Опити за интелектуално производство

Причината – искам да напиша най-сетне нещо за Газа, за Палестина (в следващата част ще говоря и за Израел), така че най-малкото да споделя позицията си по този толкова основен въпрос – Арабско-Израелския конфликт. Основен, защото вече поколения по целия свят са израснали, знаейки, че там, на „обетованата земя“ от години царува войната. Пиша го днес, когато съм на 23, гражданин на Република България с Иракски произход. Повода – току що изгледах първата част от филма на SkyTV “Middle East” с Ross Kemp.

Като всеки арабин знам за този конфликт повече от всеки средностатистически българин, но специално за ивицата Газа и живота там знам малко. Знам, че това е парченце палестинска земя, което присъства всеки ден в новинарските бюлетини е голямо само 360 км² и е стиснато между Израел и Египет. Преди няколко десетилетия земята на Газа се е славела със зеленината и плодородието си, а гр. Газа е разположен на Средиземно море и в миналото е имал красива морска градина. Знам също, че днес там са заключени около милион и половина палестинци, правейки Газа едно от най-гъстонаселените места на Земята (на 6то място в света).

От парламентарните избори в Палестина през 2006г. Палестинските територии официално се управляват от правителството на политическото крило на Хамас (считани от ЕС и САЩ за терористична организация), неофициално през цялото това време Палестина е раздирана от въоръжен конфликт между двете си основни политически сили – Хамас и Фатах (наследници на движението на Я.Арафат). Дефакто днес Палестина е разделена – териториално, политически, социално и икономически. Западния бряг на р.Йордан е под фактическото управление на Фатах и президента на Палестина, а ивицата Газа под контрола на Хамас. Почти всеки ден в продължение на години от територията на Газа се изстрелват ракети с малък обхват към територията на държавата Израел. Често света е ужасен от съобщенията за десетки цивилни жертви и ранени в самоубийствени атентати на територията на Израел, отговорността поемат по-често организации с произхождащи от Газа. За това и заради присъствието на Хамас във властта от 2007 насам Газа е в международна дипломатическа и икономическа изолация, което не позволява движението на хора и стоки. За населението на Газа се разрешава вноса единствено на стоки от първа необходимост. През зимата на 2008/2009 Израел извърши масирани бомбардировки над Газа, в отговор на ракетните нападения от ивицата. Бомбардировките прераснаха във фактическа война, която продължи над 20 дни и отне живота на 13 израелски войника и над 1400 палестинци. Тогава света (и Аз) бе ужасен от сцените на насилие упражнявано с дни от организирана армия със свръхмодерни оръжия над предимно мирно население, „защитено” от бойци, въоръжени със самоделни оръжия, нападащи безцелно пограничните територии на Израел, всявайки страх в местното население.

Тук някъде свършва „общата ми култура” и започват размислите след филма. Той предлага разкази за живота в Газа от гледна точка на семейство, чиито дом е разрушен в бомбардировките, принуждавайки ги да заживеят в развалините; от гледна точка на полицията на Хамас; официални лица от правителството и от ООН; собственик на индустриална зона на граничен пункт с Израел; бойци на Ислямски Джихад и още едно бойно формирование; палестински деца лекувани в местна психиатрия; бъдещ атентатор-самоубиец.

Началото предлага това, което вече ми е ясно с думи, но го обрисува с точната картина – трудността да преминеш в Газа, разрушенията. Трябва да си призная, че останах смаян от нивото на разрушенията. Принципно хората в региона изчакват грохота на войната да утихне и започват да издигат отново разрушените си домове още на следващата сутрин. В Газа обаче това не се е случило. Ембаргото и изолацията на ивицата не го позволява, а хората продължават да живеят сред развалините. Десетки хиляди остават без подслон. Някои дори прибягват до опасността да живеят под самите развалини.

Дали Хамас управлява недемократично и доколко наистина срещат подкрепата на обикновените хора, мисля, никой не може да каже категорично, без съществуването на независими наблюдатели отвътре. Такива са само международни организации като мисията на ООН в Газа, чиито представител се изказва много прагматично. Хората, които управляват от двете страни на конфликта имат своя собствена програма и интереси, различни от тези на народите от двете страни. Резултата от едната страна е народ, заключен в клетка, принуден да преживява на ръба на оцеляването, а от другата – народ опитващ да води нормален „Западен” живот сред постоянната заплаха на самоубийствените атентати и сирените за падащи ракети. Друг резултат е нагласата спрямо другите. С всеки изминал ден омразата нараства, омразата поражда омраза, войната оправдава желанието за мъст и насилие. Така например с бомбардировките над Газа Израел оправда присъствието и дори нуждата от Хамас на чело на Палестинското освободително движение. Хамас показаха, че няма да спрат да защитават Газа и Палестина, като нападат мирното население в Израел, което от своя страна оправдава действията на Израелската армия, връщайки ни в началото на този затворен кръг. Едно социално-политическо перпетуум мобиле.

Единственото нещо, което не се движи в Газа е прогреса и икономиката, които са в тотален срив. Безработица, оскъдица, 200% инфлация и т.н., и т.н. Привидно обаче живота продължава да тече, пазарите и магазините са запълнени с контрабандни стоки, които от своя страна пристигат от третото лице в играта – Египет. Под цялото продължение на границата с Египет са прокопани хиляди тунели, които всеки ден снабдяват Газа със по-луксозни стоки. Тунелите са прокопани под нестабилна песъчлива почва, почти без подпори и така отнемат средно 3 човешки живота седмично, дали от пропаднали тунели или при бомбардировки на Израел. Работниците рискуващи всеки ден живота си са оставени без алтернатива – или ще работят това, или ще се присъединят към бойците на различните фракции, или ще оставят себе си и многолюдните им семейства в нищета. Интересен е следния факт – процент от печалбата от контрабандата отива в бюджета на Хамас, което я прави „правителствено защитена”. На въпрос какво мисли за тези тунели като представител на Хамас, зам. министъра на външните работи казва, че знаят за съществуването им и се опитват да контролират какво се внася в Газа и да спират евентуалния внос на наркотици.

Израел от години обвинява Египет за това, че си затваря очите пред проблема с контрабандните тунели и, че подпомага вноса на оръжия през тях. На фона на тази съществуваща и логична теза, представителя на Хамас нелепо твърди, че не знае дали се осъществява внос на оръжия през тези тунели. Така у мен се оформя следното мнение – Хамас има интерес ембаргото на Израел да продължи, за да внася „тайно” оръжия от Египет; Египет има интерес търговията с Газа да се осъществява на базата на спекулативни цени изключително и само по границата с Египет; Израел от години „изказва” Египет пред света, задържайки имиджа си на жертва на несправедливост. Народа е казал „и вълка сит и агнето цяло”. Губят само народите в региона.

Края на филма щеше да ме разплаче след разказите на децата от психиатрията, ако не бях загубил ума и дума от „словото” на кандидат-самоубиеца. Той е 24 годишен, висшист, правист! Дотук със твърдението, че неграмотността води до тероризъм.

Следва свободен превод на момент от филма:

Рос Кемп: „Какво мислите, че ще донесе атентата, който ще извършите? Не мислите ли, че ще донесе ново насилие над вашия народ?”

Бъдещ атентатор: „Народа ми е окупиран и е мой дълг да направя каквото мога за да се боря за свободата му. (…)  Войната води до война. Мира води до мир.”

Смразяващо мисълта е и заключението на англичанина, че в Газа малките деца (половината население на ивицата) играят не футбол или какъвто и да е спорт, а си играят с пластмасови оръжия. Героите, които ги гледат от всеки плакат, графит, постер, поставен на всяка стена и всеки ъгъл е не известен футболист, а мъченик, дал живота си в опита да отнеме живота на другия. Едно от децата в психиатрията дори си признава, че предпочита да умре, отколкото да живее така!