Преди две седмици баща ми влетя в стаята ми със задачата да намеря кога ще се състои представянето на някаква книга на Израелски автор, за когото беше чул преди малко по телевизията. Името, което потърсих в Google беше Сами Михаел. Представянето на неговия роман „Виктория” беше в рамките на Панаира на Книгата в НДК, в Събота сутринта. Не успях да отида, на самото представяне бяха само родителите ми, но по обед ми се обадиха да ми кажат, че ще обядват с автора в някакъв иракски ресторант, а ако искам да дойда. Оправих се набързо и отпраших за центъра.
На ул. Цар Симеон (арабската улица в София) се намира малкото иракско ресторантче „Ал Нахрейн” (Месопотамия, Двуречието), храната е предимно традиционна, вкусна и не много скъпа. Обстановката също е доста характерна – пластмасови столове и големи маси, все едно се намираш в народен ресторант на югоизток от Свиленград. В тази атмосфера на шумни разговори, емоционални пререкания и задоволство от неопитани отдавна родни ястия се запознах с 84 годишния автор.
Съвременния иракски Маймонид?
Аз и Сами Михаел (в средата)
Роден е в Ел-Батауин, един от еврейските квартали на Багдад през 1926 г. По-късно се мести в квартал Каррада. Като младеж се свързва с леви движения и в последствие Иракската Комунистическа Партия, заради които си дейности през 1948 е осъден задочно на смърт от Иракската монархия, емигрира в Иран, откъдето през 1949 заминава и заживява в Хайфа, в новосъздадената държава Израел. Тогава говори само иракски арабски и английски, но не и иврит. Тогава, там започва един нов живот, както повечето заселници в Израел, но за разлика от мнозина, запазва в себе си Иракската си идентичност и традиции. Губи само иракския си диалект, но не и спомените за младостта си в родината си, родината на неговите предци, земята, на която юдеите са живели непрекъснато последните 2500 години.
Хилядолетния дом или Обетованата земя, без право на избор!
Със създаването на Кралство Ирак през 1920 г. и провъзгласяване на независимоста му от Британия през 1932 започва един турболентен етап от историята на Ирак, който паралелно на заселването на евреи в тогавашна Палестина и полагането на основите за бъдещата държава Израел, заедно с европейския антисемитизъм от началото на ХХ в. довеждат до една от неизвестните трагедии на ХХ в. В началото на модерната Иракска държава, след края на Османското владичество и с края на Британския мандат икономиката и финансите са в ръцете на еврейското малцинство. Първия финансов министър на Ирак – Сасон Ескел е евреин, 10 от 19те члена на Багдадската търговска камара през 1947 са евреи, в началните фази на Арабския национализъм в Ирак, Иракските евреи се считат за братя араби, но с навлизането на нацизма в Ирак, всичко се променя.
Евреите населяват тези земи още отпреди да се наричат евреи. Пророка Авраам, родоначалника на евреи и араби, е роден в Ур, днешен Ирак. Живота си е прекарал между Анадола на север, Сирийската пустиня и Арабската пустиня, между Халеб в днешна Сирия (етимологията на името е свързано с легенда, че точно там Авраам е давал мляко на пътниците) и родния си Ур. По-късно в човешката история и историята на региона идват Вавилонците, които пленяват юдеите и ги заточват принудително в земите на Вавилония, днешен Ирак. След освобождението на евреите от персийския цар Кир Велики немалък брой евреи остават да живеят в Ирак. Това е и периода, който се отбелязва за начало на постоянното еврейско население на Ирак – около 500 г. пр. н.е.
През 30те години на ХХ в, дали под влияние на движенията за Арабски национализъм, свързани дори с Националсоциализма на Хитлер (през 1941 правителството на Рашид Али Ал-Гейлани опитва включването на Ирак в Страните от Оста), дали поради влиянието на европейския антисемитизъм от този период, ситуацията на евреите в Ирак се влошава драстично. Пагобна роля в този процес играе и Ционизма, зараждащ се в Палестина, който допълнително подклажда зараждащата се омраза в едно общество, в което евреите са били изграждащ елемент в продължение на хилядолетия. Постепенно влизат в сила дискриминационни закони спрямо евреите в Ирак, освобождават се от публични постове, забранява се Ционистката пропаганда и преподаването на Еврейска история и Иврит в училищата. Подобно на Кристалната нощ в Германия, на 1 и 2 Юни 1941 се извършва погром над евреите в Багдад. Правителството на Рашид Али идва на власт след преврат на 1ви Април 1941 и заминава в изгнание след кратки военни действия между Британската армия и Иракските сили, подкрепени от Луфтвафе, завършили с превземането на Багдад на 30-31 Май същата година. В последвалите 1ви и 2ри Юни насилието над евреите в Багдад отнема живота на около 200 души, ранени са стотици, опожарени са стотици еврейски домове и магазини.
Така 10тина годишна антисемитска пропаганда от страна на Нацистите, завършила с двумесечно Нацистко правителство в Ирак дава началото на края на 2500 годишната история на евреите в Ирак. През 40те години броя на евреите в Ирак е около 120 хиляди, в резултат на последвалите десетилетия изселване, дискриминация и насилие над тях, днес евреите в Багдад са между 100 и 8 в зависимост от различни източници.
Факторите за тази коренна промяна в иракската етническа смес идват предимно отвън – като най-влиятелни се оказват Арабско-Израелската война от 1948 г., създаването на държавата Израел и отнемането на земите на Палестинците в полза на еврейските заселници. Фактически в Ирак евреите са били може би най-интегрираната еврейска общност изобщо някъде по света. Смея да твърдя, че без външните фактори евреи и останалите иракчани биха съжителствали сполучливо и до днес.
Човека зад „корицата“
Но нека се върнем върху впечатленията ми от срещата с една жива легенда. Когато говори за Ирак, за майка си, за приятелите и миналото си, Сами Михаел го прави с огромна любов, и това е напълно разбираемо – той говори за родината си, той има право да се нарече иракчанин повече от мен! За мен това е родината на родителите ми, земята, която никога не съм докосвал, а познавам само от разкази и снимки. За Сами, обаче, това е земята, която е напуснал на моята възраст днес. Интересното в неговия случай е, че за разлика от повечето иракски евреи, които до 1951 напускат Ирак и се заселват в САЩ и Израел, Сами не се е отказал от иракското си гражданство. Той просто е избягал, според него заради политическите му убеждения на комунист, не толкова на евреин. Всъщност за него, като представител на времето и поколението си, религията няма толкова голямо значение. Нерядко е бил обвиняван в Израел, че се самоопределя преди всичко като Иракчанин, в противовес на Ционистката политика, стояща в основите на 62 годишния арабско-израелски конфликт.
Когато пристига в Израел, той не говори Иврит, а общия език на тогавашните заселници е Английският. При регистрацията при пристигането му го разпитват от къде е, какво е учил, какво може. Казва им, че идва от Ирак, където е живял в триетажната къща на семейството си, говори английски. Европейските евреи, които водят разпита се учудват от нивото на английския му и го питат дали не е бил помощник на някой Британски военен, който да го е научил на толкова добрия му английски. Отговаря им, че е учил в обикновено училище в Багдад, където английския е задължителен в учебната програма. Евреите, дошли от разните краища на Европа, където са били потискани с години и са живели в бедност, не вярват на историята му, докато той със сарказъм не им „признава”, че идва от триетажна шатра в пустинята, до която се разхожда магаренце.
Всъщност в първите години след създаването на държавата Израел се ражда вътрешен конфликт между „Западните” евреи и „Източните” евреи, които са съжителствали с хилядолетия с местните общности и носят именно техните традиции. В един момент нивото на дискриминация над „Източните” евреи расте дотам, че голяма част от тях да променят доброволно имената си от Арабски на по-еврейски. Съпругата на Сами, Рахел, е родена в Хайфа, но е също от Иракски произход – родителите и са Иракски евреи, баба й и майка й са от Рамади (близко до родното място на баща ми), като баба й не проговаря иврит, ами говори на малката си внучка на арабски. Така като малка Рахел се научава да разбира перфектен арабски, в началото на срещата ни малко я е срам да проговори арабски, но в последствие се отпуска и започва да говори на добър палестински диалект. В процеса на промяна на имената майка й родена като Сабрие се преименува на Ципура, малко преди да почине, обаче, споделя последното си желание с дъщеря си – на гроба й да бъде написано родното й име!
Сами споделя и за ревността, която изпитва от книгата, която представи в София. „Виктория” е преведена на арабски и достига до книжните пазари в Ирак, където се разпродава като топъл хляб. „Ревнувам книгите си, защото те могат да стъпят на родната ми земя, а аз продължавам да бленувам за това!”
В последните години е избран за председател на Асоциацията за гражданските права в Израел. Като такъв ежедневно се сблъсква с неправдите спрямо стотиците палестински политически затворници държани по израелските затвори. Разказа ни и за самите затвори – в тях затворниците живеели като в петзвезден хотел, избирали храната си от дълго меню, дори можели да получат висше образование зад решетките! Лишени от свобода обаче за тези хора всеки лукс е маловажен, или поне това е моето мнение.
На името на Сами Михаел е кръстена и улица в Хайфа, по протежението, на която са изписани пасажи от книгата му „Trumpet in the Wadi” на иврит и на арабски. В нея той описва любовната история на израелска арабка и руски евреин, а действието се развива в квартала Wadi Nisnas. Днес улицата се е превърнала в литературна туристическа атракция и привлича туристи от цялата страна.
Накрая, бих желал да споделя няколко мисли, породени от разговорите със този невероятен човек. На първо място идеята, че е напуснал завинаги родината си на моята възраст, че е пожънал успехи във новото си отечество, по целия свят, включително и няколко арабски страни, но въпреки това вече 62 години не може да стъпи на земята, която обича толкова много, направо ме отвращава. Чисто лицемерие е факта, че ако беше заживял някъде в Европа или САЩ, където да беше получил гражданство и евентуално сменил името и CV-то си, днес, като немски или френски автор (от иракски произход), той щеше да има възможността да се върне за няколко дни в родината си. Затова, обаче, че е заживял на по-малко от 500 километра от нея, правото му да се върне като гост в родината си му е отказвано.
Арабската позиция по израелско-палестинския въпрос е ясна, що се отнася до разселените милиони палестинци след окупацията на земите им след 1948 г. Тези милиони живеят по всички краища на света и в лагери като този в околните арабски страни. Никой в 20тината арабски страни не поставя под съмнение правото на тези хора да се приберат по земите и домовете, които са им били насилствено отнети преди повече от половин век. От друга страна, държавните апарати на тези страни предприема подобна акция спрямо значително по-малкото арабско еврейско население от Ирак, Сирия, Египет и т.н. Единствено Мароко и Тунис са създали някакви условия местните евреи да останат в родините си след първите арабско-израелски войни. Арабският свят често се оплаква от двойните стандарти, с които светът гледа на конфликта, но със своето отношение спрямо хилядите източни евреи принудени да напуснат вековната си родина без правото да се върнат дори и само като туристи, сами поставят един двоен стандарт.
Трета Смена 