Posts Tagged ‘ общество ’

Най-Горещата Арабска Зима

В много различни случаи в последните месеци почти стигах до писане на нова публикация тук, но все нещо не ми беше достатъчно – ентусиазъм, свободно време или просто желание да споделя мислите си публично.

Кадрите от последните дни, показващи почти мирната революция в Тунис, ми дадоха именно тази доза ентусиазъм да споделя някои свои мисли тук и сега.

Развитието на последните събития можете да проследите в Google News или сбити в real-time развиващата се статия в wikipedia. Дефакто не следях събитията до петък вечер, когато в iGoogle прочетох „Prime Minister Claims Power in Tunisia as President Flees”. Нещо, на което като споделих веднага с баща ми той се изсмя невярващо. Звучеше като спекулация, научна фантастика, нещо, което не би могло да се случва днес точно в тази част на света.

Все още не е ясен крайния резултат от всичко в северноафриканската страна – везните могат да наклонят към беззаконие или кръвопролития (много малко вероятно, но не е изключено), на насрочените за след 60 дни избори можем да очакваме всякакви резултати, политически вакуум и дълги спорове за съставяне на правителство, подобно на случилото се последната една година в Ирак, след тамошните парламентарни избори. Съществуват опасения, че едно от най-модерните арабски общества може да бъде наклонено към религиозно направление – тезата, зад която САЩ подкрепя досегашните режими в региона, смятайки ги за „по-малкото зло”.

Факт са и обещанията на тунизийските дисиденти да започнат да се завръщат в родината си още от началото на следващата седмица, без да губят никакво време, като започнат преговори с иззелия временно властта бивш премиер Гануши. (Съставяне на временно правителство следва да бъде обявено по-късно днес.) Това ще допринесе за интересни от политическа гледна точка следващи месеци до края на президентските избори, с които да започне нов етап от историята на Тунис.

Така или иначе – дори и с няколко десетки жертви, десетки ранени и арестувани през последните дни – „революцията” в Тунис се случва забележително мирно за арабска страна в Африка. В медиите се срещат наименования като „Уикилийкс революция”, „Фейсбук революция” и т.н. подобно на определенията за протестите в Иран от 2009-2010 като “Туитър революция”, поради изходните точки на недоволство преди тези протести – ниското качество на живот във иначе една от най-силните африкански икономики, доказателствата за корупция и връзки със САЩ, изтекли точно през скандалния напоследък уебсайт публикувал т.нар. дипломатически кабели.

Факти, истини и достъп до тях. Това са причините и инструментите, с които продължилия десетилетия авторитарен режим на Бен Али е на път да бъде съборен.

Поглеждаме назад към събитията в Ирак, Ливан и Палестина през последното десетилетие – там превратностите, сблъсъкът, промяната и гражданското недоволство бяха в резултат на манипулация – твърденията за наличие на Оръжия за Масово Унищожение притежавани от Саддам довели до войната от 2003 и последвалите политически промени; неясностите около атентата убил Рафик Харири в Ливан – Сирийско-Ирански заговор, Израело-Американска операция и какво ли още не, довели до абсурдната правителствена коалиция между Християни и Хизбулла, рухнала именно преди броени дни; манипулациите за нуждата и възможностите за мир между евреи и палестинци (извършвани от безброй страни – Хамас, Фатах, Израел и т.н.), от десетилетия проливащи кръв върху свещените за семитските религии земи. Именно на неистинността зад тези процеси се дължи и техния траен неуспех!

Не казвам, че един евентуален дипломатически кабел доказващ десетилетния флирт между Саддам и САЩ би съборил с улични протести режима на арабската национал-социалистическа партия Баас през 2003, но определено би снижил нивото на доверие и поклонение към идола на милиони араби, което да се отчете в намален панарабски интерес и по-малко тероризъм в пост-Саддамски Ирак.

Все още не е късно материализирането в документи на досегашни спекулации за връзка между иначе враждуващите страни в Израело-Палестинския конфликт, което би стопило замръзналите манипулирани мозъци в региона. И така нататък, и така нататък.

Какво да очакваме с настоящите дадености? Възможна ли е една Картагенска вълна, която да събори градените с десетилетия режими на лишаване от основни свободи в Близкия Изток и Африка?

Като следваща ударна точка се очертава Египет – с вече постоянното гражданско недоволство и престарелия президент Мубарак, след когото няма ясна визия за наследник. Но Египет не е в никакъв случай Тунис – и откъм модерно про-Европейско съзнание, и откъм площ, население и нива на фундаментален Ислям. От друга страна Египет от край време играе ролята на пристан на арабски национализъм, което прави страната силно защитена крепост срещу едно родено в Интернет „нападение”.

Слабите икономики и нисък жизнен стандарт подсказват промени и в Йордания, където вече имаме улични протести срещу високата инфлация. Подобни проблеми може да срещнат и правителствата в Мароко и Либия. Това вече не е желанието за подпомагана отвън „американска демокрация”, не са дори протести срещу поведението на Арабските държави към Палестинския въпрос. Тук говори Цар Глад! По същия начин не Израел, САЩ, Ислямски братя или „Демокрацията” биха могли да съборят БААС в Сирия – ами гражданското недоволство породено от затрудненията на хората да осигурят прехраната си.

Традиционно богатите и консервативни общества в Персийския залив няма да бъдат директно засегнати от тази вълна. Там огромните разлики в жизнения стандарт на управляващо малцинство и почти гладно мнозинство от години движат процеси на промени. На някои места резултатите се израждат в засилен ислямизъм, на други до реални демократични промени. Това което „Уикилийкс революцията” в Тунис може да покаже на тези народи е, че не е нужно проливането на кръв, за да се постигне промяна.

Предстоят турбулентни събития в целия регион – това поне е сигурно! Традиционните зимни туристически дестинации Тунис и Египет ще останат временно.. непосещавани. А напролет конференцията на Арабската Лига (която знаменателно ще се проведе именно в „новия” Багдад) ще срещне един доста променен арабски свят.

Update в управлението

Случайността е страхотна движеща сила за този блог. Току що, отново случайно, попаднах на твърдението, „че ние си имаме Закон за жалбите, предложенията и петициите, който обаче датира от 1980 г. и досега не е променян почти.” След бърза проверка се оказва, че Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите” е бил приет през 1980, изменен 1988, после през 2000, и след това отменен през 2006, когато е приет Административнопроцесуалния кодекс (съкратено АПК, подобно на едно понятие от преди 10 ноември). В него в Глава осма – „Предложения и сигнали” са регламентирани предложенията и сигналите „подадени до административни органи, както и до други органи, които осъществяват публичноправни функции.”; в Глава тринадесета – „Обжалване на определенията и разпорежданията” се разглеждат частните жалби. Понятието молба беше изхвърлено с този кодекс, заради тезата, че гражданите не трябва да се молят за нищо на администрацията, която трябва да работи за тяхното благо.

Въпреки направените още преди 4 години промени в правната ни система, в множество уебсайтове на различни административни органи (пр. Община Сливен, Агенция по Заетостта, Народното събрание, Министерството на Вътрешните Работи, Агенция за Финансово Разузнаване) в документи, страници и разпоредби, в които на гражданите се обяснява процедурата по подаване на техните жалби, сигнали, предложения, молби, петиции се цитира не АПК, ами вече 4 години отменения Закон, написан основно през апогея на „социализъма”.

Ще цитирам подробно този случай с институцията, към която най-често се обръщат недоволни от нещо граждани. Не, дами и господа, не Господари на Ефира, то и към тях се обръщат хората, ако не и даже по-често, но не са административен орган. Институцията е Народното събрание на Република България. На главната страница отиваме на „Обратна Връзка”, така нужния Feedback между хората, които пишат законите и гражданите, които подлежат под ударите им или се възползват от правата, които те гарантират. След това избираме „Най-често задавани въпроси”, преведено от корпоративното FAQ (Frequently Asked Questions), което се използва за улеснение и на гражданите и на хората приемащи техните въпроси от уебсайта. Изброени са 4 въпроса (може би хората просто не подават еднакви въпроси, а може би 4 им се струва достатъчно на админите на сайта), избираме втория: „Как мога да подам жалба или петиция до Народното събрание?”. Откриваме следния текст (обърнете внимание на дебелите букви):

Кой и за какво може да отправи жалба?

Всички пълнолетни български граждани могат да подават жалби и петиции, които се отнасят до усъвършенстване на законодателството, поставят въпроси от голямо обществено значение и са в компетентността на Народното събрание. Могат да се подават и жалби, които имат личен характер. Те се разглеждат по реда на Административно процесуалния кодекс.

Как и до кого се подава жалба?

Жалбите и петициите се подават до Комисията по жалбите и петициите на гражданите на адрес:

София 1169, пл. „Княз Алeксандър I“ 1

Народно събрание

Комисия по жалбите и петициите на гражданите

Комисията не разглежда жалби и петиции, които са адресирани до други лица или органи или препратени от тях на Комисията. По изключение само председателят на Народното събрание може да възложи на Комисията да отговори на жалба или петиция, която е адресирана лично до него.

Жалбите могат да бъдат писмени или устни.

В каква форма се подава жалбата?

Когато жалбата или петицията е писмена тя трябва да съдържа:

1. Имената на жалбоподателя, неговия адрес, телефон и други средства за връзки.

2. Кои права и свободи са нарушени или ясно посочване на проблема, който сe поставя за разглеждане пред Комисията.

3. Кой държавен орган е нарушил неговите права и свободи, респективно кой орган трябва да разреши поставения проблем.

Към жалбата и петицията могат да бъдат приложени и писмени доказателства.

Ако жалбата е устна, се съставя кратък протокол, в който се отбелязва името и адресът на жалбоподателя, нарушението и кой е нарушителят според неговите твърдения.

Как се разглеждат жалбите и петициите?

На писмената жалба се отговаря в писмена форма от Комисията или по реда на Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите. На устната жалба се отговаря в момента на нейното поставяне пред Комисията.

Срокът за отговорите на жалбите и петициите на гражданите се определя от Комисията, а за останалите жалби, които се подават по реда на Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите се отговаря по съответния ред.

Анонимните жалби и петиции не се разглеждат.

Да оставим това, че понятието петиция не се открива никъде в правната ни система, а за пръв път я срещаме в сайта на Парламента. Когато хората проверят каква е процедурата да се жалват за нещо пред представителите на народа, те биват заблудени или дори излъгани, че тяхното мнение ще бъде разгледано по реда на отменен от 4 години закон. Това всъщност отговаря на доста въпроси от типа на „Защо гласа на гражданите не се чува?”.

От друга страна, връщайки се към кусурите на правната ни уредба, придобилите изключителна популярност в последните няколко години петиции не са регламентирани никъде. Т.е. събирането на подписи „За” или „Против” някаква кауза, проект, идея, няма правна тежест в нашето законодателство. Те са единствено проява на гражданска позиция и пред управляващите се явяват единствено като своеобразно социологическо проучване, на базата на което те решават да предприемат или не някакво действие. Това не бива да продължава така! Трябва в отделен закон или в рамките на АПК да се опише и регламентира използването на този инструмент на Гражданското общество!

Ако имате различна, по-богата информация, моля пишете ми.

П.П. Изпратено на „Господари на Ефира” и „Календар“ по НоваТВ.

Как Острова на свободата извоюва енергийната си независимост

Много от нас гледат на Куба като с романтика и негативизъм – страната на красивите екзотични жени, легендарните пури, страхотния ром и историята на революционери като Че Гевара, Хосе Марти и Фидел Кастро – последния колос на комунизма. Малкия Карибски остров, с когото България, с бившата си социалистическа съдба, споделя много романтични спомени – захарта, бананите и останалите тропически плодове по нашите пазари до преди 21 години се внасяха почти изключително само от Куба. Други асоциират Куба и с прекрасната музика на Buena Vista Social Club, Ibrahim Ferrer и Celia Cruz.

Тук обаче почти няма да говорим за тези неща. Ще ви разкажа за съдбата на Куба след 1990г. – годината, в която комунизма по света е рухнал, а Куба остава без съюзници, без политическа, икономическа и енергийна подкрепа. БВП спада на около 30% от предишните си стойности, икономиката е не в криза, ами направо катастрофира. Тази история е на базата на един филм от 2006, който препоръчвам да видите и вие. Името му е „The Power Of Community – How Cuba Survived Peak Oil” и споделя създатели с друг един полезен филм „The End of Suburbia: Oil Depletion and the Collapse of the American Dream”.

Много пъти срещайки името на Куба в новините, филмите, книгите съм се замислял как ли живеят тези хора днес. Всъщност как живеят през последните 20 години. Във филма „Buena Vista Social Club” на Wim Wenders, Ibrahim Ferrer обяснява:

„Ние, кубинците, трябва да сме благодарни, не знам защо, на Човека горе… за това, че сме такива каквито сме. Ако се интерсувахме от материалното, щяхме отдавна да сме изчезнали. Но ние, кубинците, сме много щастливи… Ние сме малка страна, но сме много силни. Научили сме се как да се противопоставяме… на доброто и злото“

Но как?

Обществена тайна е, че Източния Блок носеше на гърба си подобен тип държави – спонсорираше ги с евтини оръжия, снабдяваше ги с енергийни ресурси, висше образование и всякакви други форми на политическа подкрепа. Малко известен факт е, че при първото си посещение в Москва, на Че като министър от новото правителство след революцията, Хрушчов предлага сделката „захар срещу петрол”, която е очевидно небалансирана откъм стойности и очевидно ще натовари Куба със задължението да се приближи към орбитата на СССР. Че е марксист и не е особено голям привърженик на идеята Куба да се обвърже с политиката на СССР. Куба все пак се обвързва, обвързва се и то здравата.

Рухването на комунизма разрушава и икономиката на Куба. Тя е представена пред липса на нефт, режим на тока, недостиг на хранителни продукти, икономическо ембарго. Най-дълбокия период на кризата трае около 4 години – до 1993-1994 г. Във филма свързват този период с евентулната съдба на съвременното общество, разчитащо почти изцяло на невъзобновяеми енергийни източници. Всъщност Куба като остров, лишен от ресурси, изоставен да се справя сам, представлява един много добър модел на това, което чака цялото човечество в обозримо бъдеще. За няколко години „острова на свободата” се превръща в „жив лабораторен експеримент”. Липсата на горива, пестициди и изключително затруднения транспорт довеждат до промени, които могат да се сравнят единствено с процеса на Еволюцията.

Какво се случва, обаче? Как за няколко години държавата запазва стойности на детска смъртност и продължителност на живота равностойни на тези в САЩ?

Земеделието

Първо хората, а после правителството започват нова аграрна реформа. Гражданско общество в условията на класически тоталитарен режим, а? Всеки, с оглед на това да изхрани семейството си, започва да отглежда собствената си храна. Изникват т.нар. градски земеделски градини (urban orchards), които заемат всички обработваеми площи в рамките на градовете. Хората засаждат земеделски растения във вътрешните си дворове. Продукцията отива, както за лична употреба, така и като начин за увеличаване на личните доходи. Откриват се хиляди пазари във всички квартали на градовете, където се продава продукция произведена в квартала. Като резултат на това днес 50% от земеделската продукция консумирана в столицата Хавана се произвежда В НЕЯ (населението на Хавана е 2.4 млн, на Куба – 11.5 млн). В процеса участват и специалисти по пермакултура от Австралия.

Земята от огромни кооперативи преминава до голяма степен в частни ръце – държавата продължава да бъде собственик, но дава за обработване земята без да изисква рента от земеделците. Огромните площи се разделят сред все повече земеделци. Да обработваш земята става не само доходоносно, но и престижно призвание. Липсата на техника, пестициди и горива превръща огромната част от Кубинското земеделие в органично – наторява се с органични торове, разкриват се производства на компост, земята се обработва с волове. Така днес 82% от земеделската продукция там може спокойно да се нарече „органична”. В сравнение с 80-те днес Куба използва 21 пъти по-малко пестициди. Всъщност страната започва производство на биопестициди, надвишавайки собствените си нужди и продава част от производството си на страни от Централна и Южна Америка, като Венецуела на Хуго Чавез.

Транспорт и Енергетика

Още в началото на кризата правителството купува 1.5 млн китайски велосипеда, като произвежда още ½ млн. Кубинци са принудени да карат колело до работните си места, като това решение е по-приемливо от това да чакаш с часове препълнения обществен транспорт. По-нататък се търсят допълнителни решения за ефективността на автомобилните превози. Разпространена практика се превръща стопаджийството, държавните автомобили са задължени да качват граждани на стоп, камионите са пригодени в автобуси, разкриват се местни клиники, училища, дори нови университети, така че хората да достигат до тях пеша или с велосипед. Градските зони се връщат към традиционния им вид, от времената в които автомобила още не е познат. Лекари, учители и т.н. започват да работят дефакто там, където живеят. Броя на университетите в Куба от 7 нараства до 50, като това не е следствие на пазарна икономика, а на нуждата от лесен достъп до Висше Образование от гледна точка на транспорт.

За електричество страната разчита на екологично неефективните изкопаеми горива, които се намират на територията на страната, както и на Захарни електрически централи. Последното са всъщност мелници за захарна тръстика, които извън сезона работят и като електроцентрали с биогориво. Субсидират се възобновяемите енергийни ресурси – вятърни и соларни ЕЦ. Отдалечените райони разчитат на самостоятелен произход на ел.енергия, а не на националната мрежа, домакинствата в тях загряват водата си единствено със слънчева енергия.

Ключово за успеха им в борбата с липсата на ресурси е и факта че, въпреки че са 2% от населението на Латинска Америка, Куба разполага с 11% от учените в тази част на света.

Кубинците се справят със всичко това като енергийната консумация на глава на населението е 1/8 от тази в САЩ. Доколко да живееш почти примитивно, да ползваш рало за да обработваш земята си и други подобни недостатъци са приемливи за всеки, е въпрос на личен избор. Доколко демагогията и пропагандата на един тоталитарен режим не преувеличават, а този филм не показва нещата през държавния филтър, не можем да бъдем сигурни, гледайки отстрани на нещата. Едно е сигурно, обаче, с общи усилия промяната може да бъде огромна. Единствено не трябва да чакаме Земята да се превърне в „остров” лишен от ресурси, на който в последния момент да търсим решения на безизходна ситуация.

Ще завърша със следния цитат от филма:

“The Sun has supplied Earth with enough energy for millions of years and the system has sustained for all that time, we come now and burn down the oil for one century – this means the problem is in us, in our society, not in the energy we get. WE have to change, not the system.

There are Infinite small solutions – you fix one little problem here, one little problem there and life gets better. You think globally, you act locally.”

Целия филм можете да гледате тук, а ако го искате и офлайн се свържете с мен, за да ви го изпратя

Ливанското правителството обяви Деня на „ Благовещение” за национален празник

Източник: Арабския уебсайт на Дойче Веле

25.03.2010
Автор: Далин Слахия
Редактор: Ахмад Хиссу
Превод на Български: Д-р Еман Муса Кадум
„Благовещение” е възможност за подобряване диалога между мюсюлмани и християни.

„Благовещение” е възможност за подобряване диалога между мюсюлмани и християни.

Ливанското правителство излезе с решение за приемане на „Благовещение“, който се празнува от християните на 25 Март всяка година, за официален национален празник. Основаванието зад решението на правителството е съществуването на общи знаменатели, които правят този празник специален, както за християните така и за мюсюлманите.

Идеята идва на ифтар по време на Рамадан

Идеята за инициативата идва след приемането на „Благовещение“ за национален празник от страна на Националната комисия за мюсюлманско-християнски диалог в Ливан. Главният й секретар, емир Харис Шихаб каза в интервю за Дойче Веле, че идеята се е зародила в училище „Дева Мария Господарка на народите“(Сайедат Ал Джемхур), което има традиция всяка година в чест на свещения месец Рамадан, да кани гости на ифтар, на който присъстват заедно мюсюлмани и християни. В същото това училище всяка година на този ден (25 март), кани мюсюлмански духовници, за да празнуват този празник заедно с християните. Ето защо, Комисията за мюсюлманско-християнски диалог приема идеята, след като е установила убедителни доказателства за представянето на идеята пред ливанското правителство като проектозакон за приемането на новия празник.

Другият й главен секретар, Мохамед Ал- Самак обяснява в интервю за Дойче Веле: „Мултиетническото общество трябва да търси общозначими събития за укрепване на отношенията между различните общности.“ Той добавя, че общи събития може да се търсят в обичаите и традициите, както и в религиите.

Според Ал -Самак има една обща тема между мюсюлмани и християни: „Те всички, гледат на Богородица като на Светица, с чест и почитание.“ Ал- Самак подчертава, че „Исляма Я приема като най-добрата жена в света, че Бог Я избира и пречиства, а християните Я приемат като пълна с благодат. Открихме, че общата вяра в свещеността Й служи като мост подобряващ съжителството и приятелството между двете страни.“

Единствената свещена жена, спомената в Корана

(Библията и Корана споделят много общи виждания, бел. пр.)

(Библията и Корана споделят много общи виждания, бел. пр.)


Дева Мария има специална почит в Исляма, защото в Корана има сура (глава, бел.пр.) на нейно име (Мариям). Името Й е споменато и в други сури, като така тя е единствената свещена жена, чието име е посочено в Корана. Също така в много стихове е споменато за Благовещението, например, стих 45 от Сура Ал-Имран: “ Когато ангелите рекоха: “О, Мариам, Аллах те благовества за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах].“ В Евангелието на Лука е споменато, че архангел Гавраил идва при Мария и Й казва: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените.“ В Библията се споменава уплахата на Мария, а архангела и предава Благовещението: “ не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога“.

Важността на това събитие е това, че за първи път ливанското правителство приема решение по предложението на неправителствени организации. Не само това, ами то побърза да приеме предложението, както Мохамед Ал-Самак споделя за Дойче Веле:“За щастие, Саад Харири, ливанския министър-председател, осъзна националните измерения на тази инициатива и се съгласи, в срок от само четиридесет и осем часа за превръщане на идеите в правен указ, които гласи, че 25 Март е официален празник в Ливан.“

Празникът на Благовещение, акцент на съвместното съжителство

Ливанската инициатива идва в период, в който региона на Близкия Изток преживява радица конфликти на базата на религиозни и етнически различия, които се използват за разпалване на междуособици и войни. По мнение на Харис Шихаб, решенеието Благовещение да бъде признато за официален празник засилва идеята за съвместно съжителство и мюсюлманско-християнския диалог. В интервюто си с „Дойче веле“ Шихаб споменава, че въпреки идеологическите различия между религиите „вярващите, спазващи указанията на религията и изповядващия вярата си не е задължително да е противник на съгражданите си, които вярват в друга религия.“

Комисията по ислямско-християнски диалог в Ливан се надява на прехвърлянето на тази инициатива и в други арабски страни

Комисията по ислямско-християнски диалог в Ливан се надява на прехвърлянето на тази инициатива и в други арабски страни

Ал-Самак призова тази безпрецедентна инициатива да се приеме и от други арабски страни, където живеят християни и мюсюлмани, за да се подчертае важността на свързващото ги. Германски богослов от ливански произход Адел Теодор Хури, един от лидерите на мюсюлманско-християнски диалог на международно ниво, гледа оптимистично на инициативата на ливанското правителство и се съгласява с Мохамед Ал-Самак относно ползите в разпространението на идеята извън Ливан.

В интервю за „Дойче веле“, Хури, който е работил в продължение на много години като професор по науки на религиите в Университета в Мюнстер, казва: „Ние  се нуждаем от по-голямо доверие между двете религии. Това доверие трябва да бъде изградено на базата на общозначимите ценности. Консенсуса по отношение на Дева Мария, е стъпка, която може да бъде за пример“. И така „Благовещение,“ се превръща в официален празник в Ливан като се започне през тази година. Оптимистите се надяват, че този празник е реална възможност за допълнително укрепване на „съвместно съжителство“ между мюсюлмани и християни в Ливан.

Града, в който всички „Оцеляват”

Следващия текст има за целта да стои като предисловие на поредица от инициативи, статии, снимки, които срещам в съзнанието си, преминавайки през София. Целта на всички тях ще бъде след кратко време града ни да стане малко по-дружелюбен, по-чист, по-цветен. Цялата тази поредица (както и като цяло на блога) ще се опита да страни от черногледството и установяването на осезаемите недостатъци, неудобства и пропуски в града, в който живеем. Друга една цел на тези думи и изображения ще бъде събуждане чувството на значимост на действията на всеки един, за да може сами да ковем съдбата си, да не оставяме живота ни да бъде диктуван от действията на другите.

Ноември 2009

Утрото беше слънчево, пейзажа от Калотина до след Сливница беше приятно заснежен след първия по-сериозен сняг за края на 2009та. Със снижаването на надморското равнище белите петна се топяха в гледката към големия град. Накрая, вече в Софийското поле, бяха останали само влажни кални късове земя. Изведнъж се появи сивота – в небето, в пътя, в гледката около нас. Града беше започнал поредния работен ден, изпълнен с бързане, шумове и прескачане на локви. „В този град няма как да се отделя хормона на щастието – в него не прониква слънчева светлина!” – мислеше на глас ТЯ. „Малко крайно” си помислих в този момент. Но за жалост – оказва се истина. Слънцето огрява изключително рядко (освен през лятото) града, в който всички преминават, пребивават, оцеляват, а малко живеят и са щастливи от това. През всеки останал ден града е сив, подтискащ, кален, мръсен, пълен с ръждясали табели, накъсани предизборни плакати и хвърчащи найлонови пликчета.

Така е още от началото на 90-те. Тогава Богдана Карадочева изпя една песен, чиито текст е валиден и днес.

Богдана Карадочева – София, моя любов

От шума на скърцащи трамваи

всеки ден събужда се градът

уличните кучета си лаят

а тополите напук цъфтят

Джинсови момичета с момчета

пак прескачат локвите със смях

и квартални рошави хлапета

ритат топка в облаци от прах

Припев:

И тъмна, и прашна,

и мръсна, и страшна,

тогава защо ли без тебе не мога –

ти София моя, любов и тревога

Витоша на Витошка наднича

всеки бърза беден и богат

вестникарче край колите тича

стиснало под мишница цял свят

Ах, светът ни в тебе се оглежда

София, със хиляди съдби

и живеем със една надежда

дните ти да станат по-добри

За щастие оттогава София е малко по-малко страшна и тъмна, но си е останала прашна и мръсна, с предимно скърцащи трамваи, а кучетата буквално са зад всеки ъгъл. Хората няма как да не бързат в една столица, но все още се надяват на по-добри дни за града им, защото светът наистина гледа на страната ни през стъклото на таксито от летището до центъра.

За жалост обаче все по-рядко, в забързания си делник, човек се замисля в каква среда живее. Защо трябва вече толкова години да прескача локви и да се надява зад ъгъла да не го причакват озверели кучета. Може би затова, ако се загледаме в организациите, поставили си за цел опазване на околната среда, загрижени за благоустройството на обществото и доизграждането на „Гражданско общество”, ще намерим предимно (ако не и само) организации от национален мащаб, с национални инициативи, но не и такива поставили си за цел по-добрия живот на столичани. Може би жителите на града до толкова искат да се абстрахират от заобикалящата ги действителност, че поглеждат към девствените плажове на Иракли или бистрите води на Седемте Рилски езера. А може би, просто във времето, което биха могли да отделят на града, в който живеят, софиянци предпочитат да отидат по родните си места.

В града всичко пада на раменете на управляващите, оплакващи се вечно от недостиг в бюджета и липса на фактическа възможност за бързо и устойчиво подобрение на качеството на живот в София. Цялата ни страна страда от тези проблеми, но с всеки изминал ден положението в столицата предполага по-спешни мерки – населението на града расте, както и процента от българите избрали София за свой постоянен адрес поне от понеделник до петък. Решенията обаче стигат максимум до ниво „кръпки“.

Като една Европейска столица на едно модерно Европейско общество, столичани нямат право да се крият нито още ден. Инициативата за решение на общите проблеми, извън рамките на държава, пазар и семейство, заляга в основите на Гражданското общество. Затова и задължението на всеки един член на това общество е да търси трайни решения на ежедневните проблеми, заобикалящи го в градската среда. В болшинството си тези решения са от малък до среден мащаб  от гледна точка на бюджет и обществена значимост. Диалектичния закон (за качествените изменения породени от количествените натрупвания) е в сила, дори и 20 години след рухването на строя, който го пропагандираше. Малките действия приложени в хиляди случаи могат да променят изоснови цялата сива картинка.

История или Бизнес, какво е Пловдив?

Както може би знаете – роден съм в Пловдив. Милея за Пловдив. Обичам Пловдив. За жалост напуснах града преди вече близо 8 години, не по мое желание. Искам да си мисля, обаче, че това не е завинаги! Всеки път, когато го посетя в последните години, макар и за няколко часа, „градът на седемте тепета”  ме посреща с топлината и гостоприемството си, със своята хилядолетна история и спомените ми свързани с различни кътчета, с чистотата и спокойствието си.

В последните години града се развива инфраструктурно. Дори ми се струва, че се развива много по-добре от столицата ни. Пловдив е определено по-чист отвсякога, главната улица предлага вече дружелюбна градска среда, а не е само улица изпълнена с бутици и кафенета. Като цяло оценката е положителна. Няколкото минуса обаче са добилите статут на неизбежност огромни бизнес/търговски центрове, донякъде наподобяващи социалистическите мастодонти от недалечното минало.

Те никнат навсякъде в страната, като това се разглежда като знак за жизнеността на града. Те предлагат една нова форма на работа / пазаруване / прекарване на свободното време, доскоро неизвестни за нашите географски ширини. Сами по рода си тези молове, бизнес сгради и прочие не представляват голямо зло. Те са нормални за времето, в което живеем и поне от архитектурна гледна точка освежават гледките в застаряващите ни градове. Проблем представлява, обаче, местоположението на тези сгради/комплекси, както и инфраструктурното им осигуряване. Те биват издигани възможно по-близо до идеалния център на градовете, които исторически представляват силнозастроени зони, с иначе затруднено придвижване. За жалост и паркингите, предназначени за служители и посетители се оказват много често напълно неадекватни. Освен всичко, в някои случаи външния вид на тези проекти контрастира с околната архитектура. (В случая думата „контраст” се използва с отрицателна тежест.)

Вчера съвсем случайно попаднах на този блогпост. От него с тревога се запознах с проекта за хотел Централ-Пловдив започнат от фирма Роза Импекс. Той представлява проект за построяването на петзвезден хотел+мол на мястото на строежа на археологическия музей в града, от южната страна на тунела, до „Понеделник пазар”. До мястото откакто се помня стои археологическия подлез под булеварда, който впечатлява туристите от България и чужбина. „Наистина ли това тук са оригинални римски камъни, които си стоят тук, не са местени отдругаде, така ли?” Това ме попитаха приятели (двама софиянци, един козлодуйчанин, една сицилианка и един немец), с които бяхме в града за уикенда в края на Ноември. В проекта се говори за включването на съществуващите руини и археологически находки от елинистичната епоха в подземен паркомузей, който ще се свърже със съществуващия археологичен подлез. Все пак музей ще има значи, което е изключително добра новина за гражданите и гостите на Пловдив. Града е един от най-старите в света, но няма адекватен археологически музей, съответстващ на предългата му история. Неприятната част в новината е, че над земята ще се издигат бизнес и търговски сгради с кафенета и какво ли още не, заедно с 55-метрова кула-хотел, свързана с висящ мост с тепето в непосредствена близост.

Както можете да прочетете и в цитирания блог, тази гледка там, тези скали и целия пейзаж са един от символите на града от десетилетия. Наистина неприятно стои тази недостроена (с неизвестно предназначение сграда), но това не значи, че трябва допълнително да се загрозява или дори направо прикрива с кули, мостове и т.н. Не трябва да забравяме и, че тепето, т.нар. Стар град е защитен архитектурно-исторически паметник на ЮНЕСКО, така че следва да бъде неприемливо, дори ЗАБРАНЕНО скриването на каква да е част или нарушаване цялостта на съществуващата стара градска зона или нейните граници. За съжаление обаче общинския съвет не е сметнал, че това е достатъчен довод и е приел (може би докато полива бустана във Farmville) стартирането на това кощунство.

Обичам и историята. На това място (както се показва в цитирания блог) се разкрива част от римския град Тримонциум, която е доста запазена. Виждат се напречни разрези на стара римска улица с канализация (един от символите на Рим и неговата цивилизация) със видими останки от тръбопроводи. Само изписвайки тези думи не успях да задържа въодушевлението си. Толкова добре запазени останки са истинско съкровище за археолозите и любителите на историята. Преди години имах честта в прогимназията да ми преподава г-н Соли Христов и на него до днес дължа любовта си към археологията и историята, въпреки че така и не се насочих към специализирано историческо образование. Той обичаше да ни разказва за времената, в които той, като студент е участвал в разкопките около построяването на тунела. Сравняваше археологическата стойност на Пловдив с тази на Месопотамия! Като донякъде наследник на последната оттогава съм се съгласил с твърдението му „Ако между Тигър и Ефрат хвърлиш лъжица в пръстта, ще изскочи останка на хиляди години. В Пловдив ще ти трябва не повече от лопата.

Обичам и да пътувам. Миналата пролет бях в Барселона и по-точно в Музея на Историята на Каталуния. Сградата, в която се помещава музея се намира в Готическия квартал – идеалния център на града. По стечение на обстоятелствата се оказва, че сградата е била късно-средновековен кралски дворец (Palau Reial Major), където едва пристигнал от най-известното си плаване Христофор Колумб съобщава за откриването на нов път към Индия. Експозицията на музея обаче не е толкова впечатляваща. Силен спомен, обаче остава експозицията от римската епоха. Тя представлява фактически разкопки под самия дворец, сред които се разхождаш и на определени места изслушваш/изчиташ информация, която да ти помогне да разбереш по-добре как е изглеждал живота на римляните, докато се разхождаш сред камъните надживели времето си! За да не се разрушат крехките останки е пожертвана свободата буквално да се разхождаш по тях, ами върху старите улици са поставени мостоподобни пътеки, върху които се разхождат туристите. Ето и няколко снимки:

Напречен разрез на площада пред музея.

На тази снимка ясно се вижда как са разположени пътеките, с цел да се запазят руините.

Тук се вижда и широчината на пространството, което макар и под земята ти дава възможност да усетиш тръпката да се разхождаш из Древен Рим.

Подобна е и идеята, по която е построен и Canterbury Roman Museum.

Защо ви разказах за Барселонския музей? Ами иска ми се това пространство от 8 декара да не бъде скрито под основите на този гигантски проект. Иска ми се в Пловдив, минавайки по най-главния булевард на града да виждаш тунела с амфитеатъра, тепето над него със сиенитните скали в основата му и ниската МОДЕРНА постройка на археологическия музей на града – новата придобивка, с която да се гордеем като Българи.

Разбирам желанието на Роза Импекс, закупила площтта да изпълни върху него свръхмодерен проект, с когото да вреди Пловдив сред модерните европейски градове. Просто не е това там мястото за този проект! Разбирам и емоцията, с която архитектите и инженерите са сложили там тази кула и висящия мост, наистина е впечатляващо и със сигурност изпълнението на един такъв проект ще изпълни живота на който и да е роден строител с гордост от участието в него. НО НЕ И ТОЧНО ТАМ.

Какво предлагам тогава? Както може би сте се уверили в предишните ми постове – не съм привърженик на критиката, целяща единствено да се противопоставя на съществуващите факти. Затова и обичам, когато казвам, че нещо не е редно, да предлагам как според мен е. Гледката към тепето в никакъв случай не бива да се скрива, всъщност строителство над нивото на настоящия „покрив” на центъра не бива де се допуска. За самото място предлагам да се построи ниска постройка под която да бъде съхранено разположението на археологическите находки, като се осигури описаната възможност за действителна разходка в света на Древен Пловдив. Ако е дотолкова необходимо – да се построят и максимум 2 етажа, които да съберат археологическите находки на града. Повече от 2 етажа там не мисля, че ще бъдат уместни. Ако пък това не е необходимо, експозицията може да се покрие почти на нивото на булеварда, като самия покрив може да се изпълни по два варианта:

–          Прозрачен стъклен покрив, по който туристите да могат да се разхождат и без да влизат в музея. (по подобие на този проект)

–          Покрив, върху когото да се разположи малко паркче – затревена повърхност (по подобие на този проект)

А защо не и двата варианта едновременно! Стига да се запази условието за достъпна и дружелюбна градска среда.

В никакъв случай тук не бива да се строят гигапроекти!

ПП. Ако сте архитект, строителен инженер, археолог и сте готови да се присъедините към инициативата, в качеството ви на специалист, моля свържете се с мен. При по-нататъшно разработване на идеята ще я предложим на обществено достояние, ще се изпратят писма на кмета на Пловдив, общината, областната управа, Министерство на Културата, Роза Импекс, UNESCO.

Мусака и зрелища

Чувствам се учуден, отвратен и донякъде доволен от това, че не намерих из българския блогрол нещо написано по темата, та на мен са се паднали честта и бремето да запозная читателите с нея. Става дума за поредното явление в родното общество, предизвикващо да светне една червена лампичка в бордовия компютър на всеки трезвомислещ и донякъде интелигентен човек в България, съпроводена с тревожно и настоятелно надписче „WARNING! System Failure! WARNING! System…”.

Това което се опитвам да опиша е нещо просто, много Просто! От може би година на българския книжен пазар се е появило следното издание: „Фолк мусака. 25 рецепти за пътя към успеха.”

Ясно, значи „културната ни революция” е минала от Шопската салата, направо на основното ястие – Мусаката! Все пак донякъде сме наследници на Римската цивилизация и по този начин тълкуваме по Български от 21 век сентенцията „Хляб и зрелища“.

В описанието на книгата в една от онлайн книжарниците четем: „Мусаката е сред любимите ястия на ястия на повечето българи, както и попфолкът. Вкусно приготвена, тя е удоволствие за езика и наслада за душата, така като и закачливо-любовните ритми на нашенската музика за маса и забавления. В тази книга се опитахме да забъркаме рецептата за мусака. Смесихме килограм класни фолкпевици, 500 г. мъже за пикантерия, няколко продуценти, 1 ч. ч. амбиция, 1 с. л. сълзи, 1 щипка сол. Резултатът е очевиден, ароматът възбужда и гали небцето. Четете, тоест похапвайте, слушайте и си облизвайте пръстите!

Принципно отдавна не съм привърженик на анатемосването на коя да е музикална субкултура, умишленото й почерняне и категоричното отричане на правото й да съществува. Струва ми се детинско и неправилно да казваш – „Не, ти слушаш това и това, ерго – не струваш!” Това, което този път ме стресна не са музикалните вкусове на хората предпочитащи кръшните балкано-ориенталски танци, които свързвам с тази музика. Стряска ме подчертаването на предложената философия на живот като „успешна”, при това „успешната!”.

Тук вече преминаваме от музикалната субкултура на чалгата, към начина на живот на тези 25 „поп-фолк звезди”. Изданието е изключително добър аналог на самата чалга, като български национален феномен – лъскавото издание с твърди корици и гланцирана хартия, с апетитна руса кака на корицата, придружена от бонбонени цветове и люта чушка (т.нар. от Бай Ганьо Балкански Bulgarische bonbonе). Цялата тази „тръпка” ни излиза дори евтино – едва 14,99 лв. Евтина е и цялата чалга култура, чиито успех промотира това ръководство. Разгръщайки я можете да разгледате кратки биографични данни, „пикантни” истории и предизвикателни снимки на тези 25 „икони”. Те от своя страна са подредени по азбучен ред, започвайки от не кого да е, ами неподражаемия, но често имитирания „АЗИС”. Обществена тайна е откъде е започнал „пътя към успеха” на Азисчо – Сливенския затвор.

Пластмасовата, гланцирана култура на молове и Q7-ци е неразривно свързана с това съществително. Затвора е мястото, където не трябва да допуснеш да попадаш по пътя си към успеха, вършейки дела достойни да ти извоюват изключителна репутация вътре в него. Или просто да си имплантирате две цистерни силикон в циците, устните, задника и къде ли още не.

Защото „успеха“ е там! На върха на 100-етажното сдание с неонови лъскави марки по витрините, където се предлага пластмасовата бърза закуска за батковците с бързите коли, гонещи леките жени. Успеха в културата на „и 99 ст.” по марковите парцалки го посрещат, но уви не го изпращат по ума. Засега е “here to stay”, докато или ние или той не “Go away!”

А ако в изданието на изд. „Труд” не сте открили подходящия пътеводител към „успеха, може да изпробвате и „111 правила във facebook” спуснати ни от висините на консуматорския рай посредством неговия вестител Максим Бехар.