Опити за интелектуално производство

Почти всяка вечер вечерям с родителите си. От есента държат това да се случва в хола, пред телевизора, около 8 вечерта. В петте месеца престой в Испания от Март до Август съм пропуснал началото на вълната турски сериали, заляла българските ефирни телевизии. В началото се противях твърдо да ги гледам и опитвах да свърша с яденето възможно най-бързо, за да не си промивам мозъка с разказите за любовите на „Мехмед и Инджи” от „Перла”. Според мен високо интелигентните ми родители, на възраст от по над 50 години, университетски преподавател и държавен служител, търсят в красивите истории и драми от синия екран своето забравено минало, в което сърцата им са тръпнели в емоции. Гледат живота, който вече им е отнет от годинките, от порасналите им деца, от радостта да имаш внук, от осемчасовия работен ден, от непрестанните опити да запазят материалното положение на фамилията. Така си мислех в началото. До вчера.

Напоследък все по-често се заглеждам и заслушвам в действието в сериала „Листопад”, дори мога да поразкажа голяма част от сюжета, но все още не мога да кажа, че ме кефи, че съм фен или, че ако имах друга възможност бих, все пак, гледал точно това. Дори мнението ми е, че сюжета и режисурата са адски посредствени. Всеки ден около два часа от живота на родителите ми се пълни с баласт – действието в този сериал се развива изключително бавно, набляга се на ненужни детайли от свръхнормалното ежедневие на едно турско семейство. Сестра заграбва любимия от сестра си, съседското момиче се влюбва в съседското момче, което обаче се жени за друга, типичен „gold digger”. В сериала има и зла свекърва, ок-свекърва, лоша снаха, добра снаха, поостарели влюбени… . Ревност, несподелена любов, омраза, разрушаване на семейства, конфликт на поколенията, трудностите на преживяването в съвременния живот, хазарт, кражби. Сина присвоява пари от банката, в която работи, попада в затвора. Всъщност двама от това голямо семейство са в затвора. Кредити, заплаха от загуба на старата къща… Какво ли не се случи в този сериал.

Всичко, обаче, се върти около ежедневието, около неща, които се случват във всяка къща, почти навсякъде по света. Е, вярно не всичко вкупом се случва на всеки, но нещата не бягат от ежедневния си характер. Ако трябваше да определя жанра на сериала, бих го определил като „риалити”. Наистина, голяма част от събитията са представени, така че да оставят в зрителя някаква поука. Не трябва така, не трябва онака. Но са твърде далеч от това да ни предлагат „житейска философия”.

Всичко това, обаче, все още не ми дава обяснение какво толкова намират и родителите ми и със сигурност хиляди други семейства, които всеки ден прекарват немалка част от деня пред екрана с любимите си турски сериали. Вчера намерих едно обяснение – в дома, в който се развиват всички тези събития, те виждат дома на съседа. Във характерите на всеки един от героите, те намират познати лица – роднини, съседи, познати. Гледат телевизора, а все едно гледат през прозореца в съседската къща.

Българина все още е ориенталец, донякъде. Все още не е избягал от малкото затворено общество на селския живот, от живота на малкото населено място, където всеки познава всеки, и знае всичко за всички. За по-малко от 40 години, обаче, българина заживя в града, в огромни блокове, в които на площ от няколкостотин квадратни метра живеят стотици. За последните 15-20 години, с връщането на възможността да закупува и притежава жилища, българина се е преместил поне веднъж. Изградените в предния период съседски контакти са отмити от новите разстояния. Така днес българина излиза от дома си и не познава 90% от съседите си. Тези, които познава по име се броят на пръсти, а за по-близки контакти въобще не може да става дума. На българина вече му липсва този ежедневен човешки контакт. Да седнеш да изпиеш едно кафе след работа, защо не една ракия или бира… В условията на криза – и финансова и човешка – шансовете за това стават все по-малки.

Лечение на тази болест българина намира пред екрана. Дали ще си пусне гаврата с основната социална единица – Big Brother Family и ще цъка с език, или ще избере цивилизованата версия на съседското клюкарене – турския сериал, причината е една и съща – на българина му липсва интеракцията с живота на съседа.