Архив за април, 2010

Продължение по случая „Аревик“

След публикацията за случая „Аревик” госпожа Сузи Петрова от женската организация на ВМРО се е свързала с шефа на Агенцията за бежанците. Той й е обяснил как стоят нещата от правна гледна точка, реално неща, които са известни – Давид е нелегален, Аревик вече също е нелегална, след като е била предупредена, че с оставането й тук ще наруши законите на страната, всичко, което властите са направили досега е според стандартната процедура. За утре е насрочена лична среща с шефа на агенцията.

В телефонен разговор от преди малко се опитах да убедя г-жа Петрова във важността тук да се излезе от релсите на бюрократщината и за този случай да се прояви повече хуманност. Ясно е, че ако продължат да се спазват процедурите тя ще бъде екстрадирана от България, може би все още бременна. Вероятно и той ще сподели нейната съдба, а ако попадне в Армения доста вероятно ще подлежи на ударите на закона в родината си като избягал от военна служба, съдба, която на нас в България ни е ясно какво означава, предвид недалечното ни минало. Сигурен съм, че може да се намери решение без да се нарушават нито законите на страната, нито дипломатическите ни отношения с Армения.

Може би решение ще бъде процедурата по екстрадирането й да бъде административно протакана докато не роди детето си, а през това време да я пуснат да живее при родителите на Давид в Монтана. Очакваме още след срещата утре.

Update в управлението

Случайността е страхотна движеща сила за този блог. Току що, отново случайно, попаднах на твърдението, „че ние си имаме Закон за жалбите, предложенията и петициите, който обаче датира от 1980 г. и досега не е променян почти.” След бърза проверка се оказва, че Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите” е бил приет през 1980, изменен 1988, после през 2000, и след това отменен през 2006, когато е приет Административнопроцесуалния кодекс (съкратено АПК, подобно на едно понятие от преди 10 ноември). В него в Глава осма – „Предложения и сигнали” са регламентирани предложенията и сигналите „подадени до административни органи, както и до други органи, които осъществяват публичноправни функции.”; в Глава тринадесета – „Обжалване на определенията и разпорежданията” се разглеждат частните жалби. Понятието молба беше изхвърлено с този кодекс, заради тезата, че гражданите не трябва да се молят за нищо на администрацията, която трябва да работи за тяхното благо.

Въпреки направените още преди 4 години промени в правната ни система, в множество уебсайтове на различни административни органи (пр. Община Сливен, Агенция по Заетостта, Народното събрание, Министерството на Вътрешните Работи, Агенция за Финансово Разузнаване) в документи, страници и разпоредби, в които на гражданите се обяснява процедурата по подаване на техните жалби, сигнали, предложения, молби, петиции се цитира не АПК, ами вече 4 години отменения Закон, написан основно през апогея на „социализъма”.

Ще цитирам подробно този случай с институцията, към която най-често се обръщат недоволни от нещо граждани. Не, дами и господа, не Господари на Ефира, то и към тях се обръщат хората, ако не и даже по-често, но не са административен орган. Институцията е Народното събрание на Република България. На главната страница отиваме на „Обратна Връзка”, така нужния Feedback между хората, които пишат законите и гражданите, които подлежат под ударите им или се възползват от правата, които те гарантират. След това избираме „Най-често задавани въпроси”, преведено от корпоративното FAQ (Frequently Asked Questions), което се използва за улеснение и на гражданите и на хората приемащи техните въпроси от уебсайта. Изброени са 4 въпроса (може би хората просто не подават еднакви въпроси, а може би 4 им се струва достатъчно на админите на сайта), избираме втория: „Как мога да подам жалба или петиция до Народното събрание?”. Откриваме следния текст (обърнете внимание на дебелите букви):

Кой и за какво може да отправи жалба?

Всички пълнолетни български граждани могат да подават жалби и петиции, които се отнасят до усъвършенстване на законодателството, поставят въпроси от голямо обществено значение и са в компетентността на Народното събрание. Могат да се подават и жалби, които имат личен характер. Те се разглеждат по реда на Административно процесуалния кодекс.

Как и до кого се подава жалба?

Жалбите и петициите се подават до Комисията по жалбите и петициите на гражданите на адрес:

София 1169, пл. „Княз Алeксандър I“ 1

Народно събрание

Комисия по жалбите и петициите на гражданите

Комисията не разглежда жалби и петиции, които са адресирани до други лица или органи или препратени от тях на Комисията. По изключение само председателят на Народното събрание може да възложи на Комисията да отговори на жалба или петиция, която е адресирана лично до него.

Жалбите могат да бъдат писмени или устни.

В каква форма се подава жалбата?

Когато жалбата или петицията е писмена тя трябва да съдържа:

1. Имената на жалбоподателя, неговия адрес, телефон и други средства за връзки.

2. Кои права и свободи са нарушени или ясно посочване на проблема, който сe поставя за разглеждане пред Комисията.

3. Кой държавен орган е нарушил неговите права и свободи, респективно кой орган трябва да разреши поставения проблем.

Към жалбата и петицията могат да бъдат приложени и писмени доказателства.

Ако жалбата е устна, се съставя кратък протокол, в който се отбелязва името и адресът на жалбоподателя, нарушението и кой е нарушителят според неговите твърдения.

Как се разглеждат жалбите и петициите?

На писмената жалба се отговаря в писмена форма от Комисията или по реда на Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите. На устната жалба се отговаря в момента на нейното поставяне пред Комисията.

Срокът за отговорите на жалбите и петициите на гражданите се определя от Комисията, а за останалите жалби, които се подават по реда на Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите се отговаря по съответния ред.

Анонимните жалби и петиции не се разглеждат.

Да оставим това, че понятието петиция не се открива никъде в правната ни система, а за пръв път я срещаме в сайта на Парламента. Когато хората проверят каква е процедурата да се жалват за нещо пред представителите на народа, те биват заблудени или дори излъгани, че тяхното мнение ще бъде разгледано по реда на отменен от 4 години закон. Това всъщност отговаря на доста въпроси от типа на „Защо гласа на гражданите не се чува?”.

От друга страна, връщайки се към кусурите на правната ни уредба, придобилите изключителна популярност в последните няколко години петиции не са регламентирани никъде. Т.е. събирането на подписи „За” или „Против” някаква кауза, проект, идея, няма правна тежест в нашето законодателство. Те са единствено проява на гражданска позиция и пред управляващите се явяват единствено като своеобразно социологическо проучване, на базата на което те решават да предприемат или не някакво действие. Това не бива да продължава така! Трябва в отделен закон или в рамките на АПК да се опише и регламентира използването на този инструмент на Гражданското общество!

Ако имате различна, по-богата информация, моля пишете ми.

П.П. Изпратено на „Господари на Ефира” и „Календар“ по НоваТВ.

Keep Bangin’ On The Walls

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

(откъс от стихотворението Арменци на П.К.Яворов)

Току що в късните новини на bTV гледах краткия репортаж по случая с Аревик – арменско момиче, бременно от приятеля си Давид, който живее в България. Случая доби популярност през изминалата 1-2 седмици с безброй публикации в българското виртуално пространство, много блогпостове, групи във Фейсбук.

Ще се опитам да опиша случая на кратко: момиче и момче се влюбват по Интернет, тя живее в Армения, той е избягал преди много години в България, няма статут на постоянно пребиваващ, защото не е служил казарма в Армения, а днес живее в Монтана. Тя идва в България с туристическа виза, забременява, визата и изтича и тя подава молба да получи статут на бежанец. Явно по българските закони тя няма право да получи такъв статут и той й се отказва. Взето е решение да бъде екстрадирана в страната си със забрана да влиза в България в следващите 5 години и е затворена във „Дом за чужденци” – с.Бусманци. Ако се прибере в Армения и роди детето си там, баща му няма да може да го види, защото той не може да се прибере в родината си, в която трябва да служи казарма, а тя няма да има право да стъпи в България поради решението на нашите власти.

Това е една човешка трагедия, по която, ако се снима нехоливудски филм, доста вероятно ще достигне поне до номинации в Кан, Берлин и т.н. Подобни случаи са реалност на много места по света, където границите се оказват все така високи, както преди 50 години, а хората всъщност не живеят в „едно голямо село”. Каквото прави този случай специален и достоен да му се обърне внимание е Българската действителност.

Българи и Арменци с векове са споделяли сродна съдба в рамките на Османската империя, че и преди това. Арменско малцинство по българските земи има от стотици години. Смея дори да кажа, че то вече е неразделна част от българската национална идентичност. Арменската Апостолическа Църква принадлежи към Източните Църкви, каквато е и Българската Православна Църква.

България същевременно страда от демографска криза, както и цяла Европа. Населението ни застарява постепенно, а намалява предимно заради икономически причини. Все по-често псевдопатриоти посочват нарастващия брой на населението от ромското и турското малцинство като заплаха за бъдещето на България. Ежегодно статут на бежанци в България търсят хиляди северноафриканци, граждани на страните от Близкия Изток, Афганистан и т.н. С членството си в ЕС, Българските граници станаха граници на Европа, а имиграционната ни политика се обвърза с тази на ЕС. Вратите на Европа не са се отворили от 2001, когато Asian Dub Foundation затропаха по стените на Fortress Europe, няма и голяма надежда за това. Не, че и трябва да се отворят широко. Европа се притеснява от нарастващото нехристиянско население на континента, в дискусиите за Европейска конституция един от най-разискваните текстове беше текста, в който се казва, че ЕС се основава на принципите на християнското наследство на Стария континент.

Но ето, че днес факт е, че на момиче от Армения, което иска да роди детето си в България и да живее с него и любимия си тук се отказва не някакъв правен статут, ами бъдеще.

Факти, факти, факти. Понякога човещината я спират всички тези хладнокръвни текстове в прашасали закони. Понякога човешкото е не сляпото следване на правилата, а търсене на човешки правилното!

Не мога да се сетя за човешка причина, поради която на това 22-годишно момиче му е отказан статут на бежанец, а на всичкото отгоре е затворено в нещо като затвор, очаквайки да бъде изведена от страната, далеч от бащата на детето, което носи в утробата си.

Не влизането на Турция в ЕС е заплаха за българския народ! Българската малоумна бюрократщина е заплахата.

П.П. Статията е изпратена на женското движение на ВМРО.

Вулкани и банани? Или нещо доста по-значително?

(Едва след публикуването на поста осъзнах, че вече е 22 Април – Деня на Земята)

Вулканът Ейяфялайокул изригна от дълбините на Земята и спря въздушното движение… Нещото, с което се гордеем от сравнително скоро и е показно за развитието на нашата Цивилизация. Стоки и хора поеха по суша и вода, за да достигнат до крайните си дестинации. Тези, които нямаха такъв шанс бяха оставени по летищата с дни. И всичко това се случи заради изригване на вулкан в един от най-ненаселените региони на Земята.

Исландия има население от около 300 хиляди, т.е. колкото на европейски град, малко по-голям от малък, но по-малък от среден. От този малък и почти безлюден остров рядко идват новини. Едно от малкото световнозначими събития случили се в столицата Рейкявик е срещата Рейгън-Гурбачов, буквално 2 дни след като съм се родил. Баща ми затова и помни точната дата.. на рождения ми ден!!  Освен това изключително важно за световната история събитие, страната е известна и с това, че е водеща сила в увладяването на геотермалната енергия. В Исландия, благодарение на хилядите си гейзери и енергията отделяна от тях, в оранжерии се отглеждат тропически и всякакви други растения, които не биха издържали на екстремните почти арктически условия. Така че освен вулкани в Исландия имат и банани!

„Произведено в Исландия” е и феномена Бьорк с ексцентричността си, както и един приятен полудепресарски филм „101 Reykjavík”. Наскоро получих предложение по електронната поща да стана приятел на малката островна държава, честно казано ми стана жалко, че си търсят непознати за приятели, та се регистрирах. Горките, толкова не ги харесва света, че след тази световна авиационна криза, най-вероятно всичките им усилия да се сторят по-приветливи на света няма да помогнат хората да спрат да ги псуват на вулкани. Жалко, че Ейяфялайокул не отне хиляди човешки животи, тогава поне можеше да се измъкнат с ефекта „Хаити” и Ани Салич да събира пари на благотворителния концерт за русите деца от Исландия…

В качеството си на нещо като бананова република, Исландия беше и една от първите държави ударени сериозно от световната финансова криза – в края на 2008 името и се появи в пресата в комбинация с думите „фалит” и „банкрут”. Този финансов трус е разтърсил страната буквално из основи и година и половина по-късно природата започва да си го връща.

Толкова за Исландия и толкова с черния хумор. Трагедията е страхотна, най-вече заради това, че не се корени в Исландия. Всъщност една от основните причини за учестената вулканична активност може да се търси и в Глобалното затопляне. Чрез него земното ядро се затопля, а както знаем от законите на физиката с нагряването отвън затворения обем течност (в случая магма) се разширява, което предизвиква повишаване на налягането, а резултата в случая е вулканично изригване с километрична височина. Но това са само причина и непосредствено свързан с нея резултат. Ако се задълбочим да търсим причини за самото Глобално затопляне най-бързо изниква невероятно бързото развитие, на което чевечеството е свидетел в последните 100-150 години. Непосредствено свързано с това развитие е и изчерпването на ресурсите на Земята, създавани и съхранявани в продължение на милиони години. Нашата раса обаче ги изчерпва за отрицателно време.

Въглеродния отпечатък на въздушния транспорт е един от най-сериозните – сравним с придвижването сами в автомобили с нормална консумация. Научни изследвания около атентатите от 11 септември 2001 са установили, че облаците инверсионни следи зад самолетите имат значително отражение върху климата на регионите с усилен въздушен трафик. При тридневната липса на въздушни полети около атентатите в САЩ е регистрирано покачването на разликата между температурата през нощтта и през деня с до 1°C. Без да се замислим, качвайки се на борда на средностатистически самолет отнемаме няколко тона самолетно гориво, което Природата е създавало има-няма от епохата на динозаврите до сега. Защо го правим? За да можем да чувстваме, че Земята ни всъщност е като на длан. За да пропътуваме хиляди километри, за да прекараме няколко приятни дни с любимите си хора, а после да се върнем пак там, където си изкарваме прехраната. За да достигнем до кътчета на Земята, толкова красиви, че преди стотици години са привличали най-коравите хора бродили по нашите – морските пирати.

Всички тези удоволствия и улеснения създадени от човека се оказват противоестествени. Допреди само столетие навярно над 90% от населението на Земята не е напускало пространството в радиус не повече от 20-30 км от родните им места. Днес с надницата за 1 час работа в някои страни можеш да си позволиш да прелетиш над Европа и да прекараш екзотичен уикенд на Балеарските острови например. Противоестествено е, но вече е набрало такава инерция, че дори и стотиците изписани в пресата материали, десетките документални филми, книги и прочие за последните десетилетия не могат да накарат доста хора да повярват, че такова нещо наистина съществува, камо ли да започнат да правят нещо по въпроса!

За жалост подобни климатични и природни феномени се случват все по-често и по-често, като че ли да ни накарат да се замислим, да ни предупредят. Не са ни нужни предсказания с апокалиптичен характер от пророци или древните Маи. Природата се опитва да ни покаже на какво е способна.

Земята буквално издиша тонове вулканичен прах, които попречиха на хиляди полети да станат факт. Нещо, което взимаме вече за даденост, изведнъж ни бе отнето за няколко дни. Бизнеса загуби безценни на фона на световната финансова криза милиони. Хиляди останаха по летищата, ситуацията доби изражение на хуманитарна криза, парализирала три от основните световни икономики  – Германия, Франция и Великобритания.

Правителствата ще търсят нови методи за ранна сигнализация, ще се търсят решения свързани с полетите в затруднени условия, ще последва какво ли още не общо взето, стига то да застрахова потока на капитал и печалба. Много ме съмнява проблема да породи взимането на реални мерки срещу първопричините на тази криза. Поне не от страна на правителствата. Най-революционните решения идват най-често без много мислене и анализи на учени, идват отдолу, от обикновените хора. Не казвам, че хората трябва да спрат да ползват въздушен транспорт, разбира се. Но поне, когато го използват да осъзнават действията си и отпечатъка им върху природата.

Онлайн-подписка за информация за „Централ-Пловдив“

Поради необясними технически препятствия, ние, администраторите на фейсбук групата „Да спрем проекта за „Централ-Пловдив““ не можем да разпратим на над 5 хиляди члена следващата стъпка по пътя, а именно онлайн-подписка, която ще се прикачи към „Заявление за достъп до обществена информация“, изискваща от общината в Пловдив предоставяне на подробна информация, с която да разбуни слуховете и спекулациите над това какво се готви на парцела, замислен за проекта „Централ-Пловдив“.

Онлайн подписката се намира тук: http://www.bgpetition.com/informaciq-central-plovdiv/index.html Ако сте съгласни с исканията, моля сложете и вашия подпис! Не забравяйте да проверите електронната си поща, където ще ви бъде изпратено писмо съдържащо линк, който трябва да натиснете за да потвърдите валидността на подписа.

Писмо до инж. Георгиев

Днес в Пловдивския в.Марица излезе следното интервю с инж. Димитър Георгиев, шеф на фирма „Роза Импекс”, очевидно обществен дарител и не на последно място инвеститор зад проекта „Централ-Пловдив”.

Чувствам се длъжен да му отговоря (статията ще бъде изпратена и на мейла на Роза Импекс), защото не съм нито „мрънкач“, нито зложелател.

Уважаеми инж. Георгиев,

Аз съм един от инициаторите на инициативата да не се застрашава съдбата на археологическите разкопки във вашия имот, както и да не се закрива гледката към тепето зад проектираната през 2007 г. кула. Създадох и група във Фейсбук, чиято цел беше да запознае обществеността с всичката информация по проекта, изтекла до момента в Интернет. Резултата е, че над 5000 души са се присъединили в групата „Да спрем проекта за „Централ-Пловдив””. Каква част от тях реално са изчели предоставените материали не мога да кажа, но в това онлайн пространство, зад думите на всеки стои неговото име и по този начин не можеш да се скриеш зад анонимността, характерна за Интернет допреди няколко години. В рамките на групата и още редица публикации в Интернет се изказаха множество мнения на загрижени граждани – от Пловдив, България, дори и на наши съграждани, които живеят в чужбина.

Днес прочетох интервюто с вас във в. Марица и се чувствам лично засегнат от обвиненията ви, че мнението на хиляди е „безсмислица”, а предоставената информация „клюкарски интерпретации”. Нима под „идеята, че градът ще се включи, ще помага с разумни предложения, за да имаме още едно красиво място” имате предвид сляпа подкрепа на предложенията от проекта от 2007? И аз и другите автори както и хората изразили мнението си публично във Фейсбук са го направили, за да не остава мнението им в категорията „шушукания”.

По-нататък в интервюто говорите за „Гражданско общество” – точно срещу това „явление” се изправяте в момента. Явление, защото за жалост в страната ни това понятие има характер на нещо временно, появяващо се тук и там, без постоянен характер. Хората, обаче, имат мнение и го изразяват свободно. На базата на малкото информация, която сте разпространили за проекта, какво очаквате да бъде мнението ни? В началото се говори за хотел, кула и търговски център със заведения (което сме си позволили да наречем мол). В последната седмица излезна единствено официалното мнение на г-н Тотев, областен управител на Пловдивска област, в което той съобщава, че ще се застъпи за „скъсяване” височината на проекта. Официална информация и от ваша страна като инвеститор, и от страна на отговорните власти липсва. Проблема може би се корени там, че не ви е поискана такава, а вие не сте се почувствали длъжни да я предоставите на обществеността. Доколко това съответства на разбиранията за прозрачност (от страна на властите и от ваша страна) и обществените ви ангажименти не желая да коментирам.

От нов символ Пловдив ИМА нужда. За това говоря и в предишните си публикации, това се споменава и в информацията към Фейсбук групата. Въпроса е дали на фона на историческия център на града може да си позволим да изграждаме нещо, което да контрастира и да скрива облика на града, такъв какъвто е бил хиляди години? Приемам желанието ви да останете в историята като виден представител на времето си, но когато създаваш нещо ти го оставяш след себе си на идните поколения, предавайки им го и като наследство и като бреме! Замислете се, инж. Димитров, какво ще мислят един ден наследниците ни, когато видят снимки разкриващи своеобразната идентичност на тази част на града, такава каквато е тя днес, и когато видят какво сте им оставил вие? Навярно няма да се гордеят с това, че посредата на сравнително еднообразната архитектура на тази част на града се издига комплекс сгради, които контрастират на обкръжението си.

Символ на града от такъв тип, какъвто сте предложили с идейния проект от 2007 г. спокойно се слива с райони на града като Тракия, Кършиака, Кючюк Париж и т.н., които не задължават архитектите да се обвързват с околните старинни къщи и антични обекти.

Лично мое мнение е, че естеството на мястото, такова каквото се разкрива то, благодарение на археологическите разкопки (за финансирането, на които ви поднасям своите най-искрени благодарности!) не разрешава такъв проект. Това, което вие с негативизъм сте нарекли „чиновници от Министерство на Културата”, са хора, които този път са си свършили работата, като не са ви разрешили да строите там 55-метрова кула! Айфеловата кула, инж. Георгиев, е построена насред равен терен, далеч от исторически и културни обекти, а не е залепена за Стария град, прикривайки един от изгледите към него!

Експонирането на резултата от разкопките, провеждането им в най-подходящи условия и съхранението на всички находки не трябва да смятате като ваша услуга към обществото! Това е ваш дълг, инж. Георгиев, защото имота може да е ваша собственост, но находките там принадлежат на цялата човешка цивилизация!

От името на всеки трезвомислещ гражданин си позволявам да ви задам и следните няколко въпроса и искания:

1. Какви са настоящите ви планове за този парцел?

2. Какви са гаранциите, че в естеството им на частни археологически разкопки след създаването на някаква форма на експозицията им те ще са свободни за достъпа на всеки гражданин?

3. Кога се планува завършването на археологическите разкопки и съответно началото на строителните работи?

4. Предоставяне на копия на архитектурните планове и визуализации, по които ще се изпълнява планувания „настоящ“ проект.

Надявам се скоро да чуя добри новини и да предоставите изисканата от вас информация пред цялата общественост – и в Пловдив и в цяла България!

София, 12.Април.2010                                                                                  Дафар Шабан

For the love of life?

2:54, 8.Април.2010. Пускам си To The Faithful Departed (На Верните Покойници) на The Cranberries от 1996.

Причината – искам да напиша най-сетне нещо за Газа, за Палестина (в следващата част ще говоря и за Израел), така че най-малкото да споделя позицията си по този толкова основен въпрос – Арабско-Израелския конфликт. Основен, защото вече поколения по целия свят са израснали, знаейки, че там, на „обетованата земя“ от години царува войната. Пиша го днес, когато съм на 23, гражданин на Република България с Иракски произход. Повода – току що изгледах първата част от филма на SkyTV “Middle East” с Ross Kemp.

Като всеки арабин знам за този конфликт повече от всеки средностатистически българин, но специално за ивицата Газа и живота там знам малко. Знам, че това е парченце палестинска земя, което присъства всеки ден в новинарските бюлетини е голямо само 360 км2 и е стиснато между Израел и Египет. Преди няколко десетилетия земята на Газа се е славела със зеленината и плодородието си, а гр. Газа е разположен на Средиземно море и в миналото е имал красива морска градина. Знам също, че днес там са заключени около милион и половина палестинци, правейки Газа едно от най-гъстонаселените места на Земята (на 6то място в света).

От парламентарните избори в Палестина през 2006г. Палестинските територии официално се управляват от правителството на политическото крило на Хамас (считани от ЕС и САЩ за терористична организация), неофициално през цялото това време Палестина е раздирана от въоръжен конфликт между двете си основни политически сили – Хамас и Фатах (наследници на движението на Я.Арафат). Дефакто днес Палестина е разделена – териториално, политически, социално и икономически. Западния бряг на р.Йордан е под фактическото управление на Фатах и президента на Палестина, а ивицата Газа под контрола на Хамас. Почти всеки ден в продължение на години от територията на Газа се изстрелват ракети с малък обхват към територията на държавата Израел. Често света е ужасен от съобщенията за десетки цивилни жертви и ранени в самоубийствени атентати на територията на Израел, отговорността поемат по-често организации с произхождащи от Газа. За това и заради присъствието на Хамас във властта от 2007 насам Газа е в международна дипломатическа и икономическа изолация, което не позволява движението на хора и стоки. За населението на Газа се разрешава вноса единствено на стоки от първа необходимост. През зимата на 2008/2009 Израел извърши масирани бомбардировки над Газа, в отговор на ракетните нападения от ивицата. Бомбардировките прераснаха във фактическа война, която продължи над 20 дни и отне живота на 13 израелски войника и над 1400 палестинци. Тогава света (и Аз) бе ужасен от сцените на насилие упражнявано с дни от организирана армия със свръхмодерни оръжия над предимно мирно население, „защитено” от бойци, въоръжени със самоделни оръжия, нападащи безцелно пограничните територии на Израел, всявайки страх в местното население.

Тук някъде свършва „общата ми култура” и започват размислите след филма. Той предлага разкази за живота в Газа от гледна точка на семейство, чиито дом е разрушен в бомбардировките, принуждавайки ги да заживеят в развалините; от гледна точка на полицията на Хамас; официални лица от правителството и от ООН; собственик на индустриална зона на граничен пункт с Израел; бойци на Ислямски Джихад и още едно бойно формирование; палестински деца лекувани в местна психиатрия; бъдещ атентатор-самоубиец.

Началото предлага това, което вече ми е ясно с думи, но го обрисува с точната картина – трудността да преминеш в Газа, разрушенията. Трябва да си призная, че останах смаян от нивото на разрушенията. Принципно хората в региона изчакват грохота на войната да утихне и започват да издигат отново разрушените си домове още на следващата сутрин. В Газа обаче това не се е случило. Ембаргото и изолацията на ивицата не го позволява, а хората продължават да живеят сред развалините. Десетки хиляди остават без подслон. Някои дори прибягват до опасността да живеят под самите развалини.

Дали Хамас управлява недемократично и доколко наистина срещат подкрепата на обикновените хора, мисля, никой не може да каже категорично, без съществуването на независими наблюдатели отвътре. Такива са само международни организации като мисията на ООН в Газа, чиито представител се изказва много прагматично. Хората, които управляват от двете страни на конфликта имат своя собствена програма и интереси, различни от тези на народите от двете страни. Резултата от едната страна е народ, заключен в клетка, принуден да преживява на ръба на оцеляването, а от другата – народ опитващ да води нормален „Западен” живот сред постоянната заплаха на самоубийствените атентати и сирените за падащи ракети. Друг резултат е нагласата спрямо другите. С всеки изминал ден омразата нараства, омразата поражда омраза, войната оправдава желанието за мъст и насилие. Така например с бомбардировките над Газа Израел оправда присъствието и дори нуждата от Хамас на чело на Палестинското освободително движение. Хамас показаха, че няма да спрат да защитават Газа и Палестина, като нападат мирното население в Израел, което от своя страна оправдава действията на Израелската армия, връщайки ни в началото на този затворен кръг. Едно социално-политическо перпетуум мобиле.

Единственото нещо, което не се движи в Газа е прогреса и икономиката, които са в тотален срив. Безработица, оскъдица, 200% инфлация и т.н., и т.н. Привидно обаче живота продължава да тече, пазарите и магазините са запълнени с контрабандни стоки, които от своя страна пристигат от третото лице в играта – Египет. Под цялото продължение на границата с Египет са прокопани хиляди тунели, които всеки ден снабдяват Газа със по-луксозни стоки. Тунелите са прокопани под нестабилна песъчлива почва, почти без подпори и така отнемат средно 3 човешки живота седмично, дали от пропаднали тунели или при бомбардировки на Израел. Работниците рискуващи всеки ден живота си са оставени без алтернатива – или ще работят това, или ще се присъединят към бойците на различните фракции, или ще оставят себе си и многолюдните им семейства в нищета. Интересен е следния факт – процент от печалбата от контрабандата отива в бюджета на Хамас, което я прави „правителствено защитена”. На въпрос какво мисли за тези тунели като представител на Хамас, зам. министъра на външните работи казва, че знаят за съществуването им и се опитват да контролират какво се внася в Газа и да спират евентуалния внос на наркотици.

Израел от години обвинява Египет за това, че си затваря очите пред проблема с контрабандните тунели и, че подпомага вноса на оръжия през тях. На фона на тази съществуваща и логична теза, представителя на Хамас нелепо твърди, че не знае дали се осъществява внос на оръжия през тези тунели. Така у мен се оформя следното мнение – Хамас има интерес ембаргото на Израел да продължи, за да внася „тайно” оръжия от Египет; Египет има интерес търговията с Газа да се осъществява на базата на спекулативни цени изключително и само по границата с Египет; Израел от години „изказва” Египет пред света, задържайки имиджа си на жертва на несправедливост. Народа е казал „и вълка сит и агнето цяло”. Губят само народите в региона.

Края на филма щеше да ме разплаче след разказите на децата от психиатрията, ако не бях загубил ума и дума от „словото” на кандидат-самоубиеца. Той е 24 годишен, висшист, правист! Дотук със твърдението, че неграмотността води до тероризъм.

Следва свободен превод на момент от филма:

Рос Кемп: „Какво мислите, че ще донесе атентата, който ще извършите? Не мислите ли, че ще донесе ново насилие над вашия народ?”

Бъдещ атентатор: „Народа ми е окупиран и е мой дълг да направя каквото мога за да се боря за свободата му. (…)  Войната води до война. Мира води до мир.”

В този момент доста навреме в ушите ми звучи Zombie.

Смразяващо мисълта е и заключението на англичанина, че в Газа малките деца (половината население на ивицата) играят не футбол или какъвто и да е спорт, а си играят с пластмасови оръжия. Героите, които ги гледат от всеки плакат, графит, постер, поставен на всяка стена и всеки ъгъл е не известен футболист, а мъченик, дал живота си в опита да отнеме живота на другия. Едно от децата в психиатрията дори си признава, че предпочита да умре, отколкото да живее така!

П.П.: За разбиране или вникване в психологията на атентаторите-самоубийци горещо препоръчвам филма Paradise Now.