Posts Tagged ‘ човещина ’

Oppan Hebron Style

Хеброн (или Ал Халил на арабски) е градът символ на израелската окупация и подтисничество в Западния Бряг. Той е разделен на две зони (H1 под палестински и H2 под израелски контрол), като основната ул. Шухада е забранена за палестинци. Заселниците и палестинците са в постоянен сблъсък, а Israeli Defence Force са навсякъде, често нарушавайки правата на палестинците.

След всичко това едва ли бихме очаквали да видим следното клипче, заснето на палестинска сватба в града.

На видеото се вижда ясно как израелски войник танцува на Gangnam Style заедно с останалите гости на сватбата. В един момент дори е качен „на конче“ вдигайки автомата си.

Надеждата умира последна!

Advertisements

Турските сериали и съседското клюкарене

Почти всяка вечер вечерям с родителите си. От есента държат това да се случва в хола, пред телевизора, около 8 вечерта. В петте месеца престой в Испания от Март до Август съм пропуснал началото на вълната турски сериали, заляла българските ефирни телевизии. В началото се противях твърдо да ги гледам и опитвах да свърша с яденето възможно най-бързо, за да не си промивам мозъка с разказите за любовите на „Мехмед и Инджи” от „Перла”. Според мен високо интелигентните ми родители, на възраст от по над 50 години, университетски преподавател и държавен служител, търсят в красивите истории и драми от синия екран своето забравено минало, в което сърцата им са тръпнели в емоции. Гледат живота, който вече им е отнет от годинките, от порасналите им деца, от радостта да имаш внук, от осемчасовия работен ден, от непрестанните опити да запазят материалното положение на фамилията. Така си мислех в началото. До вчера.

Напоследък все по-често се заглеждам и заслушвам в действието в сериала „Листопад”, дори мога да поразкажа голяма част от сюжета, но все още не мога да кажа, че ме кефи, че съм фен или, че ако имах друга възможност бих, все пак, гледал точно това. Дори мнението ми е, че сюжета и режисурата са адски посредствени. Всеки ден около два часа от живота на родителите ми се пълни с баласт – действието в този сериал се развива изключително бавно, набляга се на ненужни детайли от свръхнормалното ежедневие на едно турско семейство. Сестра заграбва любимия от сестра си, съседското момиче се влюбва в съседското момче, което обаче се жени за друга, типичен „gold digger”. В сериала има и зла свекърва, ок-свекърва, лоша снаха, добра снаха, поостарели влюбени… . Ревност, несподелена любов, омраза, разрушаване на семейства, конфликт на поколенията, трудностите на преживяването в съвременния живот, хазарт, кражби. Сина присвоява пари от банката, в която работи, попада в затвора. Всъщност двама от това голямо семейство са в затвора. Кредити, заплаха от загуба на старата къща… Какво ли не се случи в този сериал.

Всичко, обаче, се върти около ежедневието, около неща, които се случват във всяка къща, почти навсякъде по света. Е, вярно не всичко вкупом се случва на всеки, но нещата не бягат от ежедневния си характер. Ако трябваше да определя жанра на сериала, бих го определил като „риалити”. Наистина, голяма част от събитията са представени, така че да оставят в зрителя някаква поука. Не трябва така, не трябва онака. Но са твърде далеч от това да ни предлагат „житейска философия”.

Всичко това, обаче, все още не ми дава обяснение какво толкова намират и родителите ми и със сигурност хиляди други семейства, които всеки ден прекарват немалка част от деня пред екрана с любимите си турски сериали. Вчера намерих едно обяснение – в дома, в който се развиват всички тези събития, те виждат дома на съседа. Във характерите на всеки един от героите, те намират познати лица – роднини, съседи, познати. Гледат телевизора, а все едно гледат през прозореца в съседската къща.

Българина все още е ориенталец, донякъде. Все още не е избягал от малкото затворено общество на селския живот, от живота на малкото населено място, където всеки познава всеки, и знае всичко за всички. За по-малко от 40 години, обаче, българина заживя в града, в огромни блокове, в които на площ от няколкостотин квадратни метра живеят стотици. За последните 15-20 години, с връщането на възможността да закупува и притежава жилища, българина се е преместил поне веднъж. Изградените в предния период съседски контакти са отмити от новите разстояния. Така днес българина излиза от дома си и не познава 90% от съседите си. Тези, които познава по име се броят на пръсти, а за по-близки контакти въобще не може да става дума. На българина вече му липсва този ежедневен човешки контакт. Да седнеш да изпиеш едно кафе след работа, защо не една ракия или бира… В условията на криза – и финансова и човешка – шансовете за това стават все по-малки.

Лечение на тази болест българина намира пред екрана. Дали ще си пусне гаврата с основната социална единица – Big Brother Family и ще цъка с език, или ще избере цивилизованата версия на съседското клюкарене – турския сериал, причината е една и съща – на българина му липсва интеракцията с живота на съседа.

Продължение по случая „Аревик“

След публикацията за случая „Аревик” госпожа Сузи Петрова от женската организация на ВМРО се е свързала с шефа на Агенцията за бежанците. Той й е обяснил как стоят нещата от правна гледна точка, реално неща, които са известни – Давид е нелегален, Аревик вече също е нелегална, след като е била предупредена, че с оставането й тук ще наруши законите на страната, всичко, което властите са направили досега е според стандартната процедура. За утре е насрочена лична среща с шефа на агенцията.

В телефонен разговор от преди малко се опитах да убедя г-жа Петрова във важността тук да се излезе от релсите на бюрократщината и за този случай да се прояви повече хуманност. Ясно е, че ако продължат да се спазват процедурите тя ще бъде екстрадирана от България, може би все още бременна. Вероятно и той ще сподели нейната съдба, а ако попадне в Армения доста вероятно ще подлежи на ударите на закона в родината си като избягал от военна служба, съдба, която на нас в България ни е ясно какво означава, предвид недалечното ни минало. Сигурен съм, че може да се намери решение без да се нарушават нито законите на страната, нито дипломатическите ни отношения с Армения.

Може би решение ще бъде процедурата по екстрадирането й да бъде административно протакана докато не роди детето си, а през това време да я пуснат да живее при родителите на Давид в Монтана. Очакваме още след срещата утре.

Keep Bangin’ On The Walls

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

(откъс от стихотворението Арменци на П.К.Яворов)

Току що в късните новини на bTV гледах краткия репортаж по случая с Аревик – арменско момиче, бременно от приятеля си Давид, който живее в България. Случая доби популярност през изминалата 1-2 седмици с безброй публикации в българското виртуално пространство, много блогпостове, групи във Фейсбук.

Ще се опитам да опиша случая на кратко: момиче и момче се влюбват по Интернет, тя живее в Армения, той е избягал преди много години в България, няма статут на постоянно пребиваващ, защото не е служил казарма в Армения, а днес живее в Монтана. Тя идва в България с туристическа виза, забременява, визата и изтича и тя подава молба да получи статут на бежанец. Явно по българските закони тя няма право да получи такъв статут и той й се отказва. Взето е решение да бъде екстрадирана в страната си със забрана да влиза в България в следващите 5 години и е затворена във „Дом за чужденци” – с.Бусманци. Ако се прибере в Армения и роди детето си там, баща му няма да може да го види, защото той не може да се прибере в родината си, в която трябва да служи казарма, а тя няма да има право да стъпи в България поради решението на нашите власти.

Това е една човешка трагедия, по която, ако се снима нехоливудски филм, доста вероятно ще достигне поне до номинации в Кан, Берлин и т.н. Подобни случаи са реалност на много места по света, където границите се оказват все така високи, както преди 50 години, а хората всъщност не живеят в „едно голямо село”. Каквото прави този случай специален и достоен да му се обърне внимание е Българската действителност.

Българи и Арменци с векове са споделяли сродна съдба в рамките на Османската империя, че и преди това. Арменско малцинство по българските земи има от стотици години. Смея дори да кажа, че то вече е неразделна част от българската национална идентичност. Арменската Апостолическа Църква принадлежи към Източните Църкви, каквато е и Българската Православна Църква.

България същевременно страда от демографска криза, както и цяла Европа. Населението ни застарява постепенно, а намалява предимно заради икономически причини. Все по-често псевдопатриоти посочват нарастващия брой на населението от ромското и турското малцинство като заплаха за бъдещето на България. Ежегодно статут на бежанци в България търсят хиляди северноафриканци, граждани на страните от Близкия Изток, Афганистан и т.н. С членството си в ЕС, Българските граници станаха граници на Европа, а имиграционната ни политика се обвърза с тази на ЕС. Вратите на Европа не са се отворили от 2001, когато Asian Dub Foundation затропаха по стените на Fortress Europe, няма и голяма надежда за това. Не, че и трябва да се отворят широко. Европа се притеснява от нарастващото нехристиянско население на континента, в дискусиите за Европейска конституция един от най-разискваните текстове беше текста, в който се казва, че ЕС се основава на принципите на християнското наследство на Стария континент.

Но ето, че днес факт е, че на момиче от Армения, което иска да роди детето си в България и да живее с него и любимия си тук се отказва не някакъв правен статут, ами бъдеще.

Факти, факти, факти. Понякога човещината я спират всички тези хладнокръвни текстове в прашасали закони. Понякога човешкото е не сляпото следване на правилата, а търсене на човешки правилното!

Не мога да се сетя за човешка причина, поради която на това 22-годишно момиче му е отказан статут на бежанец, а на всичкото отгоре е затворено в нещо като затвор, очаквайки да бъде изведена от страната, далеч от бащата на детето, което носи в утробата си.

Не влизането на Турция в ЕС е заплаха за българския народ! Българската малоумна бюрократщина е заплахата.

П.П. Статията е изпратена на женското движение на ВМРО.