Posts Tagged ‘ устойчиво развитие ’

Миналогодишният доклад на WWF за зелените практики на търговските вериги в България и Румъния

След като през миналата седмица се разгорещи дебатът за търговските вериги и мястото на българските продукти в тях, предлагам на вниманието ви един доклад на българския клон на международната организация WWF.

Резултатът от това изследване показва, че най-високата оценка получават Piccadilly (румънският представител на Del Haize получава също най-добра оценка за страната си), но оценката е под 1/3 от максималния брой точки. В Румъния, „отличникът“ получава оценка под 50%. Преди да започне проучването, WWF изпраща въпросник от 40 въпроса, на който нито един от българските магазини не изпраща отговори, докато 4 от 10 румънски вериги отговарят (за сметка на това отговорите им се различават от действителната картина). След това, в периода май-юни 2012 г. WWF изпраща „тайни клиенти“ и проверява фактическата обстановка.

Какво ни показва това проучване, макар и вече на една година:

– Нежеланието на търговските вериги в България да водят прозрачен бизнес.

– По-слабо представяне в „зелените“ норми дори в сравнение с Румъния.

– От гледна точка на предлаганите биосертифицирани продукти произведени на местна почва сме по-добре от Румъния.

– В Румъния три вериги предлагат MSC сертифицирана замразена риба, в България само Lidl прави това.

– Някои по-нискобюджетни вериги (CBA, T-Market, Lidl, Penny и др.) предлагат повече „устойчивост“ по отношение на хартиени продукти (салфетки, тоалетна хартия и т.н.)

– Освен гореизброените, проучването и докладът са добра начална точка на дебата за устойчивостта на бизнеса с храни в България.

2013
09/02
POSTED BY
CATEGORY
Uncategorized
TAGS





Вашият коментар

Затварянето на хипермаркети през уикенда – устойчиво развитие или евтин популизъм?

Цял ден различни медии съобщават за плановете на Коалиция за България и по-специално на г-н Спас Панчев за създаване на Закон за Търговските вериги, като една от промените, които ще се направи с него, според плановете е да се затварят магазините на големите търговски вериги, намиращи се в централните части на градовете за уикендите.1,2,3,4

Тези планове идват като нормално развитие на няколко направления, по които работи най-оспорваното правителство в България през последните 16 години.  Още с февруарските протести, Коалиция за България „работи” срещу монополите и се предлагат лесни изходи от настоящата ситуация, която, спор няма, вече е прекалено тежка както за малкия и средния бизнес, така и за крайните потребители. В „Планът Сидеров”, коалиционният партньор на КБ говори за вредите от големите търговски вериги и ги определя на няколко десетки милиарда лева в последните години. Накрая, но не на последно място, се нареждат идеите на Министъра на Земеделието, проф. Димитър Греков, за подкрепа на местното производство чрез въвеждане на регламент за задължителното предлагане на свежи родни зеленчуци и плодове (когато са налични на пазара) редом до вносните и даване на избор на крайния потребител – дали е готов да подкрепи родния производител, макар и на по-висока цена, или решението да си купи вносни зеленчуци.1,2

Въпреки че личното ми мнение е, че това правителство не изпълнява отговорно задълженията си, като цяло му липсва политическа легитимност и затвърждава връзката на „Октопода” във всички сфери на обществения живот, трябва да се съглася, че борба с проблема е нужна незабавно.

Проблемът съществува и е реален. Веригата на хранителни доставки (от производител през преработватели, доставчици до крайния потребител) в България все повече наподобява световните тенденции, които съвсем спокойно могат да се определят като мутация на пазара. Запълването на щанда с един и същи продукт от местен производител и от производство на хиляди километри се различава в крайната си цена със стотинки. Големите търговски вериги, които в последните години се утвърждават все по-сериозно у нас (в продължение на цялостен европейски процес) предлагат на потребителите собствени марки, които често са произведени в страни с много по-висок стандарт, на цени близки до тези на местните продукти (Carrefour, Del Haize, BIlla, Kaufland, Lidl). Това те постигат с развитата си логистична мрежа, големите индустриални количества (тези вериги са се утвърдили и идват от големи европейски пазари – Германия, Франция, Белгия, Холандия, Австрия), като със сигурност прилагат успешно на практика икономиката на мащаба (economy of scale) и постигат конкурентни цени, въпреки по-високите разходи за труд и енергия в страните, в които се произвеждат собствените им марки. Всички други обвинения – поддържането на изкуствено ниски цени в първите години на съществуването си, корупционните практики за избягване от ДДС и т.н. трябва да са обект на разследване на контролните и правораздавателните органи, така че няма да се занимавам с тях в този пост.

Проблемът е твърде сложен, за да се разреши с еднократен пенкилер. В Западна Европа (Германия, Франция, Испания) неделният ден е неработен за много търговци на храни, къде поради културно-религиозните традиции, къде заради трудовото законодателство, къде поради подкрепа за традиционните пазари на малки местни производители. Потребителската култура в тези страни, обаче, е променена до там, че на места хората свикват да се зареждат с всички нужни продукти предварително, или да пазаруват „седмично” от хипермаркети в покрайнините на градовете. Това статукво, обаче, е продукт на десетилетия промяна в потребителската култура и внасянето на шоково решение ще има и шокови последствия. То съществува в паралел със съществуването на различни форми на солидарност с малките местни производители (farmers’ market, community supported agriculture и др.). В САЩ, Канада и западноевропейските икономики кооперирането по отношение на храните е все по-популярна форма на засилване на местното земеделие. У нас „кооператив” носи по-често отрицателни чувства и определена политическа аргументация. Така че, отново, както в десетки примери от прехода готовите решения на Запад не могат да се пренесат директно без адаптация, съответстваща на местните условия.

Какво ще се случи с малките магазини, малките дистрибутори, малките производители, ако те внезапно трябва да променят своя график на доставки, така че внезапно да увеличи с пъти капацитета си за два дни от седмицата (говорим за обем на транспортните средства, за съоръжения за съхранение, за складови помещения, за работна ръка и т.н.)? Ще могат ли да отговорят на търсенето кратко време след въвеждането на законовите промени? Много от малките бизнеси са семейни и разчитат на почивен ден през уикенда, за по-близка връзка с децата си. А ако този опит не успее да подпомогне малките бизнеси, а просто накара хората да се запасяват с продукти в петък вечер или живущите в централните части на градовете започнат да пазаруват през уикендите от хипермаркетите в покрайнините (както дефакто се случва и сега, защото в малките магазини на Billa, Carrefour, Piccadilly, Фантастико и т.н. няма разнообразието от продукти, които се срещат в по-големите им версии в покрайнините на градовете)? Каква е гаранцията, че в малките квартални магазини ще се продава местна продукция? Да контролираш 10 големи вериги е едно, а хиляди квартални магазинчета е съвсем друго. Какво ще се случи с всички служители на големите вериги, които внезапно няма да работят в дни, в които се заплаща допълнително? И накрая, какво ще се случи, ако следващо правителство, реши да се отрече от тази политика и да върне настоящия модел?

Всички тези въпроси трябва да бъдат включени в дебатите в парламентарната комисия, която ще трябва да обсъди законопроекта, но със съществуващата политическа криза и състояние на гражданското общество, се съмнявам, че ще бъдат взети предвид преди скоростното приемане на закона, за който се съобщава, че трябва да бъде приет още през есента. По мое мнение, е нужно в законотворческия процес да се включат освен „Произведено в България” всички заинтересовани организации, като се започне с Централния Кооперативен Съюз, организациите на биопроизводителите, млекопроизводители и млекопреработватели и т.н., като задължително се поканят и международни организации, think-tanks и т.н.

За да подплатя мнението си, ще дам собствения си потребителски пример: В момента живея в близост до традиционна търговска улица (ул. Иван Асен ІІ в София), в района на която потребителите имат следния избор – да пазаруваш хранителни продукти от сравнително малките магазини на Billa (в подлеза на Ялта), Piccadilly (в Полиграфическия комбинат), Фантастико (на бул. Мадрид) или ProMarket (на ул. Иван Асен ІІ), да пазаруваш от по-големите магазини в близките молове (Piccadilly в Сердика Център, Carrefour в The Mall и т.н.), или да пазаруваш от малките квартални магазини за плодове и зеленчуци, за риба, месарници, хлебопекарни, млекарници и други малки магазини за хранителни стоки. Аз лично пазарувам зеленчуци, яйца и прясно мляко от ProMarket (държа да купувам местни продукти, които са налични в тази верига на доста добри цени), купувам кисело мляко от малка мандра близо до Враца, което се предлага в специализиран магазин на ул. Иван Асен ІІ, за по-сериозно пазаруване се разхождам в почивните дни до Carrefour в The Mall, а за по-малки покупки на други продукти пазарувам еднакво често от горепосочените магазини на Billa и Piccadilly. Дори да се затворят магазините на големите вериги в центъра (предполагам дефиницията на централни части ще бъде също обект на дискусия предвид различните мащаби на градовете в страната), предполагам, това няма да се отрази на малките магазини по една основна търговска улица в центъра на София, тъй като техните ограничени търговски пространства предполагат ограничен капацитет и ограничение в цените.

С направеното по-горе изложение, смятам, че решението, в сегашния си вид, въобще няма да спомогне малкия и средния бизнес, а дори и да го направи, това няма да е устойчив модел в дългосрочен план, защото големите търговски вериги са способни да наемат хора с по-висок бизнес капацитет, отколкото административния капацитет на настоящето правителство (както и на последните няколко) и ще намерят изход от тази ситуация, защото “there is money to be made”.

Решението, според мен, не трябва да бъде в такава форма на държавна регулация, а в приемането на цялостна стратегия за подкрепа на устойчивото местно производство (защото наблягайки на „местно” често се губи идеята за устойчивост на икономиката). Устойчивото развитие не се постига с радикални мерки, а най-вече с качествени културни промени, които изискват време, усилия и политическа, обществена и бизнес визия.  Да, такива промени трябва да се инициират от държавата, но паралелно с това и от гражданското общество и бизнеса, а не да се разчита на еднократни бързи централизирани решения. Тези промени трябва да започнат във различни сфери на обществения живот – през образованието (както обществената образованост и информираност, така и чрез системата за образование на подрастващите и младежите), през устойчиви бизнес инициативи (които наблягат на прозрачността, а не се подчиняват единствено на пазарни трендове, т.нар. greenwashing), през обществена солидарност с малките местни производители (промотиране и дори финансова подкрепа на различните форми на коопериране, създаване или възстановяване на специализирани търговски площи в обществени пространства за традиционни пазари на малки производители и т.н., например чрез установяване на пространство за farmers’ market в новия план за Женския пазар в София).

Проблемът с отслабващото местно производство най-често се свързва с пазарната си страна. Рядко се говори за чисто демографската криза в земеделието, липсата на достъпна работна ръка с необходимите умения и опит. Държава, бизнес и общество трябва заедно да впрегнат всички усилия, за да се борят с тези проблеми паралелно на всичко останало. Земеделието е потенциален (и традиционен) източник на голям дял от заетостта, а устойчивите производства могат да разрешат трайно все по-наболели проблеми свързани със здравеопазването – ракови заболявания, затлъстяване, сърдечни болести и т.н.

Комплексността на проблема и свързаните с него проблеми не предполагат бързи решения. Нужна е мъдрост, далновидност и отговорна обществена дискусия, с която не се открива топлата вода, а чуждестранният опит се адаптира в съответствие с родната реалност.

2013
08/27
POSTED BY
CATEGORY
Uncategorized
TAGS




1 Коментар

Спрете ни водата, не искаме и ток!

Топлофикация провежда опит за устойчиво развитие в Овча Купел! Гражданите ще си подгряват точно толкова вода, колкото им е нужна да си замият интимните части, а за останалата „топла вода“ ще разчитат на бидони оставени на терасите и топлината на Софийското лято!

2010
07/23
POSTED BY
CATEGORY
Градът
от Оцеляване към Живот
TAGS


Вашият коментар

Биопродуктите са полезни и незадължително по-скъпи!

Напоследък все по-често попадам на публикации, тв репортажи и събития, в които се говори за биоземеделие, биопродукти. Признавам си, че се зарибих по темата и възнамерявам да се занимавам под една или друга форма с някаква част от този сектор. Оставам обаче доста смутен в незапознатостта на хората около мен, които смятам, че са точно аудиторията за такива теми. Реплики от рода на „Абе, откъде да го знаеш колко е био?” и „Е, то като е Био нищо не значи.” ме карат да дам отговори на няколко въпроса.

Какво е биоземеделие?

Съществуват тонове определения за био и органично земеделие, при интерес можете да потърсите в Google и ще намерите достатъчно, за да изградите и собствено мнение. Моето определение обаче е: система за производство на земеделски продукти, при която се използват методи и средства, с минимална вреда върху природата и доста близки до начина, по който са се произвеждали те преди индустриалната революция.

Какво е биопродукт?

Биопродукти, в зависимост от законодателството, са продукти, които съдържат от 75 до 100% биосертифицирани съставки, на опаковката на които, задължително трябва да е обозначен сертифициращия орган с код и системата за сертифициране с емблема (за тях по-долу). За производството им е ограничена употребата на химически торове, пестициди и хербициди, антибиотици за животните (в случаи, в които е застрашен живота на животното е позволен определен брой лечения с антибиотици). Напълно е забранена употребата на ГМО. В преработката на съставките е ограничена употребата на химически консерванти, овкусители, оцветители и т.н. Биопродукти могат да бъдат и нехранителни продукти, например дрехи от биопамук, биокозметика и биоконтрацептиви.

Къде да намерим биопродукти?

В специализираните биомагазини – БиоМаг, Слънце и Луна, За Здравословен Живот, Био Бутик I Feel Good и други. В щандовете за здравословни продукти в големите вериги магазини – Billa, Metro, Hit, Piccadilly, Eлемаг, Фантастико, 345, Фродо.

Защо е нужно да има биоземеделие?

Петънцата обработваема земя, чиста от намесата на вредни вещества представляват своего рода гаранция и инвестиция в бъдещето, което на места дори е настъпило. Земята не може да издържи на темповете, с които изчерпваме ресурсите й, а за възстановяването им са нужни години, дори десетилетия. Баща ми тези дни ми сподели личния си опит с някакво парче земя около Петрич, в което след 30 години липса на третиране на почвата все още има съдържание на фосфор далеч над нормите. Петрич, Българийо, не Калифорния.

С какво биопродуктите ни спомагат за по-добър живот?

Биопродуктите не вредят на природата (за производството им се използват традиционни, невредни методи), на здравето ни (не съдържат консерванти, оцветители и т.н. химии). В случаите, в които имаме и обозначение за Fair Trade, продукта, който закупуваме подпомага общностите, в които е произведен.

Как да сме сигурни, че един продукт наистина е Био?

Следете дали на продукти с твърденията, че са „био”, „еко”, „органичен”, „натурален” (и на латиница) е отбелязан сертификат – сертификационен код от типа BGBIO02, емблемата на системата според която е сертифициран продукта – Българската, Европейската, Немската, Американската и т.н. – емблемите, на които можете да видите тук.

В нашите магазини фалшивите био храни все още са повече от истинските. При проверка на фондацията за биоземеделие „Биоселена“ в супермаркет в София е установено, че има само една марка био кисело мляко и четири марки с фалшиви означения от типа на “екологично чист продукт”, “продукт от екологично чист район”, “ЕКО”. Според Закона за храните производителите на фалшификати се глобяват с 5 000 до 10 000 лева.

Цялата верига на производство и преработка на биологичните храни подлежи на контрол и сертификация от независими контролни органи. Ако вземем за пример био хляб – фермата, в която е отгледана пшеницата е била проверена и сертифицирана, мелницата, в която е смляно зърното също е била сертифицирана, фурната, която е замесила и изпекла хляба – също. Различните етапи може да са били сертифицирани от различни сертифициращи органи. Затова на етикета задължително трябва да бъде изписано името на сертифициращия орган на последната преработка. Всеки потребител може да поиска информация за един продукт от сертифициращия орган, означен на етикета.

Какво да правим, ако установим нередност?

Можем да се обърнем към ДВСК (Държавен Ветеринарно-Санитарен Контрол), РИОКОЗ (Районна Инспекция за Опазване и Контрол на Общественото Здраве), сертифициращ орган, КЗП (Комисия за Защита на Потребителите), КЗК (Комисия за Защита на Конкуренцията). Също няма да навреди да съобщите за установената нередност на самия търговец, така те (може би) ще спрат да поръчват от нередовния продукт.

Защо биопродуктите (обикновено) са по-скъпи от конвенционалните?

Тук ще се опитам да излезна със собствено обяснение, различно от обичайните, срещани по специализираните сайтове. Първо трябва да разгледаме двата случая на биопродукти у нас – вносни и произведени в България.

Българския пазар за биопродукти все още е страшно малък, но се разраства. Затова, когато става въпрос за внос на дадени биопродукти, произведени в чужбина, внесеното количество е изключително малко, което само по себе си предполага с една идея по-висока цена от дистрибутора. Дистрибутор е другата ключова дума. За да стигне например до БиоМаг, един продукт произведен в Англия или Франция преминава през 1. Дистрибутор за Централна и Източна Европа, 2. Дистрибутор например в Гърция, 3. Дистрибутор в България и чак тогава стига до родните щандове. Ако всеки дистрибутор взима 5% комисионна крайната цена преди да се продава в магазина би била около 16% по-висока от тази на производителя, без да се начисляват транспорта и по-високата цена за малки поръчки.

Във втория сценарий става дума за биопродукти, произведени у нас. Родното биоземеделие е твърде младо, то тепърва се е сертифицирало след минимум тригодишен сертификационен срок, през който производителите търпят предимно загуби, произвеждайки продуктите си по методите на биоземеделието, но без правото да ги продават като такива, ами на цените на конвенционално произведените продукти (с по-голям добив заради химия и високи технологии). Това е единия основен момент. Поради малкия си опит, биоземеделците у нас търпят и чисто технологични загуби, поради грешки в производството. Трети доста важен момент е мащаба на производство – у нас био-фирмите са обикновено представители на малкия бизнес, т.е. нямат капитал, достатъчен да използват апаратура, осигуряваща им по-големи добиви и обеми на производството. В тези фирми няма диверсификация на производството с конвенционални продукти, които със сравнително постоянната си цена да компенсират първоначалните затруднения на био-линиите в производството. Последен, но не с най-малко значение фактор, е и подкрепата на държавата към биоземеделието – у нас такава почти липсва. За щастие, с развитието и отработването на биоземеделието у нас, предлаганите от него продукти ще стават все по-достъпни за потребителите.

Защо „(обикновено)” по-скъпи. Ами, защото не винаги е така! Например био-студения чай на Pfanner се продава в Billa на 3.99лв кутията от 2л. Сертифициран си е и всичко. За сравнение, 1 л. студен чай от други марки излиза около 1.43 лв на литър при цена на едро (2.86 лв за 2 л). В по-малките магазини излиза дори по-скъп от био-чая в Billa. Разликата при цени на едро прави био-чая с 30-40% по-скъп от конвенционалния. Най-популярния – Nestea струва около 3.50-3.80 лв. за 1.5 л (2.33-2.56 за литър), което го прави дори по-скъп от био-чая на Pfanner. Не целя да рекламирам един продукт, спрямо друг, а давам пример, в който биопродукта е по-достъпен от своя конвенционален братовчед.

Докато пишех статията в главата ми изникват няколко идеи, с които биопродуктите могат да станат по-достъпни до българския потребител.

  1. Задължително преференцирано субсидиране на биопроизводството!
  2. Освобождаване от ДДС на крайните биопродукти.
  3. Освобождаване от мита и ставки на биопродукти произведени извън ЕС (тук може и да има някакъв европейски регламент, към който да се присъединим)
  4. Разширяване на биопазара, което е икономически процес, основан на закона за търсенето и предлагането в чист вид, без намеса на държавни регулационни органи.
  5. Изграждането на държавен контрол, специализиран в биопродуктите – изброените по-горе институции са и без това заети с конвенционалните продукти. В този контрол може да участват и неправителствени организации с нестопанска цел.
2010
05/29
POSTED BY
CATEGORY
Обществото
Природата
от Оцеляване към Живот
TAGS




3 коментара

Start Up Bio, 1 месец по-късно

(статията е започната на 26.04.2010 и довършена почти месец по-късно)

В сряда вечерта попаднах на този пост в блогрола на wordpress. Привлече ми вниманието предвид предстоящия ден на Земята and all, разгледах темите и лекторите и видях, че сред тях е Красимир Кунчев, бивш студент на баща ми, когото познавам като име от визитките му при многократното им преподреждане. Веднага писах на баща ми, който вече си беше легнал и сутринта най-вероятно нямаше да успея да му кажа. В петък по обяд вече сме били записани в участващите. С тежко ставане стигнахме до Интерпред около 9 сутринта в събота. Честно казано бях предубеден към мероприятието – мислех си, че това ще е поредното събитие, където ще ми обясняват как да успея в живота като повярвам в „силата” или ще ме навиват да прегръщаме дърветата заедно, уау!

Семинара започна с кратко представяне на организацията StartUp и това клипче. След това изслушах с интерес лекцията на Любо Ноков от bio bulgaria за опита му с био киселото мляко harmonica.

Мисля, че 1 път преди това го бях ял вкъщи, но не бях забелязал нещо по-особено. Вкъщи предимно консумирам, не пазарувам често, а когато купувам кисело мляко се насочвам към средния ценови диапазон и напипвам самата кофичка. Ако е прекалено мека и лека – не я взимам, някак си с допир преценявам дали ще ми хареса или не. Когато съм ял от биомлякото, може дори да не съм видял опаковката, а да съм си казал „хмм тва мляко е яко”, и да съм продължил с живота си. Интересната лекция наблегна на една от положителните страни на това да правиш био продукция, днес, в България – почти нулевата конкуренция. Техните продукти са единствената подобна марка у нас – предлагат изключително качествени млечни продукти, създадени по традиционни български рецепти, съобразявайки се максимално с разбиранията за устойчив и природосъобразен бизнес. Въпреки тези плюсове, една кофичка от тяхното кисело мляко, 3.6% масленост стига до клиентите на биомагазините и големите вериги супермаркети (без Кауфланд) на цена 1.65 лв (в Пикадили 1.75лв), което се равнява на около 7 цигари, по новите цени! Интересно може би ще ви се стори, че капачката на кофичката е хартиена, което намалява употребата на пластмаса. От лятото се надяват да минат и на хартиена кофичка. В общи линии се опитват да бъдат максимално честни към клиентите, към природата и към фермерите – водят прозрачно счетоводство, като ни показаха годишния си оборот от 2009, колко вода са консумирали, колко ток, колко гориво и т.н. В обедната пауза след това имах възможността да опитам от млякото, този път като запознат потребител и още с отварянето на капачката ми направи впечатление специфичната мека жълтеникава „коричка” от нещо като каймак, която се образуваше и в киселото мляко, което някога си правехме и вкъщи. На вкус е истинско, гъсто, вкусно. Опитайте и вие, препоръчвам! Ето и статийка за тяхното прясно мляко.

(в последствие в Билла забелязах и следните продукти – био овче и био козе сирене със същия дистрибутор)

Следващата лекция беше на Красимир Кунчев от Балкан Биосерт, за когото споменах по-горе. Той обясни как стоят въпросите по сертифицирането на производителите на биопродукти според нашата и европейската правна система, по кои стандарти се работи, как да разпознаем истинските сертифицирани продукти – а именно чрез логата за биопродукти съответно на България и ЕС (старо и ново – задължително от Юни 2010):

Европейски символ за биосертифициран продукт (до Юни 2010)

Български символ за биосертифициран продукт

Европейски символ за биосертифициран продукт (от Юни 2010)

Ако един продукт твърди, че е „еко”, „био”, „органичен”, „organic”, “bio”, “eco” изписано на опаковката, задължително трябва да показва или БГ или ЕС символа, както и код на сертифициращата фирма (пример за Балкан Биосерт е BGBIO02). Кодовете, на фирмите с разрешително в България са изброени тук. За съжаление няма работеща система за контрол за нарушения в търговската мрежа, специализирана в контрола на биопродуктите. При установяване на некоректност, потребителя може да подаде сигнал в ДВСК, РИОКОЗ (ако става въпрос за фалшива биохрана) или Комисията за защита на потребителите.

След сериозното интро и кратка почивка за кафенце/цигарка/в скайпче (и ръцете са на зайче J), семинара продължи с презентация на магазини БиоМаг от Камен Кръстанов. Оказва се, че 95% от произведената в България биосертифицирана продукция заминава за износ, докато на родния биопазар 70% от предлаганите стоки са внос, преминал през верига от дистрибутори, която допълнително оскъпява вече по-скъпите биопродукти. Накратко, ако нарасне потреблението на био у нас, ще му падне и цената – закон за търсене и предлагане в чиста форма. Още поне един фактор би намалил цената на био, но за него, по-надолу. Любопитен факт е, че от БиоМаг пазаруват почти всички фолкпевици, явно не си хапват мусака 😉

След Камен, да разкаже историята си излезна Калоян Стоев от Alteya Organics, който произвежда био-розово масло и базирани на него биокозметични продукти, предимно за износ в САЩ. Очевидно, освен че продава уникални продукти и то отвъд океана, Калоян прави страхотна реклама на България, като показва едно съкровище без паралел – Розовата долина и нейните дарове. Важен за него е не само производствения процес и особеностите, ами отношението към всички хора, които работят за него, по веригата. По време на розобера той дава работа на 500 берачи, които твърди, че познава по име. По време на дискусията възникна въпроса „Защо работиш с роми и турци, а не с младите българи, които напускат страната ни, за да работят по бригади в чужбина?”. Красноречивия отговор на Калоян беше: „Защото тези хора не искат да работят тази работа. Да береш рози не е като да береш ягоди, а и заплатите които дават навън са непосилни за нас тук.”

В последвалата обедна пауза си говорих с Димитър от Варна, който се чуди, дали една груба калкулация на това колко припечелват нашенци по фермите в чужбина, при това в условия на мизерия, непрестанен труд и липса на какъвто и да е живот освен земеделска работа, сравнено с това, което биха припечелили те, ако се захванат да работят толкова усърдно изоставените земи в България, при това с гарантираното „да излезеш на кафе, уикенда да си починеш”, но с разликата, че тук ще работят цяла година, а не сезонно. Според него, разликата ще бъде от типа на 2-3 хиляди евро. Разбира се, ще кажете „Лесно е да правиш сметки отстрани, те хората са били принудени и затова са оставили дом и роднини и отиват на гурбет!”, но не е точно така, познавам хора, които отидоха в Англия „на работа”, родителите им вкъщи притежават собствен бизнес, който се развиваше добре в продължение на няколко години, на основата на усърдната им работа всички заедно. За тях, обаче това не беше достатъчно, а търсеха бързата печалба, единия даже мечтаеше да стане манекен! Не говореха бъкел английски, но заминаха набързо, толкова набързо се и върнаха с подвита опашка…

Деня беше преполовен, разговорите приятни, да срещнеш толкова много хора, които мислят горе долу като теб е много приятно, особено в момент, в който си стигнал до извода, че си някаква черна овца в стадо от вълци. Оказа се, че болшинството от аудиторията сме млади (трябва все пак да се каже), без професионален опит в биоземеделието, с интересни идеи, от най-различни учебни специалности. В залата през почивките звучаха Боб Дилън, Бийтълс и Доорс, което допълнително ме накара да се чувствам в свои води.

След почивката презентациите продължиха с Иво Кръстев от Agro Service Consult, който ни разказа за Европейските фондове, програми и т.н., категориите, по които може да кандидатстват хората, които искат да се занимават с някаква форма на биоземеделие. Честно казано обясняваше като юрист/икономист, който си говори с хора, които цял живот проекти пишат и с европари боравят. Обясненията му ми приличаха на нещата, които пише по сайтовете на държавните фондове, агенции, министерства, където обикновен човек (в случая аз) не може да направи връзката между формулярите и своите идеи. Разказа и за личния си опит като биофермер с фермата си за малини във Вършец (град на здравето, хаха J) и това, че въпреки многото грешки, които е допускал през годините, които са довели до много излишни разходи, той е доволен от това, което прави и смята, че това е печеливш бизнес.

(изписването на статията продължава на 21.05.2010 рано сутринта)

След него думата взе Стоилко Апостолов от Биоселена. Той ни разказа подробно за началото на Биоземеделието у нас и отношението на властите тогава и днес. Ще си позволя да цитирам разказа по едномесечна памет:

Отиваме през 1996-та в Министерство на Земеделието с уговорена среща с министъра, водя му бивш президент на Швейцария, една от най-важните личности в страната, ще си говорим за възможностите за развитие на Биоземеделие в България. Отиваме и се оказва, че министъра го няма, а ни посреща една леля Пенка, която компетентно ни пита: „За какво го търсите министъра? За Биоземеделие ли? Ба, измишльотини! Човека е зает да храни народа, вие с глупости ще му губите времето!” За съжаление, каквото е било отношението тогава, такова е и днес. Биопроизводителите не са си получили дължимите от държавата субсидии вече 5 месеца. (бел.ав. на 4 Май излезнаха и на протест пред МЗХ)

Лекцията му продължи с представяне на една много интересна система за производство на биоземеделски продукти известна по различни начини в различните страни, в които съществува. Става въпрос за Community-supported agriculture, чрез която определен брой домакинства подписват договор със земеделски производител, който се задължава да им предоставя цялата си продукция през цялата година, а те му заплащат предварително за нея. Така всяка седмица, в предварително уговорен ден и място, той идва със своя бус, а представителите на всяко домакинство си разделят продукцията – пр. по 1 кг картофи, 12 яйца, 3 л мляко, 2 кг краставици, 1 кг лук и т.н. Производителя се задължава да не ползва химикали – пестициди и хербициди в производството си, като гарантира био-качеството на продукцията си, а домакинствата му заплащат определена сума в началото на годината – например 240 евро за цяла година биозеленчуци. Изготвя се календар, в който се описва през кой сезон колко и какви зеленчуци ще се произвеждат и т.н. Има възможност да се „абонираш” за половин, цяла кошница или по-голямо количество, според размера на домакинството ти.

Чрез тази система, зародена в Япония през 60-те години на ХХ в., производителя се спасява от задълженията да търси пазари и средства за следващия сезон, да сортира и опакова ежедневно продукцията си (например да разфасоваш 1 тон картофи на по еднокилограмови торбички може да отнеме цял ден без скъпата техника, недостижима за дребните стопани), да извозва продукцията си до далечни райони и дистрибуторски центрове и т.н. От друга страна потребителите имат гарантирано количество прясно произведена близо от дома им биоземеделска продукция, отгледана специално за тях, през цялата година срещу приемлива сума, която заплащат веднъж (или на 2 вноски) и едва ли не изваждат това перо от сметките си за останалата част от годината. През 2009 година в България е проведен сравнително неуспешен опит за такава система, след която на производителя се е наложило да продава на безценица останалата си продукция на борсата в Дружба, заедно с конвенционалните домати и краставици. След семинара и породения интерес у доста участници се зароди идеята за Фейсбук група, в която да става координирането на потребители и производители за създаване на такава „култура” и у нас. Лично на мен ми е интересно какво ще се случи, а един ден, когато сам отговарям за домакинството си да имам възможността да се включа в такава една система.

След тази лекция в цялата почивка Стоилко не можа да си вземе дъх от въпроси и разговори с участниците в семинара. Ентусиазма в залата нарастваше и посрещна може би най-обнаждаващата последна част от семинара. Предстояха само две лекции, първата от които беше представяне на Био хотел „Моравско село”, в близост до Банско. За него ни разказа създателката на хотела – Здравка Смиленова. Ще се спра на най-ярките моменти от разказа й, понеже смятам, че за останалото просто можете да посетите хотела (както смятам да направя и аз скоро със родителите ми и малкия ми племенник) и да си поговорите със Здравка, която е толкова скромен и down-to-earth човек, че не може и да предположите какво е създала. Хотела е класиран на 6-то място в The World’s 10 best ski hostels в онлайн изданието на в.Times. Въпреки вече изградената си световна репутация, цените остават достъпни – започват от 20 лв на легло в тройна стая и свършват с 52 лв на човек за луксозен апартамент. Био-то в хотела са предлаганите храни в ресторанта му, голяма част, от които се произвеждат на място във фермата на хотела. С нетърпение очаквам да видя всичко това с очите си, за да мога да ви разкажа и от първа ръка.

Последната лекция за деня беше на едно семейство – Ирина и Северин Събеви, които разбиват със историята си всякакви стереотипи – за невъзможността за адаптация на идеите за био и устойчиво развитие в малките населени места у нас, за вегетарианството в едно затворено общество, за развивитието на успешен, при това био бизнес в условията на криза, за приспособяването на инженер и психолог в едно малко градче, а именно в Девин. Тяхната история започва от запознанството на един българин, инженер, живял по-голямата част от живота си в Германия, завърнал се преди няколко години в отечеството си и срещнал голямата си любов. По служебни задължения младото семейство заживява в Девин, където срещат невероятни трудности да упражняват вегетарианския си начин на живот и да се снабдяват с биопродукти. Всяка седмица им се налагало да пътуват до Пловдив и София, за да си купуват храна, различна от ограничените продукти в Девин. Един ден решили да създадат биомагазин в малкия родопски град, чрез който опитват до днес да помогнат на тази малка общност да приеме един по-здравословен начин на живот. За тяхна изненада бизнеса потръгнал, излезнало, че не са единствените „странни” в района, срещнали се както с предубеждения, така и с разбиране. Пречките по пътя не ги спират и днес бизнеса им е разширен с втори биомагазин – този път в друг край на България – гр.Козлодуй, отново малко градче. Освен още успехи им пожелавам и повече разбиране в неблагодарната им дейност. За мен това да предлагаш такива идеи и да разчиташ на тях за поминък в толкова малки и обикновено консервативни малки общности си е истински подвиг, в случая дори успешен!

Така, с много ентусиазъм и позитивизъм, за пръв път от доста време прекарах цял един ден в постоянно надграждащи се положителни емоции. При това положителните примери за постигнат успех са били именно чрез философията за „големия ефект на малките действия”, в която се опитвам да вярвам и да прилагам в собствения си житейски път. В повечето случаи помощ от страна на държавата и властите е била, ако не отрицателна, то поне незначителна, което доказва твърдението, че успех се постига и без съдействието на напълно уредена държава, от която, според мен, България през май 2010 е доста далеч.

2010
05/26
POSTED BY
CATEGORY
Обществото
Природата
TAGS





Вашият коментар