гордост мога да кажа, че съм роден без гражданство, може би и затова не чувствам вътре в себе си пределите на границите. J

Advertisements

Новогодишна равносметка…

Когато мислех и създадох този блог (миналата седмица), се зарекох в него да няма емоционални излияния и лични повърни. Сега обаче попаднах на новогодишната ми равносметка от преди 2 години и ми стана забавно, с доста ирония :))

поста от Нова Година 2007/2008

Накрая на 2009та:
– Все още нямам кола.

– Мисля, че намерих момичето, с което „просто да ми е яко“, но нещата не провървяха…

– В момента съм в период, в който не си търся работа след 2ра позиция, в която се чувствах недооценен и неефективен за себе си.

– Още през 2008ма гледах ADF наживо, все още не притежавам новия албум. През 2009та на 2 пъти имах теоретичната, но не и практическа възможност да ги гледам пак.

– Все още не съм бил нито на палатки в Гърция, нито в Битоля.

– Ходих на изложението в Саудитска Арабия. Не мисля да повторя!

– Прочетените книги от „онзи рафт“ не са много, непрочетените се увеличават постоянно.

– Трябваше да завърша ТУ още през Юни, но в момента – средата на Декември 2009та все още имам за взимане 4 изпита и 1 незапочнат курсов проект.

– Вниманието и уважението към родителите е постоянна цел, към която колкото и да се приближаваш, не бива да спираш!

– Не съм ходил на нито един от онези концерти планувани за 2008ма. Затова пък през 2008 и 2009та се наживях на жива музика!!! (забележително е постижението от 22 Ноември 2008 – концерт на Skywalk в Перник – групата на един от най-добрите ми приятели, и концерт/партито на N.O.H.A. на 4ти км.)

Нещата, които се случиха през тези 2 години:

– Станах зависим от 3 социални мрежи – в началото MySpace, в който от край време нищо не се случва; в последствие Last.fm, който се оказа доста полезен източник на информация и донякъде място да се запознаеш с нови хора, въпреки че последното не е много реално; а най-сериозно се оказа зарибяването по FaceBook, за него е излишно да пиша… или поне не в този пост.

– За доста дълго време спрях да пиша в блогове, но ето с нови идеи, сили и безсъници се родиха 2 нови писалища, в които искам да изковавам думи, вместо просто да ги изсипвам в тоалетната чиния.

– Преминах през 4 световни столици – Атина, Рияд, Мадрид, Виена (в Манама си беше чист транзит). Влюбих се в Испания, където прекарах 5 месеца от своя живот. Бях в Памплона, Барселона, Витория, Сан Себастиан, Ирун, Естея, Тулуза, Байона, Ибиса, Сарагоса и съм невероятно щастлив, че съм усетил духа на всяко едно от тези прекрасни местенца. Единственото, за което съжалявам, обаче е, че нито едно от тези страхотни преживявания не успях да споделя с най-любимите си хора. С любим човек бях във Виена, а града ме спечели и се надявам да наваксам с опознаването му следващия път.

– Спалния чувал се превърна в мое често легло. Спах на пейката зад гарата в Сарагоса. Мога да споделя мненията си за 6 различни хостела в Испания и Тулуза, 1 хотел в Ибиса, един хълм край Витория и много безсънни нощи в страната на Фиестата. (за тези неща всъщност създадох и другия нов блог: Тук, там и наоколо, статии, за който все още няма, а предстои да се сътвори новия му дизайн.)

– Запознах се с много приятели, идеи, начини и философии на живот.

Плановете за бъдещето са нещо толкова полезно, колкото и неприятно, поради една тяхна особеност: почти никога не се сбъдват. Така че, в момента не планувам нищо. Поставям си постижими цели и мечтая, консервативно. През 2008 и 2009та осъзнах, че живота просто не работи по този начин. Или поне за хората, които не са Германци.

Разбира се, сред вас няма толкова любопитни, а ако има – щом не сте разбрали вече, няма и да ви кажа какво съм замислил за 2010! Ха!